Решение № 698 от 01.06.2026, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 698 гр. София, 01.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 12-ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично заседание на тридесети април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Светлин Михайлов

Членове:

Даниела Христова

Цветомира П. Кордоловска Дачева при участието на секретаря Росица Й. Вьонг като разгледа докладваното от Цветомира П. Кордоловска Дачева Въззивно гражданско дело № 20241000500261 по описа за 2024 година Производството е по реда на чл. 258-273 от ГПК.

С решение № 261291 от 20.11.2023 г. по гр. д. № 14049/2020 г. по описа на Софийски градски съд, Гражданско отделение, I-11 състав, съдът е осъдил „АВП П&С“ АД, със седалище в Република Франция, действащо в България чрез клона си ,.АВП П&С С.А, клон България“ КЧТ, ЕИК 202091075, на основание чл. 459, ал. 1, вр. с чл. 448, ал. 1 от КЗ да заплати на М. К. Д., ЕГН **********, с адрес: ***, сумата от 1 000 (хиляда) евро , представляваща застрахователно обезщетение по Договор за защита при пътуване „Премиум“, с период на действие 11.05.2016 г. – 14.05.2016 г., за настъпило на 12.05.2016 г. застрахователно събитие – временна неработоспособност на ищеца в следствие на злополука, ведно със законната лихва от датата на предявяване на исковата молба на 18.12.2020 г. до окончателното плащане, като с това съдът е отхвърлил исковата претенция за сумата над 1 000 (хиляда) евро до пълния претендиран размер от 14 800 (четиринадесет хиляди и осемстотин) евро.

С решението, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК във връзка с чл. 38, ал.

2 във връзка с ал. 1, т. 2 от ЗА, съдът е осъдил „АВП П&С“ АД, със седалище в Република Франция, действащо в България чрез клона си ,.АВП П&С С.А, клон България“ КЧТ, ЕИК 202091075, да заплати на адвокат А. И. А., ЕГН **********, вписан в АК-Ямбол, сумата от 48.31 евро 1

(четиридесет и осем евро и тридесет и един евроцента), формирана като равностойност в евро на присъдената сума в лева – 94, 49 лева, която сума представлява присъдено адвокатско възнаграждение, както и на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК да заплати по сметка на Софийски градски съд сумата от 53.82 евро (петдесет и три евро и осемдесет и два евроцента) , формирана като равностойност в евро на присъдената сума в лева – 105, 26 лева, представляваща разноските по делото, съразмерно определени спрямо уважената част от исковата претенция.

С решението си и на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК , съдът е осъдил М.

К. Д., ЕГН **********, да заплати на „АВП П&С“ АД, със седалище в Република Франция, действащо в България чрез клона си ,.АВП П&С С.А, клон България“ КЧТ, ЕИК 202091075, сумата от 1 524.35 евро (хиляда петстотин двадесет и четири евро и тридесет и пет евроцента), формирана като равностойност в евро на присъдената сума в лева – 2 981, 36 лева, представляваща сторените по делото от ответника разноски, съразмерно определени спрямо отхвърлената част от исковата претенция.

Недоволен от така постановеното решение е останал ищецът М. К. Д., който в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК го обжалва в ЧАСТТА, с която предявеният от него иск е отхвърлен за разликата над уважения размер от 1 000 евро до пълния претендиран размер от 14 800 евро. Поддържа се, че в тази част решението е неправилно, постановено при нарушение на материалния закон, при съществени процесуални нарушения и при необоснованост на фактическите изводи на съда. По същество, ищецът излага доводи, че първоинстанционният съд неправилно е приел за доказана единствено временна неработоспособност, а не и трайна такава, въпреки представените по делото решения на ТЕЛК и останалата медицинска документация. Според него от събраните доказателства се установява, че вследствие на инцидента, настъпил на 12.05.2016 г. в гр. Рим, той е получил тежки увреждания, включително вътречерепна травма, състояние след мозъчна контузия, дискоординационен синдром и симптоматична епилепсия с големи припадъци. В тази връзка се твърди, че първоинстанционният съд неправилно е кредитирал заключението на комплексната съдебно-медицинска експертиза, като не го е съпоставил с всички останали доказателства по делото. Ето защо и според ищеца изводите на вещите лица, че липсва причинно-следствена връзка между инцидента в гр. Рим и последвалите епилептични пристъпи, са необосновани и противоречат на медицинските документи, справката от НЗОК и решенията на ТЕЛК. В жалбата се поддържа още, че неправилно първоинстанционният съд е възприел заключението на вещо лице – неврохирург относно въпроси, свързани с епилепсията и епилептичните припадъци, които според въззивника са от компетентността на специалист невролог. Поради това се твърди, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, а първоинстанционният съд е допуснал съществено процесуално нарушение, приемайки експертни изводи от специалист, който не разполага с необходимата квалификация по конкретния медицински въпрос.

