Определение № 24706 от 04.12.2025, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 24706 гр. София, 04.12.2025 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-I-Н, в закрито заседание на четвърти декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Наталия П. Лаловска

Членове:

Клаудия Р. Митова

Кирил Ст. Петров като разгледа докладваното от Клаудия Р. Митова Въззивно частно гражданско дело № 20251100504974 по описа за 2025 година

,за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.274, ал.1, т.2 вр. чл.130, изр. второ ГПК.

Образувано е по частна жалба вх. № 45516/11.04.2025 г. на Е. Д. М. срещу Определение № 14575/27.03.2025 г. по гр.д. № 61271/2024 г. по описа на Софийски районен съд (СРС), в частта, в която е оставено без уважение искането на жалбоподателя за предоставяне на правна помощ под форма на процесуално представителство по делото и в частта, в която е върната подадената от него искова молба вх. № 327419/16.10.2024 г. и производството по делото е прекратено.

Жалбоподателят излага оплаквания за неправилност и незаконосъобразност на определението в атакуваната част. Поддържа, че всички инициирани от него производства имат различен предмет. Счита постановения акт за отказ от правосъдие.

Препис от жалбата не подлежи на връчване (чл.130, изр.2 ГПК), а и ответник не е конституиран в производството.

Софийски градски съд, след като обсъди доводите на жалбоподателя и прецени данните по делото, намира следното:

Частната жалба е депозирана от легитимирана страна в рамките на законоустановения срок за обжалване по чл.275, ал.1 ГПК (видно от датата на регистрационния номер на Затвора – София, посевен на същата) и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явява процесуално допустима.

Жалбата е редовна, доколкото жалбоподателят е освободен от заплащане на държавна такса по производството с атакувания съдебен акт.

Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна.

Първоинстанционното производство е образувано по искова молба, депозирана на 1

16.10.2024 г. от Е. Д. М., с която срещу Апелативен съд – София, правоприемник на Апелативен специализиран наказателен съд (АСнС) е предявена осъдителна претенция за заплащане на сумата от 24 999 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди в периода 23.07.2014 г. – 26.09.2024 г., настъпили като последица от нарушения на чл.2, чл.3, чл.4, пар.3, чл.5, чл.6 и чл.19 ДЕС, чл.9, пар.1, чл.2, ап.3, чл.5, чл.14, пар.1, пар.2 и пар.3 МПГПП на ООН, чл.6 и чл.47 ХОПЕС, чл.1, чл.5, чл.6, чл.13, чл.14, чл.17 и чл.18 ЕКПЧ и чл.2в ЗОДОВ, изразяващи се в незаконно и произволно задържане по ВНЧД № 118/2014 г. по описа на АСнС по обвинение в извършване на престъпление по чл.321 НК, за което е оправдан по КНОХД № 1018/2019г. по описа на ВКС, III НО.

С исковата молба ищецът е пожелал предоставяне на безплатна правна помощ.

С Определение № 14575/27.03.2025 г. по гр.д. № 61271/2024 г. по описа на СРС, е оставено без уважение искането на жалбоподателя в настоящето за предоставяне на правна помощ под форма на процесуално представителство по делото и производството по същото е прекратено.

За да постанови обжалвания съдебен акт решаващият съдебен състав е приел, че искът е процесуално недопустим като заведен в нарушение на изискването на чл.3 ГПК. Този извод на съда е мотивиран от констатациите, че ищецът се задържа в затвора в изпълнение на наложено наказание „лишаване от свобода“ за осъществен състав на престъпление от общ характер по чл.199, ал.2, т.3 вр. с чл. 198, ал.1, вр.с чл.20, ал.2, вр. с ал.1 НК по КНОХД № 1018/2019г. по описа на ВКС, III н.о., с което е оставена в сила присъда по ВНОХД № 102/2018г. на АСнС в частта, с която е отменена присъда от 09.01.2018г. по НОХД № 646/2015г. на Специализиран наказателен съд. Във връзка с твърдения за претърпени неимуществени вреди, настъпили пряко или косвено в резултат от осъждане по цитираните дела М. е депозирал множество искови молби срещу Прокуратура на Република България, Апелативен съд – София (правоприемник на закрития АСнС), Софийски градски съд, ГД „Национална полиция“ и ВКС, с които претендира присъждане на обезщетение. Съдейки по броя и характера на исковите претенции, първоинстанционният съд е направил извод, че ищецът се стреми да изрази несъгласието си с влязлата в сила присъда и неудовлетворението си от органите на съдебната власт, които са я постановили, но и да получи своеобразно възмездие чрез затрудняване на съдилищата при упражняване на тяхната дейност, поради предявяване на огромен брой искови претенции, поставени въз основата на едно и също обстоятелство. Позовал се е на чл.35, § 3(а) ЕКЗПЧ и Директива (ЕС) 2024/1069 на ЕП и на Съвета при преценка на съответствието на сезирането си с изискванията за добросъвестно упражняване на процесуални права. Поради това е приел исковата претенция за недопустима при приложение на чл.130 ГПК, което, наред с основаването й на ненадлежни твърдения, от които претендираното право е принципно невъзможно да бъде породено, решаващият съдебен състав е приел, по аргумент от разпоредбата на чл.24, т.2 ЗПП, че допускането на безплатна правна помощ е неоправдано.

