Определение № 2912 от 05.02.2026, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2912 гр. София, 05.02.2026 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-IV-Д, в закрито заседание на пети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Невена Чеуз

Членове:

Наталия П. Лаловска

Василена П. Мидова като разгледа докладваното от Наталия П. Лаловска Въззивно частно гражданско дело № 20251100511314 по описа за 2025 година Производството е по реда на чл. 274 и сл. ГПК.

Образувано е по частна жалба на ищеца Р. Б. И., чрез адв. Е. И.а, срещу определение № 28642/03.07.2025г. на Софийски районен съд, 46-и състав, по гр.д. 359/2025г. по описа на СРС, с което молбата му с вх. № 220094/23.06.2025г. за изменение на решение № 9829/28.05.2025г. по гр.д. № 359/2025г. по описа на СРС, 46-и състав в частта за разноските е оставена без уважение.

Жалбоподателят намира обжалваното определение за неправилно – не били налице основания за присъждане на разноски на ответника. Позовава се на постановките на Решение по дело С-714/2022г. на СЕС, Определение № 366/18.08.2022г. по ч.т.д. № 1085/2022г., I т.о. на ВКС, Определение № 262/11.08.2020г. по ч.т.д. № 844/2020г., I т.о. на ВКС, тълкувателното постановление по съединени дела С-224/2019г. и С-259/2019г. на СЕС, разрешението по т. 47 от Решение от 04.06.2015г. по дело С-497/2013г. на СЕС. Твърди колизия на нормите на ГПК относно присъждането на разноски на кредитори с разпоредбите на чл. 6, § 1 и чл. 7, § 1 от Директива 93/2013, а в случай на съмнение моли съдът да отправи преюдициално запитване. Моли за отмяна на обжалваното определение и уважаване на молбата му по чл. 248 ГПК.

В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК ответникът „Сити Кеш“ ООД, чрез адв. М., депозира писмен отговор, с който оспорва частната жалба като неоснователна.

1

Сочената практика била неотносима към насрещния му иск – същата се отнасяла до предявени от потребителя осъдителни искове за връщане на суми, поради това, че не би могъл да изчисли осъдителните си претенции спрямо търговеца. Мотивите – да не бъде възпиран потребителят да защитава правата си. В случая присъдените от СРС разноски на ответника били по насрещния иск и ставало въпрос за неизпълнени от потребителя облигационни задължения да върне остатъчната главница. Защитата на потребителя като икономически по-слабата страна не следвало да се абсолютизира до толериране на негово недобросъвестно процесуално поведение в ущърб на правата и интересите на насрещната страна. Потребителското право не следвало да се тълкува превратно, а законодателните норми не следвало да се прилагат извън пределите на принципите, поради което били създадени. Моли жалбата да бъде оставена без уважение.

Частната жалба е подадена в законоустановения срок от легитимирана страна и е допустима. Разгледана по същество същата е неоснователна.

Производството по гр.д. № 359/2025г. по описа на СРС , 46-и състав било образувано по искова молба на ищеца Р. Б. И. с предявен срещу ответника „Сити Кеш“ ООД иск по чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за прогласяване нищожността на сключения между страните договор за паричен заем от 17.06.2024г., поради накърняване на добрите нрави, заобикаляне на чл.

19, ал. 4 ЗПК и чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. В срока по чл. 211, вр. чл. 131 ГПК ответникът „Сити Кеш“ ООД предявил насрещен осъдителен иск за осъждане на ищеца Р. Б. И. да му заплати сумата 62 лева – неизплатено задължение за главница по същия договор. В срока за отговор на насрещната искова молба ищецът И. заявил възражение за прихващане с надплатени по договора суми за такси, възнаградителна лихва и неустойки, включени в месечните погасителни вноски.

С постановеното по делото решение № 9829/28.05.2025г. СРС приел за основателен иска на ищеца И. по чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК изцяло му присъдил сторените разноски по същия иск за заплатената по делото държавна такса и разноските за експертиза.

Изцяло присъдил и на осъществилата безплатна защита на ищеца адв. Е. И.а възнаграждение от 480 лева за защитата по делото пред СРС. Насрещният иск н а „Сити Кеш“ ООД първоинстанционният съд също приел за изцяло 2 основателен и осъдил И. да заплати на дружеството сумата 62 лева – дължим остатък за главница, определен като разлика между чистата стойност на кредита от 1 600 лева и общо заплатените от И. на кредитора суми от 1 538 лева. Възражението на И. за прихващане, видно от мотивите на СРС, било неоснователно, доколкото всички платени суми съдът съобразил за погасяване на чистата стойност на кредита – чл. 23 ЗПК, без оглед счетоводното им отразяване при търговеца. При това положение СРС приел, че по насрещния иск търговецът „Сити Кеш“ ООД има право на пълния размер на сторените разноски, а именно 530 лева, от които 50 лева – заплатена държавна такса и 480 лева – адвокатско възнаграждение.

Своевременно, чрез адв. Е. И.а, ищецът И. депозирал молба по чл. 248 ГПК с вх. № 220094/23.06.2025г., по която след администриране СРС се произнесъл с обжалваното определение № 28642/03.07.2025г. С обжалвания акт СРС приел молбата на ищцовата страна за неоснователна. В мотивите на акта приел, че посочената от жалбоподателя практика в случая се явявала неотносима към насрещния иск. Касаела хипотеза на връщане на недължимо платено по потребителски договор с изложени твърдения, че плащанията били извършени въз основа на неравноправна клауза. В случая ищецът не заплатил на кредитора цялата чиста стойност на предоставения кредит, което обстоятелство довело и до уважаването на насрещния иск. Не била налице хипотеза, при която потребителят да бил в ситуация, при която му било практически невъзможно или прекалено трудно да определи обхвата на своето право, а именно – размера на иска си.

