Определение № 16628 от 04.08.2026, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 16628 гр. София, 04.08.2026 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-III-А, в закрито заседание на четвърти август през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Ваня Н. Иванова

Членове:

Полина Люб. Амбарева

Маргарита Ил. Николова като разгледа докладваното от Ваня Н. Иванова Въззивно частно гражданско дело № 20261100502194 по описа за 2026 година

Производството е по чл. 274, ал. 1, т. 2 от ГПК.

Образувано е по частна жалба на К. А. К. срещу частта от постановеното по гр.д. № 29148/2024 г. на Софийски районен съд решение № 22843/12.12.2025 г. /имаща характер на определение/, с която на основание чл. 344, ал. 2 от ГПК при допускане на делбата между Б.А.В. и К. А. К., Б.А.В. е осъден да заплаща на К. А. К. сумата от 233,33 лв. месечно, представляваща обезщетение за ползването на притежаваната от нея 1/6 идеална част от самостоятелен обект в сграда с идентификатор № ***, с адрес: гр. София, ж.к. ********, считано от влизане в сила на решението до окончателното извършване на делбата.

В жалбата се излага възражение, че неправилно съдът е определил обезщетение за ползване по чл. 344, ал. 2 от ГПК, съответстващо на 1/6 идеална част от процесния недвижим имот. Поддържа се неправилност на извода съда, че поради наличие на учредено право на ползване върху процесния имот в полза на Г.В., обезщетението по чл. 344, ал. 2 от ГПК следва да бъде определено върху 1/6 идеална част от имота. Този извод бил необоснован, тъй като съдът на бил обсъдил дали правото на ползване се упражнява фактически, което според жалбоподателката било решаващо обстоятелство за определяне на дължимото обезщетение. По делото било налице съдебно признание, че ползвателят е напуснал имота, и при липсата на фактическо упражняване на правото на ползване, същото съществувало само формално и не можело да ограничава квотата, върху която се определя обезщетението по чл. 344, ал. 2 от ГПК. Изтъква се, че след като съдът е допуснал делбата при квоти по ½ идеална част за всяка от страните, но в същия акт по отношение на привременната мярка по чл. 344, ал. 2 от ГПК е определил обезщетение, съответстващо на 1/6 идеална част, без това да произтича от приетите квоти, съдебният акт е вътрешно противоречив, което представлявало основание за неговото изменение. Жалбоподателката 1 излага довод, че съгласно трайната практика на ВКС при спорове между съсобственици решаващо значение има фактическото ползване на имота, а не формалното наличие на вещно право, което не се упражнява. Счита, че обезщетение по чл. 344, ал. 2 от ГПК следва да се определя съобразно признатия й от съдя дял, а именно ½ идеална част. С оглед на това отправя искане да се измени обжалваната част от решението и да се определи обезщетение за ползване, съответстващо на ½ идеална част, съобразно приетите от съда квоти по делбата.

Насрещната страна Б.А.В. оспорва жалбата.

За да се произнесе, въззивният съд взе предвид следното:

Производството по гр.д. № 29148/2024 г. на Софийски районен съд е образувано предявен от Б.А.В. срещу К. А. К. иск за делба на недвижим имот - самостоятелен обект в сграда с идентификатор № *** по КККР на гр. София, одобрени със заповед № РД-18-48/12.10.2011 г. на изп. директор на АГКК, представляващ апартамент № 68, находящ се в жилищна сграда – бл. ******** І“, гр. София.

В исковата молба се твърди, че с констативен нотариален акт от 1990 г. ищецът, майка му Г.В. М. и М.А.В. са били признати за собственици на описания апартамент, даден им като обезщетение срещу отчужден недвижим имот за мероприятия по ЗТСУ, а впоследствие между тях били извършени разпоредителни сделки с части от имота, в резултат на които страните са съсобственици на имота при равни квоти, и иска да се допусне до делба при квоти по ½ ид. част за всеки от тях. Ищецът е изложил твърдение, че от 1997 г. до момента живее в имота заедно със семейството си.

