Решение № 183 от 16.07.2026, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 183 гр. София, 16.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТО 4-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Костадинка Недкова

Членове:

Николай Марков

Красимир Машев при участието на секретаря Лилия Ст. Златкова като разгледа докладваното от Красимир Машев Касационно търговско дело № 20258002901162 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Банка ДСК“ АД срещу решение № 3/09.01.2025 г., постановено по в. гр. д. № 416/2024 г. по описа на ОСШумен, 1 с-в, в частта, в която след отмяна на решение № 565/17.07.2024 г., постановено по гр. д. № 1315/2023 г. по описа на РС-Шумен, са отхвърлени предявените от „Банка ДСК“ АД срещу М. М. М. по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК кумулативно обективно съединени положителни установителни искове с правно основание чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ за установяване със сила на пресъдено нещо съществуването на следните парични притезания: 1) за сумата над 6731,07 лв. до присъдения размер от 9142,09 лв. (остатъчна главница по договор за кредит № 321034644050/09.11.2016 г.), ведно със законната мораторна лихва от 07.11.2022 г. до окончателното заплащане и 2) за сумата от 1297,79 лв. - възнаградителна лихва, изтекла за периода от 01.06.2019 г. до 08.09.2022 г., за които вземания е издадена заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК № 1114/09.11.2022 г. по ч. гр. д. № 1

2393/2022 г. по описа на РС-Шумен. Съобразно този изход на въззивното производство първоинстанцинното решение е отменено и в частта, в която са присъдени сторените съдебни разноски в заповедното и първоинстанционното производство – над сумата от 1168,32 лв. до размера от 1790,97 лв. Като необжалвано въззивното решение е влязло в сила в частта, в която е уважен предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК положителен установителен иск с правно основание чл. 430, ал. 1 ТЗ за установяване съществуването на вземане в размер на 6731,07 лв. (остатъчна главница по договор за кредит № 321034644050/09.11.2016 г.), ведно със законната мораторна лихва от 07.11.2022 г. до окончателното заплащане, а първоинстанционното решение в частта, в която са отхвърлени предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК кумулативно обективно съединени искове с правно основание чл. 430, ал. 2 ТЗ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за установяване със сила на пресъдено нещо съществуването на следните парични вземания: 1) 698,63 лв. – възнаградителна лихва, изтекла за периода от 01.06.2019 г. до 08.09.2022 г.; 2) 538,36 лв. - обезщетение за забава за периода от 01.07.2019 г. до 08.09.2022 г. и 3) 142,21 лв. - обезщетение за забава за периода от 09.09.2022 г. до 04.11.2022 г.

Касаторът поддържа, че в обжалваната от него част въззивното решение е незаконосъобразно, тъй като то е необосновано – в противоречие с правилата на логическото мислене при анализиране на действителната воля на страните, изразена в релевантния договор за потребителски кредит, окръжният съд е достигнал до неправилния фактически извод, че екземпляр от това писмено съглашение не е бил предоставен на кредитополучателя, вследствие на което е нарушил материалния закон – чл. 10, ал. 1 ЗПК, достигайки до правното съждение, че процесният договор за банков кредит е нищожен (арг. чл. 22, предл. 1 ЗПК). Счита, че страните по това кредитно правоотношение изрично са уговорили в клаузата на стр. 14, ред 7 от договора, че той е подписан в два еднообразни екземпляра – по един за всяка от страните, като поради необсъждане в съвкупност на всички събрани по делото доказателствени средства това правнорелевантно обстоятелство не е взето предвид при формиране на вътрешното убеждение на въззивния съд.

