Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 420 от 18.05.2026, Районен съд - Хасково

Съд
Районен съд - Хасково
Дело
Гражданско дело 1423/2025
Вид
Решение № 420
Подписан
18.05.2026
Състав
Даниела Йорданова Банкова

Цитирани разпоредби

РЕШЕНИЕ

№ 420 гр. гр. Хасково, 18.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, ІV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Даниела Й. Банкова при участието на секретаря Велислава Н. Ангелова като разгледа докладваното от Даниела Й. Банкова Гражданско дело № 20255640101423 по описа за 2025 година

Образувано е по е искова молба от К. Д. Д., ЕГН **********, с постоянен адрес: с. К., ул. „***************“ № **, обл. Хасково , чрез адвокат П.П. от Адвокатска колегия - Хасково, против "СИТИ КЕШ" ООД, ЕИК 202531869, със седалище и адрес на управление: гр.София, ***********************, с която са предявени обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл.21 ЗПК, вр. чл.11, ал.1, т.9 и т.10 и чл. 19 ал.4 ЗПК, вр. чл. 143 ал.1 и чл. 146 ал.1 ЗЗП. за прогласяване нищожност на две договорни клаузи – тази чл. 5 и на чл.11 от сключен с ответника договор за потребителски кредит № ******** от 29.02.2024 г.

В исковата молба се твърди, че на 29.02.2024 г. между страните бил сключен договор за паричен заем № ******** за сума в размер на 1000 лева, която ищцата следвало да върне на 12 седмични вноски. Тя следвало да заплати също и сума в размер на 216,91 лева за неустойка по чл. 11, ал. 1 от договора, като по този начин общото й задължение било в размер на 1272 лева. Ищцата поддържа нищожност на търсената по договора неустойка в размер на 216,91 лева, поради противоречието й с добрите нрави, поради това, че е уговорена при неспазване на нормите на чл. 143, ал. 1 и чл. 146, ал.1 от ЗЗП, както и поради нарушение на чл.19, ал.4, вр. чл.21 ал.1 ЗПК, като излага 1 подробни съображения. Твърди, че в случая били накърнени добрите нрави и поради нарушаване на този правен принцип се достигало до значителна нееквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение до злепоставяне на интересите на ищцата с цел извличане на собствена изгода за кредитора. Търсената неустойка била нищожна като противоречаща на добрите нрави и неравноправна по смисъла на чл.143, т.19 от ЗЗП, тъй като сумата от 350,36 лева била в прекомерен размер спрямо сумата по отпуснатия кредит, с което се нарушавали принципите на добросъвестност и справедливост, целящи предотвратяване несправедливо облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. Оспорваната клауза била неравноправна и по смисъла на чл. 143 т.5 от ЗПП, тъй като предвиждала заплащането на необосновано висока неустойка. В глава четвърта от ЗПК било уредено задължение на кредитора, преди сключване на договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв, в който смисъл било съображение 26 от Преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008г. относно договорите за потребителски кредити, а разгледана в този аспект, клаузата за неустойка се намирала в пряко противоречие с преследваната цел на транспонираната в ЗПК директива. Подобни уговорки прехвърляли риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за извършване на предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и водела до допълнително увеличаване на размера на задълженията му. Освен това, неустойката за неизпълнение на акцесорно задължение излизала извън присъщите й функции и водела до неоснователно обогатяване, в който смисъл било и възприетото в т.3 от ТР №1 от 15.06.2010г. на ВКС становище, че нищожна поради накърняване на добрите нрави била тази клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. По посочения начин се заобикалял чл.33 ал.1 от ЗПК. С търсената неустойка в полза на кредитора се уговаряло едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение, в какъвто смисъл била и т.32 от извлечение от протокол №44 от заседание на КЗП от 05.11.2015г. По съществото си неустойката била добавък към възнаградителната лихва и в този смисъл представлявала сигурна печалба за заемодателя, която увеличавала стойността на договора и основната й цел била да доведе до неоснователно обогатяване на кредитодателя за сметка на кредитополучателя и до увеличаване на подлежащата на връщане сума допълнително с още % от предоставената главница. Съдебната практика била 2 последователна в насока, че неустойка, уговорена извън присъщите й функции е нищожна поради противоречие с добрите нрави. Ищцата поддържа още, че оспорваната клауза за неустойка освен неравноправна е и нищожна на основание чл. 146 ал.1 от ЗЗП, тъй като не била уговорена индивидуално по смисъла на чл.146, ал.2 ЗЗП, а била част от едни стандартни и бланкетни, отнапред изготвени условия на договора и кредитополучателите нямали възможност да влияят върху съдържанието им към момента на сключване на договора, в какъвто смисъл била и Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори. На следващо място, съгласно чл.21 ал.1 ЗПК нищожна била всяка клауза в договор за потребителски кредит, която имала за цел или резултат заобикаляне на закона, а с предвиждането на такива разходи за неустойка с процесния договор се заобикаляла разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК, тъй като доколкото представлявала разход по дейността по управление на кредита, следвало тя да бъде включена в ГПР на същия. Налице било заобикаляне на закона, тъй като с уговорката за неустойка се нарушавало изискването ГПР да не бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута определена с ПМС№426/2014г. Реално чрез нарушаване на добрите нрави и заобикаляне на императивната норма на чл.19 ал.4 ЗПК се стигало до калкулиране на допълнителна печалба за кредитора към договорената възнаградителна лихва. Поддържа се, че поради невключването на уговорката за неустойка в размера на ГПР, последният не съответствал на действително прилагания от кредитора в кредитното правоотношение и посочването на размер на ГПР, който не бил реално прилаган в отношенията между страните, представлявало заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.68д, ал.1 и ал.2, т.1 от ЗЗП, а с преюдициално заключение по дело С-453/10 било прието, че използването на заблуждаващи търговски практики, изразяващи се в непосочването в кредитния контракт на действителния размер на ГПР представлявало един от елементите, на които можело да се основе преценката за неравноправния характер на договорните клаузи по смисъла на чл.143 и сл. ЗЗП. Така уговорената неустойка била излязла извън обезщетителната си функция, доколкото била прекомерна спрямо предоставената в заем сума и не кореспондирала с последиците от неизпълнението на главното задължение по кредита. Според ищцата тя загубила също и обезпечителната си функция, доколкото с нея не се обезпечавало изпълнение на главното задължение по кредита, а неизпълнено условие за отпускането му. Така, с договорената неустойка се договаряло едно допълнително възнаграждение за кредитора под 3 формата на скрита лихва, поради което същият не бил изпълнил задълженията си по чл.11, ал.1 т.9 ЗПК да посочи действително прилаганата в правоотношението им договорна лихва, поради което и на основание чл.21 ЗПК процесните договорни клаузи били нищожни.