С исковата молба са представени: нотариален акт № 36, т. Х, нот. дело № 936/1990 г. на нотариус С. М. при Софийски районен съд, с който Г.М.В., Б.А.В. и М.А.В. са признати за собственици на процесния апартамент, даден им като обезщетение срещу отчужден недвижим имот за мероприятия по ЗУТ; нотариален акт за дарение № 91, т. LLXVІ, дело № 22723/1997 г. на нотариус Ч. Б., с който Г.М.В. дарява на децата си Б.А.В. и М.А.В. собствените си 4/6 ид. части от процесния апартамент, като дарителката си запазва правото на безвъзмездно ползване на имота до края на живота си; нотариален акт за дарение № 30, т.

І, рег. № 1515, дело № 29/2024 г. на нотариус В. А., с който М.А.В. дарява на дъщеря си К. А.

К. собствената си ½ ид.ч. от този имот, като в нотариалния акт е отразено, че върху 4/6 ид. части от имота има запазено право на ползване на Г.М.В..

С отговора на исковата молба ответницата е изложила твърдение, че процесният имот се ползва единствено от ищеца Б.В. и семейството му. Отправила е искане да се постанови привременна мярка по чл. 344, ал. 2 от ГПК, като се осъди ищеца да й заплаща обезщетение за ползването на имота за притежаваната от нея ½ ид. част в размер на пазарния му наем, възлизащ на 1520 лв. месечно.

По делото е прието заключение на съдебно-техническа експертиза, съгласно което средният пазарен наем за процесния апартамент е 1400 лв. месечно.

В хода на делото е представен и приет нотариален акт за учредяване право на ползване върху недвижим имот № 67, т. І, рег. № 1419, дело № 63/2025 г. на нотариус З.Т., с 2 който Б.А.В. е учредил на дъщеря си А.Б.В. пожизнено и безвъзмездно вещно право на ползване върху 1/6 ид. част от процесния апартамент.

С постановеното по делото решение от 12.12.2025 г. е допуснато извършването на съдебна делба на процесния апартамент между съделителите Б.А.Д. и К. А. К. при равни квоти – по ½ ид.ч. С решението съдът е осъдил на основание чл. 344, ал. 2 от ГПК Б.А.В. да заплаща на К. А. К. сумата от 233,33 месечно, представляваща обезщетение за ползването на 1/6 идеална част от делбения имот, считано от влизане в сила на решението до окончателното извършване на делбата.

За да постанови мярката по чл. 344, ал. 2 от ГПК чрез осъждане на ищеца да заплаща на ответницата обезщетение за ползването за 1/6 ид. ч. от имота в посочения размер, първоинстанионният съд е приел за безспорно установено, че имотът се ползва от ищеца.

Приел е с оглед представения нотариален акт за дарение № 91/1997 г., че вещен ползвател на 4/6 ид. части от имота е Г.В. М., поради което съделителите-собственици на имота могат да осъществяват фактическа власт и ползване само по отношение останалите 2/6 ид. части от имота, или по 1/6 ид. част за всеки от тях, без да накърняват учреденото в полза на Г.В. право на ползване. С оглед на това и предвид факта, че ищецът е учредил в хода на делото право на ползване на притежаваната от него 1/6 ид. част от имота в полза на А.Б.В., съдът е приел, че същият се легитимира като титуляр единствено на „голата собственост“ спрямо имота, но не и на правомощията, следващи абсолютното право на собственост. Предвид безспорно установения факт, че ищецът ползва еднолично имота, с което лишава ответницата от правото й на ползване спрямо 1/6 ид.ч. от имота, върху която част липсва вещна тежест, съдът е направил извод, че дължимото от ищеца на ответницата обезщетение по чл. 344, ал. 2 от ГПК за лишаването й от правото на ползване върху 1/6 ид.ч. от имота възлиза на сумата 233,33 лв. /1/6 част от приетия от заключението на вещото лице среден пазарен наем за имота в размер на 1400 лв./, която сума е осъдил ищеца да й заплаща ежемесечно до окончателното извършване на делбата.

Жалбата е допустима като подадена от легитимирано лице срещу подлежащ на обжалване съдебен акт по чл. 344, ал. 2 от ГПК и в законоустановения срок.

Жалбата е неоснователна.

