Определение № 4339 от 14.09.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 4339 гр. София, 14.09.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 5-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и девети април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Владимир Йорданов

Членове:

Димитър Димитров

Хрипсиме Мъгърдичян като разгледа докладваното от Владимир Йорданов Касационно гражданско дело № 20268002100905 по описа за 2026 година

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на А. Б. К. срещу въззивно решение № 1266 /05.11.2025 г. по в.гр.д. № 3440 /2024 г. на Софийския апелативен съд, с което е отменено решение № 4629 /01.08.2024 г. по гр.д. № 692 /2024 г. на Софийския градски съд, в частта, с която Столична община (нататък и СО) е осъдена да заплати на А. Б. К. на основание чл.49 ЗЗД обезщетение за неимуществени вреди в размер над сумата 15 000 лева (до 30 000 лева) и съдебни разноски над сумата 900 лева и в частта, с която СО е осъдена да заплати на адвокат А. В. на основание чл.38 от ЗА адвокатски хонорар над 1 250 лева и вместо това искът е отхвърлен за разликата над 15 000 лева и СО е осъдена да заплати на А. Б. К. 75 лева съдебни разноски и на А. В. на основание чл.38 от ЗА 300 лева адвокатски хонорар за въззивното производство и А. Б. К. е осъдена да заплати на СО 100 лева юрисконсултско възнаграждение и 407 лева съдебни разноски за въззивното производство и с което първоинстанционното решение е потвърдено в останалата част, с която искът на А. Б. К. срещу СО е отхвърлен за разликата над 30 000 лева до пълния предявен размер 40 000 лева.

Ответникът по касационната жалба Столична община в писмен отговор оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване и основателността на касационната жалба.

Касационната жалба е процесуално допустима: подадена е от страна по делото в предвидения в закона срок срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване и е редовна.

1

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е следното:

Първоинстанционното решение, постановено по искове по чл.49 ЗД и чл.86 ЗЗД на А. К. срещу Столична Община – за неимуществени вреди от претърпяна злополука от 26.10.2023 г. – получено физическо увреждане от падане върху неподдържан тротоар в София, е обжалвано и от двете страни по иска за неимуществени вреди. От ответника СО само в осъдителната му част (за 30 000 лева). От ищцата при условията на чл.263, ал.2 ГПК в отхвърлителната му.част (за разликата над 30 000 лева до 40 000 лева).

Жалбата на ответника е частично основателна, а жалбата на ищцата е неоснователна, първоинстанционното решение следва да бъде ревизирано частично.

Механизмът на инцидента (процесната злополука) е надлежно установен в процеса от преценените в съвкупност писмени, гласни и експертни доказателства.

Същото обстоятелство не е спорно в момента.

Не е спорен и фактът, че ответникът е принципно легитимиран да носи имуществена отговорност в процесната хипотеза.

Спорни са размерът на справедливото обезщетение и дали е налице основание на имуществената отговорност на основание чл.51, ал.2 ЗЗД (поради съпричиняване на вредите от ищцата).

Относно размера на обезщетението (преценката по чл.52 ЗЗД):

Видът и естеството на получените травми, проведеното лечение, съпътстващите го съществени физически болки и страдания и неудобства, настъпилото възстановяване, настоящото здравно състояние и перспективите на възстановяване във времето са установени. Всички тези обстоятелства, преценени в съвкупност обосновават определяне на обезщетение в размер на 30 000 лева (какъвто го е определил и СГС). Въззивният съд е препратил към мотивите на първоинстанционния съд за това на основание чл.272 ГПК.

Настъпилите физически болки и страдания и неудобства, причинени от физическите травми и увреждания винаги причиняват психически страдания.