В писмения отговор ответникът М. М. М. - чрез назначения от съда на основание чл. 47, ал. 6 ГПК особен представител адв. Ж. Д.-Д. от ШАК, 2 оспорва основателността на касационната жалба, като поддържа правно становище, че въззивният съд е обсъдил всички доказателства по делото, като е достигнал до правилни фактически и правни изводи.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на събраните по делото доказателства и заявените касационни основания, съобразно правомощията си по чл. 290, ал. 2 ГПК приема следното:

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за безспорно, че на 09.11.2016 г. между „Сосиете Женерал Експресбанк“ АДВарна, чийто правоприемник е „Банка ДСК“ АД (кредитодател), и М. М. М.

(кредитополучател) е сключен договор за потребителски кредит, като в изпълнение на породеното от него задължение банката е предоставила на кредитополучателя уговорения кредит, а той е поел задължение да го върне, ведно с възнаградителната лихва - на месечни анюитетни вноски съгласно погасителния план. От приетата ССЕ се изяснявало, че към момента на предявяване на исковата молба е настъпила изискуемостта на всички изплатени месечни погасителни вноски – от 29 до 85 (последната).

Разглеждайки релевираните от въззивника правни доводи за нищожност на договора, въззивният съд е обосновал правното съждение, че договорът за банков кредит отговаря на нормативните изисквания, уредени в чл. 10, ал. 1 ЗПК, относно минимално допустимия шрифт на писмения документ, в който оспорената кредитна сделка е била материализирана. Съгласно заключението на приетите от окръжния съд основна и допълнителна СТЕ се изяснявало, че при изготвяне на договора за потребителски кредит, вкл. част I, част ІІ и Приложение № 1 е използван серифен шрифт с големина 12,5 pt, поради което не е нарушено изискването за използване на шрифт, по-малък от 12.

Въззивният съд обаче е счел за основателно правното твърдение на въззивника, че банката не е установила второто нормативно изискване, уредено в чл. 10, ал. 1 ЗПК, а именно че договорът за потребителски кредит да е бил съставен в два екземпляра - по един за всяка от страните по него.

Изяснил е, че съгласно клаузата на чл. 22, ал. 2, от част II от процесното кредитно съглашение на кредитополучателя следва да бъде предаден екземпляр от договора при първото му посещение в банката след установената в т. 18.2 дата – момента на подписване от банката (09.11.2016 г.). По делото не 3 били представени доказателства, че на кредитополучателя е бил предаден екземпляр от договора както при сключването му на 09.11.2016 г., така и впоследствие. Окръжният съд не е приел, че този факт се установява от обстоятелството, че кредитополучателят е подписал договора и приложенията към него, респ. че първоначално е погасявал вноските, като на 02.07.2018 г. е била подадена молба и за предоговаряне на гратисен период. Счел е, че изискването за предаване на екземпляр от договора на потребителя е от императивен порядък, като то гарантира, че информацията относно уговорките в договора и правните му последици ще бъде предоставена на потребителя при сключването на договора за потребителски кредит - в четлив, пълен, точен и максимално ясен вид, за да може той да направи информиран и икономически обоснован избор, дали да го сключи.

При така приетите за установени правнорелевантни факти и изложените правни доводи въззивният съд е обосновал правното съждение, че банката не е доказала спазването на императивното изискване, предписано в правната норма на чл. 10, ал. 1 ЗПК, поради което процесният договор за банков кредит е недействителен на основание чл. 22 ЗПК. С оглед на това е приложил разпоредбата на чл. 23 ЗПК, съгласно която при недействителност на договора за потребителски кредит потребителят следва да възстанови само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Прието е, че в настоящия случай чистата стойност по кредита възлиза на 12500 лв., като от нея трябва да се приспадне заплатената от кредитополучателя на банката сума общо от 5768,93 лв., поради което дължима остава само главница в размер на 6731,07 лв., ведно със законната мораторна лихва върху нея от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение - 07.11.2022 г., до окончателното заплащане.

С определение № 3385/02.12.2025 по т. д. № 1162/2025 г. на ВКС, II т. о. е допуснато на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК касационно обжалване на въззивното решението по следния материалноправен въпрос: „Следва ли при тълкуване на съдържанието на един договор да бъде съобразена действителната, а не предполагаема воля на страните, както и следва ли договорните разпоредби да се тълкуват във връзка една с друга, както и в смисъла, който произтича от целия договор (арг. чл. 20 ЗЗД)?“.

