Определение № 615 от 10.02.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 615 гр. София, 10.02.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 5-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и шести ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Владимир Йорданов

Членове:

Димитър Димитров

Хрипсиме Мъгърдичян като разгледа докладваното от Хрипсиме Мъгърдичян Касационно гражданско дело № 20258002100873 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационни жалби на ответника ТП „Държавно горско стопанство Доспат“ – гр. Д. срещу въззивно решение № 239 от 14.11.2024 год., постановено по в. гр. дело № 61/2024 год. по описа на Окръжен съд – Смолян и срещу решение № 134 от 30.05.2025 год. по същото дело, постановено по реда на чл. 247 ГПК, в частта им, в която, след частична отмяна на решение № 8003 от 01.04.2022 год., постановено по гр. дело № 140/2020 год. на Районен съд – Достап, са уважени предявените от А. З. К. срещу ТП ДГС „Доспат“ искове с правно основание чл. 200, ал. 3 КТ и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 12 476.04 лв. – обезщетение за имуществени вреди за периода о т 13.03.2017 год. д о 14.05.2020 год., изразяващи се в разликата между брутното трудово възнаграждение, което А. К. би получавал, ако не беше претърпял трудовата злополука на 10.04.2015 год. и получавана от него пенсия /и сбора между пенсията и минималната работна заплата – само за периода от 21.06.2017 год. – 19.03.2019 год./, ведно със законната лихва върху главницата от 12 476.04 лв., считано от 15.05.2020 год. до окончателното й изплащане и за сумата от 1 218.43 лв. – лихва за забава върху главницата от 12 476.04 лв. за същия период от 13.03.2017 год. до 14.05.2020 год.

Касационните жалби са процесуално допустими – подадени са от легитимирана страна срещу подлежащи на касационно обжалване съдебни актове /чл. 280, ал. 3, т. 3 ГПК/ и са спазени срокът по чл. 283 ГПК и всички останали предпоставки за редовност на жалбите.