Относно възражението по чл.51, ал.2 ЗЗД за съпричиняване:

Механизмът на причиняване е изяснен. От събрания по делото доказателствен материал се установява, че наличната на мястото на инцидента неравност по тротоарното трасе е била съществена и видима. Тази фактическа обстановка е налагала ищцата да съобрази поведението си с конкретната фактическа ситуация, със съществуващата потенциална опасност от настъпване на инцидент. Особено като се съобрази обстоятелството, че пострадалата е преминавала многократно по конкретния тротоар, т.е. мястото на инцидента и е било известно (познато). Особено като се съобрази също възрастта на А. К. към момента на събитието, която възраст също е 2 предполагала - изисквала сама по себе си пострадалата да е особено внимателна при придвижването си. А. К. е била придружавана в момента на инцидента от внука си, но последният точно преди да настъпи увреждането „е пуснал баба си да премине сама през опасния участък на тротоара“. Описаното невнимание на пострадалата в случая „стои“ също в причинно-следствена връзка със злополуката и поради това същото следва да се окачестви като съществено допринасящо по смисъла на чл.51, ал.2 от ЗЗД за настъпване на процесния вредоносен резултат.

С оглед на това горната главница (обезщетението) следва да бъде редуцирана наполовина (с 50 %).

В последната връзка и допълнително и принципно (въззивният съд е добавил и следното):

Вярно е, че основното задължение да бъде осигурена надлежна възможност за безопасно придвижване на пешеходци е възложено законово в тежест на общината.

Тезата обаче (застъпена в част от съдебната практика, която се е формирала по разрешаването на казуси като процесния), че пешеходците нямат никакво задължение да съобразяват поведението си (придвижването си) с конкретната пътна обстановка не може да намери опора нито в закона, нито в (най-вече) в житейската логика: постановката, че всеки правен субект (основно физическите лица) следва да бъде внимателен и бдителен за собствената си безопасност е универсален правен и житейски принцип.

С оглед на изложеното решението на СГС следва да бъде ревизирано (в съответствие с горните съображения).

По наличието на основания за допускане на касационно обжалване:

Касационната жалбоподателка А. Б. К. излага доводи за това, че обезщетението по чл.52 ЗЗД е определено в занижен размер в противоречие с ППВС 4/1968 г. според което понятието справедливост винаги е обусловено от редица обективно съществуващи конкретни обстоятелства, а в случая не са съобразени както нейната напреднала възраст – 82 години в момента на инцидента, от който е последвало увреждане и обществено – икономическите условия към този момент. Както и доводи за това, че по делото не са представени никакви доказателства за това, че при настъпването на инцидента е била разсеяна или не е внимавала достатъчно и по този начин е съпричинила вредоносния резултат. Твърди, че инцидентът е станал на място, където помощ не е могла да и се окаже и че при неравна повърхност е възможно спъване и при упражнено изключително внимание. Евентуално оспорва и високия процент съпричиняване (50 %), твърди, че той е необосновано несъразмерен, като при груба небрежност, за което не са изложени мотиви.

Иска да и бъде присъдена допълнително сумата 25 000 лева (искът и да бъде уважен до пълния предявен размер 40 000 лева).

3

Настоящият съдебен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение следва да се допусне по третия поставен от жалбоподателката материалноправен въпрос, уточнен от съда: необходимо ли е да бъде доказан приносът на пострадалия за непозволеното му увреждане като действие или бездействие, както и да бъде доказана причинно-следствената връзка между тях и вредоносния резултат, като предпоставка за прилагането на разпоредбата на чл.51, ал.2 ЗЗД за намаляването на определеното обезщетение по иск по чл.49 ЗЗД?

Въпросът е обуславящ, тъй като, видно от подробно възпроизведените мотиви на въззивния съд, той е приел за установено следното: пострадалата ищца А. Б. К. е минавала многократно по конкретния тротоар, нейната възраст (към момента на събитието е 82 години), пострадалата е била придружавана от внука си (на 26 години), който непосредствено преди да настъпи увреждането е пуснал баба си да премине сама през опасния участък на тротоара.

Описаното въззивният съд е определил като невнимание, което „стои“ в причинно-следствена връзка със злополуката и го е окачествил като съществено допринасяне по смисъла на чл.51, ал.2 от ЗЗД за настъпване на процесния вредоносен резултат.

