Решение № 264 от 28.12.2023, Районен съд - Разлог

РЕШЕНИЕ

№ 264 гр. Разлог, 28.12.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – РАЗЛОГ, І НАКАЗАТЕЛЕН СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: ДАВИД ЛЮБ. СУКАЛИНСКИ при участието на секретаря Х. Д. П., в присъствието на прокурора, разгледа докладваното от ДАВИД СУКАЛИНСКИ, Адм. нак. дело №

20231240200581 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл.59 и сл. от ЗАНН. Постъпила е жалба от В.Й. / V.J. – гражданин на РСМ, роден на * г., съд. адрес г.Б., у.„С.С.“№1, е.2, о.2, против НП №BG06022023/5800/Р8-115/01.08.2023 г. издадено от Директора на НТУ към А„ПИ“, с което на жалбоподателя, за извършено нарушение на чл.179, ал.3а от ЗДвП, е наложено адм. наказание „ГЛОБА“ от 1`800.00 лева, на основание чл.179, ал.3а от ЗДвП.

Жалбоподателят счита, че НП е незаконосъобразно, моли за отмяната му. Претендират се съдебни разноски.

Съдът след като прецени събраните по делото доказателства, намира за установено от фактическа страна следното:

На 06.02.2023 г. в 21:11 часа, при излизане от територията на РБ при ГКПП Л., била извършена проверка на жалбоподателя, управляващ ППС с рег. №*, вид: В., с обща техническа допустима максимална маса – над 12 тона. В хода на проверката се установило, че на 25.01.2023 г. в 15:48 часа, горепосоченото ППС е засечено по път 19, км.30+320, включен в обхвата на платената пътна мрежа, като за посоченото ППС не е заплатена пътна такса по чл.10, ал.1, т.2 ЗП. Като място на нарушението е посочен път 19, км.30+320, за който се събира такса за изминато разстояние – тол такса, съгласно Приложение към т.1 на Решение №680 на МС от 21.09.2022 г. за приемане на Списъка на републиканските пътища, за които се събира такса за изминато разстояние – тол такса.

За горното, на 06.02.2023 г. е съставен АУАН, който на същата дата е връчен на жалбоподателя лично. В хода на извършената проверка, на 06.02.2023 г. жалбоподателят Й. е заплатил дължимата независимо от съответната адм. нак. санкция такса по чл.10б, ал.5 от ЗП, в размер на 0.85 €, видно от приложената Квитанция за платени пътни такси в РБ, №23BG005706Х4 от 06.02.2023 г.

На 01.08.2023 г., въз основа на съставения АУАН, на основание чл.179, ал.3а от ЗДвП, на жалбоподателя е наложено адм. наказание глоба от 1`800.00 лв. Изложената фактическа обстановка съдът прие за установена въз основа на разпитаните по делото свидетели и от приетите писмени доказателства, които са безпротиворечиви относно подлежащите на доказване факти и установяват по несъмнен начин възприетата фактическа обстановка, като последователна и логична.

При така установената фактическа обстановка, съдът намира от правна страна следното:

Жалбата е депозирана от легитимна страна, в предвидения от законодателя преклузивен 1 срок и срещу акт от категорията на обжалваемите, поради което се явява процесуално допустима и като такава следва да се разгледа по същество.

Според разпоредбата на чл.42, т.4 и 5 и чл.57, ал.1, т.5 и 6 от ЗАНН, както в акта, така и в НП следва да е налице описание на нарушението и обстоятелствата, при които е било извършено, както и да бъдат посочени разпоредбите от закона, които са нарушени. В този смисъл е необходимо и да е налице, както правно единство между обстоятелствената част описваща нарушението, така и единство и безусловно съответствие в цифровата квалификация на нарушението, посочено в акта и същата, посочена в НП. В конкретния случай с АУАН е ангажирана адм. нак. отговорност на жалбоподателя за това, че за посоченото по-горе ППС не е заплатена дължимата пътна такса, съгласно чл.10, ал.1, т.2 от ЗП, като е ангажирана отговорността му по чл.179, ал.3а от ЗДвП, като идентично е описанието и за нарушението в обжалваното НП. Съдът констатира, че в двата административни акта (АУАН и НП) е посочено като нарушение единствено правната норма на чл.179, ал.3а от ЗДвП, според която водач, който управлява ППС от категорията по чл.10б, ал.3 от ЗП по път, включен в обхвата на платената пътна мрежа, за което не са изпълнени съответните задължения за установяване на изминатото разстояние, съгласно изискванията на ЗП, за участъка от път, включен в обхвата на платената пътна мрежа, който е започнал да ползва, или няма закупена маршрутна карта за същата, съобразно категорията на ППС, се наказва с глоба от 1`800.00 лв. Посочената норма е санкционна, в нея не се посочват права и задължения на водача. В разпоредбата на чл.139, ал.7 от ЗДвП, се съдържа правилото за поведение, което според НО е нарушено, тъй като в посочената норма е вменено, че водачът на ППС от категорията по чл.10б, ал.3 от ЗП, е длъжен преди движение по път, включен в обхвата на платената пътна мрежа, да закупи маршрутна карта за участъците от платената пътна мрежа, които ще ползва, или да изпълни съответните задължения за установяване на изминатото разстояние и заплащане на дължимата такса по чл.10, ал.1, т.2 от ЗП, освен когато тези задължения са изпълнени от трето лице.