1

В жалбата срещу основното решение се излагат оплаквания за недопустимост на обжалваното решение, евентуално за неговата неправилност поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Основните доводи са, че в случая въззивният съд, макар да бил отменил първоинстанционното решение в частта му, в която исковете били уважени за сумите 7 016.41 лв. – главница и 802.69 лв. – лихва, отново бил осъдил ответника да заплати същите суми, тъй като те били част от присъдените в по-голям размер парични задължения о т 12 476.04 лв. /които включвали присъдените по-рано 7016.41 лв./ – главница и 1 218.43 лв. /които включвали 802.69 лв./ – лихва . Разпоредбата на чл. 271, ал. 1 ГПК задължавала въззивния съд да се произнесе като отмени решението само в отхвърлителните му части за сумите над присъдените от първоинстанционния съд /7 016.71 лв. – главница и 802.69 лв. – лихва/ и присъди допълнително суми – над присъдения вече размер от първата инстанция. Т.е. в разглеждания случай въззивният съд нямал правомощието да отмени първоинстанционното решение в осъдителните му части. При спазване на процесуалният закон първоинстанционното решение подлежяло на частична отмяна, а в конкретният случай била налице пълната му отмяна и въпреки това постановяване на идентичен диспозитив. На следващо място се сочи, че според изложеното в обжалваното решение, на въззивния съд било служебно известно, както и на страните, че между страните било водено и друго дело – в. гр. дело № 112/2024 год. по описа на Окръжен съд – Смолян, като срешение № 144 от 11.07.2024 год. били изцяло отменени решение № 35 от 25.03.2022 год. и поправящото го определение № 112 от 31.05.2022 год., постановени по гр. дело № 317/2021 год. на Районен съд – Девин и вместо това ответникът бил осъден да заплати на ищеца сумата от 7 407 лв. – обезщетение за неимуществени вреди от влошаване /ексцес/ към 21.06.2021 год. на здравословното му състояние, изразяващо се в луксация на лявата тазобедрена става, и последица от настъпила на 10.04.2015 го д . трудова злополука, ведно със законната лихва от 21.06.2021 г. до окончателното им изплащане, като искът бил отхвърлен разликата над 7 407 лв. до претендираните 30 000 лв. поради прихващане с вземания на ответника по изпилнителни дела № 53/2020 год. и 61/2020 год. на СИС при Районен съд – Девин и вземане в размер на 1 185.91 лв. – недължими разходи по изпълнително дело № 612/2019 год. по описа на частен съдебен изпълнител В. П., действащ в района на Окръжен съд – Ловеч; отхвърлен бил и искът по чл. 200, ал. 1 КТ на А. К. за осъждане на ответника да заплати сумата от 2 144.13 лв. – обезщетение за имуществени вреди от разходи за лечение на същото влошаване /ексцес/ към 21.06.2021 год. на здравословното му състояние, поради прихващане със същите /посочени по-горе/ вземания на ответника. Към момента на постановяване на обжалваното въззивно решение производството по в. гр. д. № 112/2024 год. по описа на Окръжен съд – Смолян не било приключило с влязъл в сила съдебен акт /подадена била касационна 2 жалба и съответно било образувано гр. дело № 4554/2024 год. на ВКС, III г. о., ГК, насрочено за провеждане на закрито заседание на 15.05.2025 год./. Въпреки това въззивният съд бил оставил без разглеждане релевираното по настоящото дело възражение за прихващане, в т.ч. и без да съобрази че не е налице пълна идентичност между сумите, предмет на прихващането по в. гр. дело № 112/2024 год. и по настоящото дело, най-малкото и защото към момента били изтекли още законни лихви върху търсените за връщане главници. Като се бил позовал на служебно известни му факти /на които страните не се позовавали/ въззивният съд с е бил произнесъл в нарушение на чл. 155 ГПК. Той се бил позовал на невлязло в сила свое решение по друго дело, водено между същите страни, без обаче да изпълни задължението си да съобщи на страните това обстоятелство чрез нарочен съдебен акт. Недопустимо било да бъдат въвеждани служебно от съда факти, като основания за отхвърляне или уважаване на релевирани от страните искания и възражения. Пределите на служебна проверка по отношение на станали известни на въззивния съд факти във връзка с други водени от страните дела винаги били свързани с конкретно въведен от страните факт, чието доказване е ненужно, поради осъществената от съда служебна справка, която е надлежно обективирана и приложена към делото и обявена на страните, като факт съобразно чл. 155 ГПК, ненуждаещ се от доказване и като такъв, съобразяван при разрешаване на спорното право и мотивирането на съдебния акт. Въззивният съд бил нарушил и процесуалното си задължение да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относимите и събрани по делото доказателства и информацията, която те носят. Действително ищецът имал две регистрации като безработен във филиал Д. към ДБТ – Девин. Първата била за периода о т 07.03.2016 год. до 20.06.2017 год., като била прекратена по негова инициатива чрез подаване на заявление-декларация за прекратяване на регистрация по желание на основание чл. 20, ал. З, т. 2 ЗНЗ. Втората регистрация била за периода о т 19.03.2019 год. до 17.10.2023 год., като отново била прекратена по негова инициатива по същия ред и на същото основание. Доказано било, че ищецът бил информиран за наличие на свободни работни места, което било отбелязвано в план за действие по повод регистрациите му.