След това е въззивният съд уточнил, че проявеното от ищцата невнимание представлява нарушение на задължението и като пешеходец да съобразява поведението си за безопасно придвижване с конкретната пътна обстановка, като бъде внимателна и бдителна за собствената си безопасност.

Въззивният съд обаче не е посочил никакви конкретни действия или бездействия на ищцата А. Б. К. (само на внука и), които да определи като невнимание или несъобразяване с конкретната пътна обстановка и не е обсъдил нито едно от събраните по делото доказателства. Само е посочил, че по делото са събрани такива.

Въззивният съд е допуснал противоречие с разрешенията в посочените от касационната жалбоподателка ППВС 17/63, т.7 и решения на ВКС, постановени в производства по чл.290 ГПК, по материално-правни въпроси, свързани с предпоставките за намаляване на обезщетенията за неимуществени вреди при принос на пострадалия, съгласно чл.51, ал.2 ЗЗД:

С ППВС № 17/18.11.1963 г. е прието, че: обезщетението за вреди от непозволено увреждане се намалява, ако и самият пострадал е допринесъл за тяхното настъпване. В случая е от значение наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, а не на вина.

С решение от 2010 г. по т.д. № 35 /2009 г. на II т.о. е прието, че за да е налице принос на увредения към вредата като предпоставка за прилагане на чл.51, ал.2 ЗЗД, е необходимо извършените от него действия да са в пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат, т.е. последният да е тяхно следствие и че принос на 4 увредения, водещ до съпричиняване на вредата, трябва да бъде доказан, а не хипотетично предполагаем.

С решение № 58 /29.04.2011 г. по т.д. № 623 /2010 на II т.о. и Решение № 159 / 24.11.2010 г. по т.д. №.1117 /2009 г. на II т.о. е прието, че: С нормата на чл.51, ал.2 ЗЗД е предвидена възможност за намаляване на обезщетението за вредите, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, когато увреденият е допринесъл за настъпването на вредите. Приложението на това правило е обусловено от наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия, с което той обективно е създал предпоставки и/или възможност за настъпване на увреждането, т.е. когато е налице причинна връзка между негови действия или бездействия и вредоносния резултат. При обективното съпричиняване от страна на пострадалия по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД, намаляването на дължимото от деликвента обезщетение не е обусловено от преценката дали е налице виновно и противоправно поведение на пострадалото лице за настъпване на увреждането.

С решение № 59 /10.06.2011 г. по т.д. № 286 /2010 г. на I т.о. е прието, че: С решение на ВКС, ТК, ІІ т.о. по т.д. 525 /08 г., постановено по реда на чл.290 ГПК и поради това съставляващо задължителна практика е разрешен поставения правен въпрос. С обсъждания съдебен акт е прието, че за да бъде намалено обезщетението за вреди, увредения следва да е допринесъл за тяхното настъпване, като този принос, за да е налице съпричиняване, следва да бъде конкретен – изразен в определено действие.

С това е осъществено основание по чл.280, ал.1,т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

А. Б. К. следва да заплати държавна такса за разглеждане на касационната и жалба в размер на 2 % от претенцията и за увеличение на присъденото обезщетение с 25 000 лева – в размер на 255.65 евро, представляващи равностойността на 50ден от изложеното съдът

ОПРЕДЕЛИ:

Допуска до касационно обжалване въззивно решение № 1266 /05.11.2025 г. по в.гр.д. № 3440 /2024 г. на Софийския апелативен съд в обжалваната част по иска по чл.49 ЗЗД за неимуществени вреди.

Указва и дава възможност на А. Б. К. в едноседмичен срок от съобщение да представи по делото доказателства за платена на ВКС държавна такса в размер на 255.65 евро (двеста петдесет и пет евро и 65 евроцента) за разглеждане на касационната и жалба, като и указва, че в случай, че в определения срок не представи доказателства за заплащане на държавната такса, производството по делото ще бъде прекратено.