В тази вр. е налице неяснота коя от двете хипотези е приета за реализирана от жалбоподателя. Двете хипотези могат да се проявят както заедно, така и поотделно.

Неправилната квалификация на нарушението е съществено нарушение на процесуалните правила, нарушена е императивната разпоредба на чл.57, ал.1, т.6 от ЗАНН, като неправилно са посочени законните разпоредби, които са били нарушени виновно. Нарушението е съществено, защото е свързано с правото на защита на жалбоподателя, в правата на който е да разбере коя правна норма не е изпълнил и какво нарушение е извършил и срещу какво да се защитава.

Извън посоченото, съдът намира за необходимо да изложи и доводи по отношение на това, че не се доказва, че на 25.01.2023 г. именно жалбоподателят е управлявал ПС. Действително, на 06.02.2023 г., когато му е извършена проверка, той е бил водач на ПС, но на 25.01.2023 г., когато нарушението е отчетено с електронна система, проверка за това кой е бил водач на ПС не е извършена. И при условие, че същото не е собственост на жалбоподателя – видно от приложеното към делото свидетелство за регистрация на ПС на л.14 от делото, за съда остава недоказано твърдението на НО, че именно жалбоподателя е нарушител и е напълно неясно защо санкцията е наложена на жалбоподателя, а не на собственика на ПС, каквато възможност законодателя е предвидил. Още повече, че по делото е представено извлечение от тахо картата на жалбоподателя за датата на нарушението 25.01.2023 г., от която е видно, че на тази дата жалбоподателя Й. е управлявал друго МПС притежаващо ДК№*, а не процестното, с което е установено визираното в АУАН и НП нарушение. Последното обуславя изводи, че в случая не е установено по безспорен и категоричен начин авторството на процестното нарушение, както и липсата на негови обективни белези от обективна страна. Абсолютно неясно остава на съда, въз основа на какви доказателства, както актосъставителя, така и АНО е възприел този жалбоподател за лице, което има качеството на водач на ППС по смисъла на чл.139, ал.7 от ЗДвП.

В тежест на НО е да установи и докаже при условията на пълно главно доказване не само факта на извършеното адм. нарушение, но и самоличността на нарушителя и неговата вина.

В случая, макар по безспорен и несъмнен начин да е доказано, че на дата 25.01.2023 г., в 15:48 часа, по път 19, км.30+320, включен в обхвата на платената пътна мрежа, е установено движение на т. а. с рег. №*, с обща техническа допустима максимална маса – над 12 тона, по никакъв начин не е доказано, че на посочените дата, час и място, автомобилът, при 2 движението на който е допуснато нарушението, е бил управляван от В.Й./V.J.. Доколкото субект на задължението по чл.139, ал.6 от ЗДвП, респ. субект на отговорността по чл.179, ал.3а от ЗДвП, е водачът управлявал ППС без заплатена пътна такса, санкциониращият орган е следвало да установи и докаже по несъмнен и безспорен начин не само обективните, но и субективните признаци на адм. нак. състав по чл.179, ал.3а от ЗДвП, вкл. авторството на деянието. В случая това не е сторено. В съставения АУАН нарушението се сочи за установено от справка в ЕС за събиране на пътни такси по чл.10, ал.1 от ЗП.