Обжалваното определение е правилно по следните съображения:

2

Държавата дължи репариране на вредите, причинени от правораздавателната дейност на съда (чл.7 КРБ и разпоредбите на ЗОДОВ), като отговорност от съдебен орган може да се търси и за вреди от особено съществено нарушение на правото на ЕС (чл.2в ЗОДОВ). В нормата на чл. 2в, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ липсва разграничаване на дейността, от която са настъпили вреди от достатъчно съществено нарушение на правото на ЕС, каквото нарушение може да се изразява и в постановено решение, което нарушава принципите на правото на ЕС. Последното е израз на задължението на страната да предвиди във вътрешното си право достатъчно ефективно средство за защита на основните права, като това на справедлив процес (чл.6, ал.2 от Договора за Европейската общност, съгласно който Съюзът се присъединява към Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи и включително зачита правата, свободите и принципите, определени в Хартата на основните права на Европейския съюз от 7 декември 2000 г., адаптирана на 12 декември 2007 г. в Страсбург, която има същата юридическа сила като Договорите).

В исковата молба М. излага твърдения за допуснати в хода на наказателното производство нарушения на право на ЕС, което касае основни права и свободи, поради което предявеният срещу държавата иск, но чрез процесуалния субституент, е поначало допустим.

Държавата участва в съдебни производства по граждански спорове за обезщетение за вреди по ЗОДОВ чрез процесуален субституент - органът, от чиито незаконни актове, действия или бездействия са причинени вредите. В случая, въз основа на служебно изисканите от въззивния съд материали от ВНЧД № 118/2014 г. по описа на АСнС /закрит/, се установява, че АСнС е действал като последна инстанция в производството по чл.65 ГПК за изменение на мярката му за неотклонение от „задържане под стража“ в по – лека.

Въззивният съд констатира, че въз основа на същите твърдения по депозирана осем дни по – рано искова молба от жалбоподателя в настоящето производство срещу същия ответник е образувано гр.д. № 59307/2024 г. по описа на СРС. С исковата молба М. е поискал присъждане на обезщетение отново в размер на 24 999 лева за репариране на претърпени неимуществени вреди в периода 28.07.2015 г. – 23.09.2024 г., настъпили като последица от нарушения на чл.2, чл.3, чл.4, пар.3, чл.5, чл.6 и чл.19 ДЕС, чл.9, пар.1, чл.2, ап.3, чл.5, чл.14, пар.1, пар.2 и пар.3 МПГПП на ООН, чл.6 и чл.47 ХОПЕС, чл.1, чл.5, чл.6, чл.13, чл.14, чл.17 и чл.18 ЕКПЧ и чл.2в ЗОДОВ, изразяващи се в незаконно и произволно задържане по ВНЧД № 146/2015 г. по описа на АСнС по обвинение в извършване на престъпление по чл.321 НК, за което е оправдан по КНОХД № 1018/2019г. по описа на ВКС, III НО. При служебна справка чрез ЕПЕП се установява, че производството по това дело не е приключило.