За да отговори на спорният по делото въпрос как следва да се определи обезщетението на пострадалия работник на основание чл. 200, ал. З КТ за процесният период, въззивният съд неправилно бил приел, че исковият период следва са раздели на три подпериода, като за периода о т 13.03.2017 год. до 20.06.2017 год. следва да се вземе предвид разликата между брутното трудово възнаграждение, което ищецът би получавал, ако можеше да работи, като в случая база е брутното трудово възнаграждение за длъжността „водач машини за горско стопанство“, и получаваната от него пенсия за инвалидност; за периода о т 21.06.2017 год. до 19.03.2019 год. ищецът понася имуществено увреждане между брутното трудово възнаграждение за посочената длъжност и сбора от получавана от него пенсия и минималната за страната 3 работна заплата, а за периода о т 20.03.2019 год. д о 14.05.2020 год. ищецът търпи същото имуществено увреждане, каквото и през първия период и следва д а са вземе предвид разликата между брутното трудово възнаграждение за длъжността, на която би работил, ако не беше злополуката, и получаваната от него пенсия. В противоречие с материалния закон въззивният съд бил игнорирал факта, че на ищеца била предложена работа от ТП ДГС Доспат – сезонна такава, която той бил отказал да заеме и при осъществяването на която работа той би могъл да реализира доход. Така ищецът сам се бил поставил в невъзможност да работи и реализира доходи. Въззивният съд не бил съобразил възражението на ответника, че ищецът не отговарял на изискванията за заемане на длъжността, която изпълнявал преди злополуката. Обезщетението било неясно определено, тъй като въззивният съд не бил възприел нито едно от заключенията на вещите лица изцяло, а бил извършвал собствени изчисления, комбинирайки неясно кои точно данни от кои точно варианти - колони и таблици.

Обжалваното решения нямало собствени ясни мотиви. Доказването на размера на евентуалната имуществена вреда било възложено на ищеца, като той не бил ангажирал несъмнени доказателства. Въззивният съд не бил обсъдил представените по делото експертни решения. Заключението по съдебно-медицинската експертиза, на което въззивният съд се бил позовал, не можело да игнорира факта, че от ТЕЛК била констатирана възможността лицето да работи, макар и при определение противопоказни условия на труд.

В изложението на касатора по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като общи основания по чл.

280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване са формулирани следните правни въпроси:

1/ Какви са пределите на служебна проверка и позоваване на факти, станали известни на въззивния съд във връзка с други водени от страните дела и как следва да процедира съдът в хипотеза на относимост на тези факти спрямо разглеждания от него спор?

2/ Налице ли е правомощие за въззивния съд да отхвърли предявено спорно право /чрез възражение за прихващане или чрез иск/, вследствие служебно станало му известно произнасяне по друго дело между същите страни, решението по което не е влязло в законна сила?

3/ Длъжен ли е съдът да съобщи на страните служебно известните му обстоятелства, които е взел предвид в решението по делото и постановения по същото дело правен резултат.

4/ Задължен ли е въззивният съд да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и следва ли да обсъди всички заявени от страните доводи и направените във въззивната жалба възражения и чак след тази преценка да извършщи и формира собствени фактически и правни изводи 4 относно основателността на предявения иск?

5/ Длъжен ли е съдът да обсъди всички доказателства по делото и то съвкупно, както и длъжен ли е да обсъди всички относими и допустими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните?

6/ Относно задължението на увредения работник или служител да полага грижи за ограничаване на вредите от трудова злополука посредством регистрация, като търсещ работа в съответното бюро по труда и счита ли се, че той е положил дължимата грижа да ограничи вредите само при формална регистрация, без да е приел предложената му работа в течение на своята регистрация?

Касаторът навежда допълнително основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като поддържа, че поставените въпроси са разрешени в противоречие с практиката на ВКС /цитирана в изложението/.

Ответникът по касационната жалба А. З. К. счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, а въззивното решение е правилно в обжалваната му част. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.

В жалбата срещу въззивното решение, постановено по реда на чл. 247 ГПК, са изложени оплаквания за неговата недопустимост, както и за неправилност поради нарушение на правилата на формалната логика /необоснованост/. Според касатора този съдебен акт е неправилен с оглед постановения правен резултат, имащ за последица уважаването на предявените искове за сумите, посочени в новия диспозитив.