Доказателствената сила на тази справка, по аргумент от чл.189е, ал.9, във вр. с ал.8 от ЗДвП, обаче обхваща единствено отразените в справката данни за обстоятелствата относно мястото, датата, точния час на извършване на нарушението, рег.№ на ППС, както и данни, свързани с движението по участък от път, включен в обхвата на платената пътна мрежа, данни за липса или наличие на декларирани тол данни и наличие или липса на заплащане на дължимите такси т.е доказателствената сила на справката от ЕС за събиране на пътни такси по чл.10, ал.1 от ЗП, не обхваща авторството на деянието. В този смисъл непредставяне от страна на жалбоподателя на доказателства, оборващи справката от ЕС-ма, е абсолютно ирелевантно за доказаността на адм. нак. обвинение от гледна точка на извършителя на нарушението и респ. субекта на отговорността. Съответно съставеният въз основа на справката по чл.189е, ал.8 от ЗДвП, акт за установяване на адм. нарушение, не може да бъде доказателство за това кое лице, в качеството му на водач на ППС, е извършило санкционираното нарушение по чл.179, ал.3а от ЗДвП. Следва да се отбележи и че с презумптивната материална доказателствена сила на АУАН, е обвързан единствено АНО – при преценката си дали да се издаде НП органът се основава на фактическите констатации в АУАН, които при условията на чл.189, ал.2 от ЗДвП и в рамките на производството по налагане на адм. наказания, се считат за верни до доказване на противното. По силата на чл.14, ал.2 от НПК, във вр. с чл.84 от ЗАНН, в съдебното производство тези констатации нямат обвързваща доказателствена сила. Отделно от това по аргумент от разпоредбите на чл.52, ал.4 и чл.53, ал.2 от ЗАНН, НО има задължението да провери съставения АУАН с оглед неговата законосъобразност и обоснованост и да прецени събраните доказателства, като издаде НП само ако е установено по безспорен начин извършването на нарушението, самоличността на нарушителя и неговата вина. В случая очевидно НО не е изпълнил тези си задължения преди издаването на НП №BG06022023/5800/Р8-115/01.08.2023 г. – по преписката липсват каквито и да е било данни, още по-малко доказателства дори и като индиция, че на процестната дата, именно жалбоподателя В.Й./V.J. е управлявал ППС, т.е, че е извършител на вмененото му нарушение. Още повече, че В.Й./V.J. е подписал съставения АУАН и с възражение. По делото не са налице доказателства, потвърждаващи самоличността на нарушителя и неговата вина. Правоприлагането по принцип и в частност адм. нак. такова, не може да почива на предположения, поради което е недопустимо поради неупражняването на процесуални права от привлеченото към отговорност лице да се презюмира или да се приеме за доказано авторството на съставомерното изпълнително деяние. /в тази вр. вж. Решение №145 от 27.05.2022 г. на АС-С.З. по к.а.н.д. №91/2022 г./ По изложените съображения и приемайки, че в хода на адм. нак. производство не е доказано авторството на нарушението и е допуснато съществено процесуално нарушение, настоящата инстанция счита, че атакуваното НП следва да се отмени, а жалбата да се приеме за основателна.

По разноските:

Съгласно разпоредбата на чл.63д (ДВ, бр.109 от 2020 г., в сила от 23.12.2021 г.), ал.1 от ЗАНН, в производствата пред районния и адм. съд, както и в касационното производство, страните имат право на присъждане на разноски по реда на АПК, като същите се регламентират от нормата на чл.143 от АПК, именована „Отговорност за разноски“, а съгласно ал.2 на същия чл.63д от ЗАНН, ако заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото, съдът може по искане на насрещната страна да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част, но не по-малко от минимално определения размер, съобразно чл.36 от ЗАдв.

Според чл.36, ал.2 от ЗАдв., размерът на възнаграждението се определя в договор между адвоката или адвоката от ЕС и клиента, като този размер трябва да бъде справедлив и обоснован и не може да бъде по-нисък от предвидения в наредба на ВАдвС размер за съответния вид работа. Така, според действащата разпоредба на чл.18, ал.2 /изм., ДВ, бр.88 3 от 04.11.2022 г./ от тази Наредба №1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адв. възнаграждения, ако адм. наказание наложено с обжалваното НП е под формата на глоба, имуществена санкция и/или е наложено имуществено обезщетение, възнаграждението се определя по реда на чл.7, ал.2 върху стойността на всяка наложена глоба, санкция и/или обезщетение. В чл.7, ал.2 от Наредбата са диференцирани различни минимални размери на адв. възнаграждение, в зависимост от определения материален интерес по делото, като според чл.7, ал.2, т.2, за процесуално представителство, защита и съдействие по дела с определен интерес от 1`000.00 до 10`000.00 лева, минималният размер на възнагражденията е регламентиран на 400.00 лева плюс 10% за горницата над 1`000.00 лв. /приложима в настоящата хипотеза разпоредба/. Основателно е направеното искане от страна на жалбоподателя за присъждане на разноски, като същият е бил представляван по делото от адв. С., вписан в АК-Б. Същият в ОСЗ е представил доказателства за реално сторени разноски от 650.00 лева, представляващи заплатено в брой адв. възнаграждение. АНО е направил искане при основателност на жалбата и претенция на жалбоподателя за присъждане на разноски над минималния размер, размерът на същите да бъде редуциран поради прекомерност. С оглед направеното възражение съдът намира, че следва да присъди разноски в полза на жалбоподателя в минимално определения размер – съобразно чл.18, ал.2, вр. чл.7, ал.2, т.2 от НМРАВ, а именно сумата от 480.00 лв.