Сочената от жалбоподателя практика касае въпросите, намерили отговор с решение от 16.07.2020 г. по съединени дела C-224/19 и C-259/19 на Съда на Европейския съюз. В практиката си ВКС приема, че решение от 16.07.2020 г. по съединени дела C224/19 и C-259/19 на СЕС се прилага по искове по чл. 55 ЗЗД за връщане на дадено по неравноправни клаузи, като уредбата на чл. 78, ал. 3 ГПК за разпределение на разноските в тежест на потребителя, съразмерно с отхвърлената част от иска, създава съществена пречка, която може да възпре потребителя да упражни предоставеното от Директива 93/13 право на ефективен съдебен контрол върху евентуално неравноправния характер на договорни клаузи, поради което същата не е съобразена с европейското законодателство и не следва да се прилага в конкретния случай – така определение № 366 от 16.08.2022 г. по ч. т. дело № 1085/2022 г. на ВКС, 3

Търговска колегия, първо отделение. Когато делото е в защита права на потребител и се установяват неравноправни клаузи в потребителски договор, чл. 78, ал. 3 ГПК не следва да се прилага и въпреки изхода на делото, разноски в тежест на ищеца не следва да се присъждат.

Съгласно член 6, § 1 и член 7, § 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета на ЕС на потребителя е признато субективното право да сезира съда с искане да бъде установен неравноправният характер на договорна клауза и същата да не бъде прилагана в отношенията му с търговеца. Това право не е само формално, а трябва да бъде ефективно гарантирано, поради което националните процесуални правила, включително относно разноските, не могат да го заобикалят или правят упражняването му прекомерно затруднено.

В решението си по съединени дела C-224/19 и C-259/19 (Caixabank и Banco Bilbao Vizcaya Argentaria) Съдът на ЕС приема, че обвързването на разпределението на съдебните разноски единствено с размера на недължимо платените суми, които се връщат на потребителя, е несъвместимо с принципа на ефективност, доколкото подобен подход може да възпре потребителя да предяви иск за установяване на неравноправен характер на клаузите, предвид значителните разноски, които рискува да понесе. Поради това СЕС изрично постановява, че член 6, § 1 и член 7, § 1 от Директива 93/13 , както и принципът на ефективност не допускат правна уредба, която позволява част от процесуалните разноски да бъдат възлагани върху потребителя в зависимост от размера на върнатите недължимо платени суми, тъй като такава уредба създава „съществена пречка“ за упражняването на правото на ефективен съдебен контрол върху неравноправните клаузи. Тази линия на правни съображения е потвърдена и доразвита в по-късната практика на СЕС – например по дело C-385/20 Caixabank и по дело C-714/22, по преюдициално запитване на Софийски районен съд, където изрично се подчертава, че макар потребителят да може да понася определени разноски, правилата за присъждането им не могат да бъдат такива, че да го разубеждават изобщо да заведе дело. В частност се приема, че не е допустима система, при която потребителят понася част от разноските, след като вече е установена нищожността/неравноправността на клауза, тъй като това създава значителна пречка за упражняването на правата по Директива 93/13.

В разглеждания случай националният съд изрично е признал за 4 установено, че процесният Договор за паричен заем № 1092010/17.06.2024г. е нищожен на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД , по иска на ищеца И. с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД . Именно този установителен иск за обявяване на договора за нищожен, е пряко защитно средство, предвидено в Директива 93/13, тъй като чрез него се констатира несъответствието на договорните клаузи с императивните правила за защита на потребителя и се препятства тяхното прилагане между страните. Факът, че възражението на ищеца за прихващане е прието за неоснователно, както и че насрещният осъдителен иск на кредитора за главницата е уважен на основание чл. 23 ЗПК, не променя обстоятелството, че потребителят е постигнал основната си цел, а именно съдебно установяване на нищожността на договора поради нарушаване на защитните норми в потребителското законодателство. В обобщение при спор, в който е установена нищожност на договор/клауза поради нарушение на нормите за защита на потребителя, съдът не може механично да прилага принципа за „разноски съразмерно на уважената част от иска“, когато такова прилагане води до резултат, изрично посочен от СЕС като недопустим – възлагане на част от разноските върху потребителя по начин, който го би възпрял да упражни правото си на ефективен съдебен контрол.

Съдът намира, че присъждането на разноски по уважения насрещен иск на кредитора обаче за заплащане на чистата стойност на кредита не противоречи на чл. 6, § 1 и чл. 7, § 1 от Директива 93/13 и на принципа на ефективност, както са тълкувани в решението по съединени дела C-224/19 и C-259/19, и не попада в предметния обхват на това решение. Това е така, тъй като предметът на това решение са разноските по иска на потребителя за възстановяване на недължимо платено на основание Директива 93/13, а не разноските по други, самостоятелни претенции между страните – в случая задължението на потребителя да върне на кредитора чистата стойност на получената сума. На следващо място принципът на ефективност не изключва по принцип потребителят да понася определени съдебни разноски. СЕС изрично приема, че не е против Директива 93/13 потребителят да търпи някакви правни разходи, когато предявява иск за установяване на неравноправни клаузи, стига тези разходи да не правят невъзможно или прекомерно трудно упражняването на правата му по Директивата. По изложените съображения въззивният съд приема, че не са 5 налице твърдяните основания ищецът да не понесе отговорност за разноските на ответника по уважения насрещен иск по чл. 23 ЗПК.

По изложените мотиви обжалваното определение е правилно и законосъобразно и като такова следва да бъде изцяло потвърдено.

Мотивиран от горното, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА определение № 28642/03.07.2025г. по гр.д. 359/2025г. по описа на Софийски районен съд, 46-и състав.

Определението не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

6