Правен отговор на този материалноправен въпрос е даден в множество 4 решения на ВКС (цитираните от касатора решения, както и служебно известните на съдебния състав решение № 214/24.07.2025 г. на ВКС по т. д. № 1883/2023 г., II т. о.; решение № 502/26.07.2010 г. по гр. д. № 222/2009 г. на ВКС, IV г. о.; решение № 38/27.02.2012 г. по гр. д. № 1227/2011 г. на ВКС, II г. о.; решение № 46/07.03.2018 г. по гр. д. № 2489/2017 г. на ВКС, IV г. о. и решение № 60169/28.01.2022 г. по т. д. № 2012/2020 г. на ВКС, ТК, I т. о.). В тях е изяснено, че според критериите на чл. 20 ЗЗД на тълкуване подлежат неясните, непълни и неточни клаузи в договора, които поради недостатъците си пораждат съмнение между страните относно действителното съдържание на постигнатото при сключване на договора общо съгласие и целените с договора правни последици. Тълкуването се извършва съобразно изискванията на чл. 20 ЗЗД, за да се разкрие действителната, а не предполагаемата обща воля на страните по съглашението. При прилагане на нормативните изисквания, уредени в чл. 20 ЗЗД, отделните уговорки трябва да се тълкуват във връзка една с друга и в смисъла, който произтича от договора (систематически), като се изхожда от целта на договора (телеологически), обичаите в практиката и добросъвестността, но без да се подменя формираната при сключване на договора и материализирана в съдържанието му воля на страните (логически). За изясняване на действителната обща воля на страните може да се изследват обстоятелствата, при които договорът е сключен, поведението на страните преди и след сключването му, разменената кореспонденция във връзка с изпълнението на договора и други обстоятелства. Договорът не подлежи на тълкуване, когато съдържащите се в него клаузи са точни, ясни и разкриват недвусмислено действителната воля на страните да поемат определени права и задължения, за да постигнат желан от тях и позволен от закона правен резултат.

Настоящият съдебен състав възприема изцяло правното разрешение по този материалноправен въпрос.

По основателността на касационната жалба:

Съгласно чл. 10, § 1 от Директива 2008/48/ЕО относно договорите за потребителски кредити, която е транспонирана с действащия ЗПК (§ 2 от ДР на този закон), договорите за кредит трябва да се изготвят на хартиен или друг траен носител, като всяка от страните по договора следва да получи екземпляр от договора за кредит. Но както е изяснено в мотивите по т. 36 от решение на 5

СЕС по дело C-42/15, чл. 10, § 1, първа алинея от Директива 2008/48 изобщо не препраща към националното право и че съответно понятията „хартиен носител“ и „траен носител“ в тази разпоредба имат самостоятелен смисъл, като значението им не би могло да се определя от националните разпоредби относно формата, в която договорите за кредит трябва да бъдат сключени. В този смисъл е разпоредбата на чл. 10, § 2, изр. 2 от Директивата, която предписва, че настоящият член не засяга националните правила, отнасящи се до действителността на сключването на договорите за кредит, които са в съответствие с правото на Общността. Следователно, националният законодател на всяка държава членка може да уреди с императивни правила на закона формата за действителност на договора за потребителски кредит.

Съобразно тези правила на съюзното право българският законодател е уредил в чл. 10, ал. 1 ЗПК по повелителен начин формата за действителност на договора за потребителски кредит – освен че той трябва да бъде сключен в писмена форма, на хартиен или друг траен носител, като всички клаузи, уговорени в него, следва да се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт (не по-малък от 12). В тази правна норма е уредено и като изискване за действителност на договора за потребителски кредит насрещните волеизявления на страните по него задължително да бъдат материализирани в два екземпляра на договора - по един за всяка от тях.