Предвид изложеното, се иска съда да постанови решение, с което да прогласи нищожност на клаузите на чл. 5 и на чл.11 от сключен с ответника договор за потребителски кредит № ******** от 29.02.2024 г., на основание чл. 26, ал.1, пр.3 от ЗЗД като противоречащи на добрите нрави и като сключени при неспазване на нормите на чл. 143, ал.1 и чл. 146, ал.1 от ЗЗП.

Ответникът в срока по чл. 131, ал.1 от ГПК е депозирал отговор на исковата молба. В същия се поддържа, че целта на производството е злоупотреба с права, доколкото ищцата е предявила много идентични искови молби с еднакъв предмет срещу ответника, с които се оспорвала една и съща клауза за заплащане на неустойка, която страните неколкократно били уговорили в сключени между тях договори. Молбите се отнасяли до различни договори за кредит, но във всяко производство се оспорвала една и съща клауза за плащане на неустойка при непредоставяне на обезепечение по кредита. Поради това се сочи, че са налице предпоставките на чл. 213 ГПК, тъй като делата били между едни и същи страни, между които били сключени договори с клауза като процесната, водещи на идентичност в предмета, поради което тълкуването на процесните договори, преддоговорните и договорните отношения между страните следвало да бъдат разглеждани съвместно и съдът да постанови едно общо решение по тях. Ето защо, е направено искане за съединяване на производството по настоящото гр.д. № 1423/2025 г. с други сходни - всички по описа на Районен съд – Хасково. При условията на евентуалност, в случай че делата не бъдат съединени и при успешен за ищеца развой, се иска да не му бъдат присъждани разноски за повече от едно производство, при съобразяване с актуалната практика на СЕС. По същество ответникът оспорва исковете изцяло, като поддържа че не е налице твърдяната недействителност на атакуваните клаузи от договора, отделно от това, договорът вече не е действащ. Неустойката била уговорена като санкция за неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, а съгласно чл.