2

Ищецът сочи също, че решенията на ТЕЛК, с които му е определена трайно намалена работоспособност, не са били оспорени по съответния ред и съгласно чл. 113, ал. 3 от Закона за здравето са задължителни за всички лица, органи и организации. Поради това счита, че в гражданския процес не може инцидентно да се опровергава тяхната доказателствена сила чрез съдебномедицинска експертиза. На следващо място, ищецът излага и доводи относно тълкуването на Общите условия на ответника – застраховател, като поддържа, че след като са представени документи, удостоверяващи злополуката и последиците от нея, както и решения на ТЕЛК, застрахователят е следвало да изплати обезщетение съобразно договорените лимити. Според него при установена 74 % трайно намалена работоспособност дължимото обезщетение възлиза на 14 800 евро, представляващи 74 % от застрахователната сума от 20 000 евро. Така и при условията на евентуалност ищецът поддържа, че дори да не бъде възприета споменатата теза по-горе, то следва да му бъде присъдено обезщетение в размер на 10 000 евро, съответстващо на 50 % инвалидност поради установения в решенията на ТЕЛК дискоординационен синдром, който не е бил надлежно обсъден от вещите лица и от първоинстанционния съд.

С оглед изложеното ищецът моли въззивният съд да отмени решението в обжалваната отхвърлителна част и вместо него да постанови друго, с което да уважи иска до пълния предявен размер от 14 800 евро, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното плащане, а при условията на евентуалност — до размер от 10 000 евро. Претендира се и присъждане на направените разноски за двете съдебни инстанции.

Ответникът „АВП П&С“ АД, със седалище в Република Франция, действащо в България чрез клона си ,.АВП П&С С.А, клон България“ КЧТ, ЕИК 202091075, оспорва така депозираната въззивна жалба като неоснователна по съображения изложени в подадения по реда на чл. 263, ал.1 от ГПК писмен отговор. Претендират се разноски.

В срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК е постъпила Въззивна жалба и от ответника „АВП П&С“ АД, със седалище в Република Франция, действащо в България чрез клона си ,.АВП П&С С.А, клон България“ КЧТ, ЕИК 202091075, като обжалва първоинстанционното решение в осъдителната част, с възражения, че същото е необосновано и неправилно, поради постановяването му противоречие с материалния и процесуален закон. Поконкретно, на първо място се релевира, че възражение за погасяване на претенцията на ищеца по давност. В тази връзка се сочи, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че искът не е погасен, като е приложил петгодишен давностен срок, доколкото според ответника в настоящия случай била приложима разпоредбата на чл. 378, ал. 1 от КЗ, съгласно която правата и задълженията по застрахователния договор във връзка със застрахователното обезщетение се погасяват с тригодишна давност, считано от датата на настъпване на застрахователното събитие. На следващо място ответникът оспорва извода на първоинстанционния съд, че е налице покрит риск по процесната застраховка „Помощ при пътуване“. Поддържа, че 3 процесното събитие не представлява злополука по смисъла на застрахователния договор, а деликт, причинен от трето лице. В тази връзка сочи, че в друго производство самият ищец е твърдял, че травматичните увреждания са причинени от противоправното поведение на лицето – А. Г., който го е блъснал по стълбите на Колизеума. Посочва, че по тези твърдения е било образувано отделно гражданско дело срещу застрахователя „Ей Ай Джи Юръп Лимитид“, по което ищецът е претендирал обезщетение за непозволено увреждане. Ответникът се позовава и на представени в първоинстанционното производство извънсъдебни претенции, подписани от ищеца, в които същият също е изложил твърдения за деликт, извършен от лицето – А. Г.. Поддържа, че тези документи представляват извънсъдебни признания на неизгодни за ищеца факти и е следвало да бъдат обсъдени от първоинстанционния съд по реда на чл. 175 и чл. 176, ал. 3 от ГПК. Ответникът поддържа още, че дори да се приеме наличие на застрахователно събитие, по делото не е доказано основание за изплащане на обезщетение по процесната застраховка. Излагат се доводи, че съгласно Общите условия обезщетение при покритие „инвалидност“ се дължи само при трайно увреждане на здравето след изтичане на една година от злополуката. В тази връзка се позовава на заключението на комплексната съдебно-медицинска експертиза, според което травматичните увреждания, получени от ищеца, са обусловили единствено временна, но не и трайна неработоспособност, поради и не било налице „инвалидност“ по смисъла на Общите условия. Ответникът оспорва и извода на първоинстанционния съд за наличие на временна неработоспособност.