Обжалваната част от първоинстанционното решение /с характер на определение/, с което е определена т.нар. „привременна мярка” по чл. 344, ал. 2 от ГПК – за заплащане на обезщетение срещу ползването на делбения имот до окончателното извършване на делбата, е постановено с решението по първата фаза на делбата.

Съгласно разпоредбата на чл. 344, ал. 2 от ГПК, с решението по допускане на делбата или по-късно, ако всички наследници не използват наследствените имоти съобразно правата си, съдът по искане на някой от тях постановява кои от наследниците от кои имоти ще се ползват до окончателното извършване на делбата или какви суми едните трябва да плащат на другите срещу ползването. Касае се за привременна мярка, определянето на която е предпоставено от факта, че някои от съделителите не ползват общите имоти съобразно своите дялове, а тези общи имоти се държат и ползват от един или неколцина от 3 съсобствениците. В такава хипотеза делбеният съд по молба на неползващите съсобственици разпределя привременно между съделителите държането и ползването на общите имоти съобразно с признатите квоти, а когато това е невъзможно – задължава съделителите, които ползват имоти, надвишаващи квотата им, да плащат на неползващите или ползващи по-малка част съделители сума срещу ползването, съответна на правата им по отношение на тези имоти.

Привременната мярка по чл. 344, ал. 2 от ГПК – за определяне на сумите срещу ползването на имота, има за цел да регулира отношенията между съсобствениците по повод ползването на общата вещ в периода на висящност на делбеното дело, когато тази вещ не може да се ползва от всички съсобственици съобразно правата им. Сумата, дължима срещу ползването на делбените имоти на основание чл. 344, ал. 2 от ГПК, като привременна мярка в делбеното производство, се дължи занапред – от влизане в сила на съдебния акт, с който се постановява, до приключване на делбата. Предпоставка за определяне на дължима от ползващите съсобственици на неползващите суми срещу ползването е невъзможността имотите, респ. имотът, да се ползва съвместно от всички съсобственици съобразно правата им. Налагането на привременната мярка по чл. 344, ал. 2 от ГПК във формата й на определяне на суми, които ползващите съсобственици дължат на неползващите, е предпоставена само от обективния факт на еднолично ползване на делбените имоти от някои от съделителите съобразно тяхното предназначение и невъзможността за съвместното ползване на имотите от всички съделители, без оглед на това дали неползващите са имали достъп до имотите и дали ползващите са им създавали пречки за това. Тази мярка има своята правна природа в разпоредбата на чл. 31, ал. 2 от ЗС, но тя е временна – дължи се занапред до приключване на делбата. Съгласно чл. 31, ал. 2 от ЗС, когато общата вещ се използва лично само от някои от съсобствениците, те дължат обезщетение на останалите за ползата, от която са лишени. Следователно, привременната мярка по чл. 344, ал. 2 от ГПК във формата й на определяне на суми, които ползващите съсобственици дължат на неползващите, представлява по същество обезщетение на неползващите делбения имот съделители за лишаването им от ползването на този имот - занапред до приключването на делбата. С оглед на това сумите, дължими между съделителите по чл. 344, ал. 2 от ГПК срещу ползването на делбения имот, се определят съобразно обема, в който неползващите имота съделители имат право да го ползват. Правото на ползване е едно от правомощията на собственика. Ако върху един имот е учредено вещно право на ползване – ограничено вещно право да се използва чужда вещ съобразно нейното предназначение и да се получават добивите от нея, тогава собственикът му притежава само т.нар. „гола собственост“ и няма защитимо право да ползва имота, тъй като правото на ползване е абсолютно вещно право, което е противопоставимо на всички, включително и на собственика. Т.е. при учредено вещно право на ползване върху един имот, носителят на това вещно право може да ползва имота, а собственикът му не разполага с това право и е длъжен да търпи ограниченията, свързани с наличието на право на ползване върху неговия имот в полза на друго лице.

В случая е установено от представения нотариален акт № 91/1997 г., че върху 4 допуснатия до делба апартамент към момента е налице вещно право на ползване в полза на Г.М.В. в размер на 4/6 ид. части от имота, учредено пожизнено, което вещно право не е прекратено. С оглед на това направилата искането по чл. 344, ал. 2 от ГПК съделителка К.