11, т. 18 ЗПК предоставянето на обезпечения при потребителското кредитиране била съобразена със закона практика, която не водела задължително до неравновесие в правата и задълженията на страните.

Договорът бил сключен изцяло по волята на ищеца, който попълнил искане за сключване на договор за кредит, бил получил подробна информация за 4 желания от него кредитен продукт под формата на СЕФ и имал пълното право да се съгласи или не с отделни клаузи на договора, вкл. да предложи различни формулировки, в т.ч. разполагал и с цели 14 дни, в които можел да упражни правото си на отказ от договора или да уговори удължаването на тридневния срок чрез предоставянето на нарочна молба до кредитора и/или предоставянето на различно заместващо обезпечение като издаването на запис на заповед например. Неустойката имала предварително определен начален и краен момент, също така била с фиксирани параметри за срока на договора.

Ответникът поддържа, че твърдяното противоречие с добрите нрави не било налице. Кредитополучателят не бил предоставил обезпечение, което да гарантира интереса на кредитора от връщането на предоставения заем, въпреки изискването за това, а от своя страна кредиторът направил предварителна оценка на вредите от липса на такова обезпечение в хипотезата на несъбираемост на вземането, калкулирайки я в неустойката, давайки и допълнителен срок на клиента да предостави такова обезпечение и съответно да не плаща неустойката. В настоящия случай неустойката била уговорена за неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, не при забавено изпълнение на потребителя. Не била налице и твърдяната неравноправност по ЗЗП. Клаузите от договора били уговорени с ищеца, били ясно и точно описани в договора и потребителят бил наясно с всички аспекти на финансовото си задължение към търговеца, както при сключване на процесния договор, така и преди това. В погасителния план, както и в СЕФ също били посочени разходите по кредита, размера на договорната лихва, ГПР, както и размера на неустойката, уговорена впоследствие в договора за кредит, т.е. – на кредитополучателя била предоставена цялата информация за всички разходи по връщане на предоставения кредит. Клаузите на договора били съобразени с всички изисквания на ЗПК, в т.ч. тези по чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК. Както в договора за потребителски кредит, така и в издадения СЕФ за предоставяне на информация за потребителски кредити било ясно посочено какъв е размерът на ГПР и по какъв начин се формирал той. ГПР не надхвърлял пет пъти размера на законната лихва за забава, поради което не било налице нарушение на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Изложено е, че уговорената неустойка не била включена в ГПР, тъй като кредитодателят бил длъжен да посочи ГПР и компонентите му към датата на сключване на договора и доколкото същата била уговорена като плащане при неосигуряване на обезпечение от кредитополучателя, било невъзможно изначалното й включване в ГПР. Неустойката обслужвала неизпълнението и нейната функция била да обезщети страната по сключения договор. Тя била уговорена 5 като фиксиран размер и двете страни били напълно наясно с размера й още преди да настъпи фактът на неизпълнение на задължението, което обезпечавала. Към датата на сключване на договора кредиторът не знаел дали ще възникне основание за плащане на неустоечната сума. Тя не представлявала и добавка към възнаградителната лихва. Уговорката да бъде изплащана на части на всеки падеж, а не еднократно, не водело до превръщането й в лихва. Оспорва се твърдението за наличие на заблуждаваща търговска практика, тъй като видно от договора и СЕФ потребителят бил наясно, че ГПР не включва неустойката. Липсвало нарушение и заобикаляне чл. 19, ал. 4 ЗПК. Налице било индивидуално договаряне, което изключвало неравноправността на оспорените краузи и твърдението за липса на информираност на потребителя при задължаването му по договора.