Поддържа, че такава не е доказана по надлежния ред, тъй като по делото не са представени болнични листове за временна нетрудоспособност, каквито според него са необходими съгласно Наредбата за медицинската експертиза.

Сочи, че вещите лица единствено са посочили предполагаем възстановителен период от 20 до 30 дни, без същият да е удостоверен с официални медицински документи. На следващо място, ответникът оспорва и начина, по който първоинстанционният съд е определил размера на присъденото обезщетение.

Поддържа, че неправилно съдът е приложил по аналогия разпоредбата на т.

4.а.3 от Общите условия, касаеща хипотези на трайна инвалидност. Така и според ответника при временна нетрудоспособност е следвало да се приложи значително по-нисък процент от предвидените за трайна нетрудоспособност, като обезщетението следвало да бъде под най-ниския предвиден праг от 2%.

Във въззивна си жалба ответникът поддържа още, че предвид неоснователността на главната претенция неправилно са присъдени и законна лихва, както и адвокатско възнаграждение в полза на процесуалния представител на ищеца. С оглед изложеното ответникът моли въззивния съд да отмени първоинстанционното решение в осъдителната му част и вместо него да постанови друго, с което предявеният иск да бъде изцяло отхвърлен.

При условията на евентуалност поддържа, че ако съдът приеме наличие на временна нетрудоспособност, обезщетението следва да бъде определено под 2% от застрахователната сума. Претендира се присъждане на направените 4 разноски за двете инстанции.

Препис от въззивната жалба на ответника е връчен на ищеца М. К. Д., който в срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК не взема становище по нея.

Съдът, като взе предвид събраните доказателства по делото във връзка с инвокираните от страните доводи и възражения в пределите на правомощията си по чл. 269 от ГПК, намери следното:

Въззивните жалби са подадени в рамките на законоустановения срок за обжалване по чл. 259, ал. 1 от ГПК от легитимирани лица и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същите са процесуално допустими.

Разгледана по същество въззивната жалба на ищеца е неоснователна, а тази на ответника е основателна.

Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му само в обжалваната част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Както вече Върховният касационен съд многократно се е произнасял (решение № 176 от 08.06.2011 г. по гр. д. № 1281/2010 г. ІІІ г. о.; № 95 от 16.03.2011 г. по гр. д. № 331/10 г. на ІV г. о.; № 764 от 19.01.2011 г. по гр. д. № 1645/09 г. на ІV г. о.; № 702 от 5.01.2011 г. по гр. д. № 1036/09 г. на ІV г. о.; № 643 от 12.10.2010 г. по гр. д. № 1246/09 г. на ІV г. о) въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания; проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд; относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци, а надхвърлянето на правомощията по чл. 269 от ГПК е основание за касиране на въззивното решение.