Между гр.д. № 59307/2024 г. по описа на СРС и гр.д. № 61271/2024 г. по описа на СРС е налице пълен субективен идентитет. Налице е и субективен такъв, изводим от обстоятелствената част на исковите молби – предявени са по двете дела осъдителни искове за присъждане на обезщетение в един и същи размер за претърпени идентични по естество неимуществен вреди в резултат действия на АСнС, с които не е изменена мярката за неотклонение ( незаконно и произволно задържане), взета по обвинение в извършване на 3 престъпление по чл.321 НК, за което е оправдан по КНОХД № 1018/2019г. по описа на ВКС, III НО. Тъй като основанията за разглеждане на исканията по чл.65 НПК на М. са очертани с една и съща правна рамка от ищеца в двете производства и твърдяното увреждащо действие на АСнС е мотивирано по твърдения от едно и също основание (липса на доказателства, подкрепящи повдигнатото обвинение), то разглеждане на исканията накърнява един и същи правен интерес, а въпросът кое от поредицата искания не е било уважено и колко пъти ответникът е сезиран с това искане има отношение единствено към размера на претендираното обезщетение и не представлява правопораждащ вземането факт (Определение № 2128/13.07.2023 г. по гр.д. №2471/2023 г. по описа на ВКС, III ГО, 5-ти състав). От друга страна преобладаващата част от периода на твърдените вреди по двете дела се припокрива. Идентичността на същите по горните съображения се установява от приложените по делото преписи на исковите молби, станали основание за образуване на посочените дела. По тези съображения не би могло да се приеме, че са предявени по тях частични искове като се претендират вредите, настъпили през определен период от време с посочване на началото и края му (Определение № 13 от 8.01.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2318/2019 г., IV г. о., ГК). В конкретния случай липсват каквито и да е твърдения, че заведеното последно по време производство се отнася до друга част от претендираните обезщетения, представляващи разлика над първоначалните частично заявени искове по второто производство. По повод посочените в исковите молби периоди следва да се посочи, че предметът на иска се индивидуализира чрез насрещни страни, правопораждащи юридически факти и искане /петитум. Твърденият в исковата молба период на претърпяване на вредите не представлява елемент от основанието на иска, респективно не съставлява факт, индивидуализиращ материалното гражданско право- предмет на делото.

Поради това ищецът не е лишен от достъп до правосъдие, същият вече е упражнил правото си на иск по чл.2в ЗОДОВ, депозирайки искова молба вх.№ 315604/08.10.2024 г. срещу Апелативен съд – София, в качеството му на правоприемник на АСнС, което подкрепя извода, че сезиралата първоинстанционния съд искова претенция на 16.10.2024 г. е недопустима.

Единствено за изчерпателност е нужно да се посочи, че от мотивите на определението от 10.07.2014 г. по ВНЧД № 118/2014 г. по описа на АСнС (изискани от въззивния съд) се установява, че отхвърляне на искането по чл.65 НПК на жалбоподателя се основават на анализа на доказателствата по всички повдигнати му обвинения и далеч не се свеждат до това в осъществен състав на престъпление по чл.321 НК, което да е основание за твърдение, че се касае за вреди от мярка за неотклонение „задържане под стажа“, която е отменена или за вреди от обвинение, за което е оправдан, още повече, че след процедиране по реда на чл.457, ал.5 НПК по посоченото от жалбоподателя в исковата молба КНОХД № 1018/2019 г. на ВКС. Доколкото влезлите в сила присъди са задължителни за всички съдилища, на съда е служебно известно, че ищецът Е. Д. М. се задържа в затвора в гр. София в изпълнение на наложено наказание „лишаване от свобода“ по силата на Решение № 242 от 16.04.2020г., постановено по КНОХД № 1018/2019г. по описа на ВКС, III н.о., НК, ВКС, с което е 4 оставена в сила въззивната присъда на АСНС по ВНОХД № 102/2018г. в частта, с която е отменена присъда от 09.01.2018г. по НОХД № 646/2015г. на СНС и ищецът е признат за виновен в престъпление по чл.199, ал.2, т.3 вр. с чл. 198, ал.1, вр.с чл.20, ал.2, вр. с ал.1 НК.

Налице е и пречка за разглеждане на иска и поради обстоятелството, че с повдигнатия от ищеца правен спор се цели преразглеждане на правилността на произнасянето по същество на искането по чл.65 НПК на наказателния съд по посоченото в исковата молба наказателно дело, което е недопустимо.