Решение № 437 от 22.01.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 437 гр. София, 22.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Силвана Гълъбова

Членове:

Георги Ст. Чехларов

Дора З. Илиева при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева като разгледа докладваното от Силвана Гълъбова Въззивно гражданско дело № 20251100504647 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на ищеца В. Г. Ш. срещу решение от 19.02.2023 г. по гр.д. №81312/2015 г. по описа на СРС, 44 състав, с което е отхвърлен предявеният от жалбоподателя срещу Т. В. Т. осъдителен иск с правно основание чл.45 ал.1 ЗЗД вр. чл.216 ал.1 пр.3 ЗМВР за сумата от 600,00 лв. – част от вземане в общ размер на 1800,00 лв., претендирано като обезщетение за претърпени от ищеца неимуществени вреди в резултат от умишлено неизпълнение от страна на ответника на служебните му задължения в качеството на проверяващ полицай в 07 РУ – СДВР в хода на предварителната проверка по пр.

№5476/2014 г. по описа на 07 РУ – СДВР, пр.пр. №46006/2013 г. по описа на СРП, като ищецът е осъден да заплати на ответника разноски по делото.

В жалбата се твърди, че обжалваното решение е неправилно, необосновано, постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон. Сочи, че е налице нарушение на принципа на разглеждане на делата в разумен срок по чл.13 ГПК. Поддържа, че първоинстанционният съд неправилно е определил служебното качество на ответника, както и че не е установено поведение от страна на ответника в хода на процесната проверка, което да осъществява признаците на умишлен деликт. Предвид изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да отмени решението и да уважи изцяло предявения частичен иск за неимуществени вреди. Претендира разноски.

Въззиваемата страна Т. В. Т. в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва жалбата и моли обжалваното решение да бъде потвърдено. Претендира разноски.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по същество е 1 неоснователна.

Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените оплаквания в жалбата.

Процесното първоинстанционно решение е валидно, допустимо и правилно, като въззивният състав споделя мотивите му, поради което и на основание чл.272 ГПК препраща към мотивите на СРС. За пълнота на изложението следва да се добави и следното:

Съгласно разпоредбата на чл.13 ГПК, съдът разглежда и решава делата в разумен срок. Не следва обаче да бъдат разглеждани доводите на въззивника, касаещи евентуално нарушение на принципа по чл.13 ГПК, доколкото наличието на соченото нарушение не може да се отрази на правилността на съдебното решение.

Фактическият състав на деликтната отговорност по чл.216 ал.3 пр.1 ЗМВР включва установяване на противоправни действия или бездействия на ответника, извършени при изпълнение на негови служебни задължения спрямо ищеца, настъпването на вреди и причинна връзка между деянието и вредите. В хипотеза на твърдения за умисъл, то на главно доказване подлежи и умишленото причиняване на вредата, като презумпцията по чл.45 ал.2 ЗЗД не се прилага. В случая, спорът между страните се свежда до това, дали ответникът е осъществил противоправно бездействие в процедурата по разглеждането на сигнала на ищеца, като не е предприел свооевременно действия по разследването.

Неоснователни са твърденията на въззивника, че първоинстанционният съд неправилно е определил служебното качество на ответника. От събраните по делото доказателства, а и такива са твърденията на самия ищец в исковата молба, е установено, че ответникът е заемал в системата на МВР длъжността „Полицейски инспектор“ в 07 РУ – СДВР, т.е. не е имал качеството на разследващ полицай по смисъла на чл.194 ал.4 НПК, както правилно е приел в обжалваното решение СРС.

Настоящият съдебен състав споделя напълно решаващия извод, че в хода на процесната предварителна проверка по прокурорската преписка, съобразно правомощията си, ответникът не е осъществил умишлено противоправно бездействие. Ответникът е бил ангажиран при извършването на предварителна проверка по сигнала на ищеца въз основа на указания на прокурор от СРП в качеството му на инспектор в РУ, в чийто район се намира Дома за настаняване, в който е била настанена М.Т., като е изпълнил указанията на прокурора и е снел сведения от същото лице, назначил е психиатрична експертиза за установяване психическата и годност. По делото липсват данни на ответника да са възлагани други конкретни действия от съответния прокурор или от Началника на РУ на МВР, които той да не е извършил. Ответникът, както вече бе посочено, не е имал качеството на разследващ полицай, респ. не е имал правомощия да извършва други процесуални действия по разследването. В приложената по делото пр.пр. №46006/2013 г. по описа на СРП не се съдържат каквито и да е указания конкретно към ответника за снемане на сведения от сочените от въззивника във въззивната жалба лица. Постановленията на горестоящи прокурори, с които е констатиран неправилен отказ за образуване на досъдебно производство от страна на СРП и в които са констатирани пропуски в дейността по изясняване на фактическата обстановка по пр.пр., касаят единствено дейността на наблюдаващия прокурор.

С оглед на изложеното, въззивната инстанция приема, че по делото не се установиха елементите от фактическия състав на отговорността по чл.45 ЗЗД вр. чл.216 ал.3 пр.1 ЗМВР.

2

Поради съвпадането на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд по отношение на предявения иск, въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение като неоснователна, а обжалваното с нея решение на СРС – потвърдено, като правилно и законосъобразно.

С оглед изхода на делото и направеното искане, на въззиваемата страна, на основание чл.78 ал.3 ГПК следва да се присъдят разноски във въззивното производство в размер на сумата от 200,00 лв., представляваща адвокатско възнаграждение, платимо по реда на чл.38 ЗА.

Воден от гореизложеното, съдът

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение №20079939/19.02.2015 г., постановено по гр.д.

№81312/2015 г. по описа на СРС, ГО, 44 състав.

ОСЪЖДА В. Г. Ш., ЕГН **********, адрес: гр. София, бул. ****, да заплати на адв.

В. И., адрес: гр. София, пл. ****, на основание чл.78 ал.3 ГПК вр. чл.38 ЗА сумата от 200,00 лв., представляваща адвокатско възнаграждение във въззивното производство.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

3