Решение № 2952 от 10.06.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 2952 гр. Пловдив, 10.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Костадин Б. Иванов при участието на секретаря Десислава В. Кръстева като разгледа докладваното от Костадин Б. Иванов Гражданско дело № 20255330108638 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Съдът е сезиран с искова молба от Н. П. Д., ЕГН **********, от ****** против „София Комерс Кредит Груп” АД, ЕИК 175302519, със седалище и адрес на управление: гр. София, район „Изгрев“, ж.к. „Дианабад“, ул. „Васил Калчев“, бл. 58, ап. офис № 6, с която са предявени обективно кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД – за осъждане на ответника да заплати на ищеца следните суми:

-сумата в размер на 15,34 евро, с левова равностойност от 30,00 лв. – недължимо платена при липса на основание възнаградителна лихва по договор за потребителски кредит от ******., сключен между страните, ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда – 13.05.2025 г., до окончателното изплащане на сумата;

-сумата от 25,56 евро, с левова равностойност от 50,00 лв. – недължимо платена при липса на основание по клауза за неустойка по договор за потребителски кредит от ******., сключен между страните, ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда – 13.05.2025 г., до окончателното изплащане на сумата.

На основание чл. 214, ал. 1 от ГПК е допуснато изменение в размера на иска за сумата недължимо платена по клауза за възнаградителна лихва по договор за кредит от 15,34 евро, с левова равностойност от 30 лева, на сумата от 26,48 евро, с левовата равностойност на 51,78 лева, както и изменение на иска за недължимо платена сума при липса на основание по клауза за 1 неустойка от 25,56 евро, с левова равностойност от 50 лева, на сумата от 75,77 евро, с левовата равностойност на 148,19 лева.

С оглед разпоредбите на Закона за въвеждане на еврото в Република България и Решение (ЕС) 2025/1407 на Съвета от 8 юли 2025 година относно приемането на еврото от Република България, считано от 1 януари 2026 г., прието в съответствие с чл. 140, параграф 2 от Договора за функционирането на Европейския съюз, и Регламент на Съвета на Европейския съюз, приет в съответствие с чл. 140, параграф 3 от Договора за функционирането на Европейския съюз, всички суми, претендирани по делото, ще бъдат посочени в евро след извършено превалутиране съобразно установения ред с визираните нормативни актове. За прецизност и с цел осъществяване на връзка с начина на формулиране на претенциите в исковата молба и параметрите на иска, с който съдът е сезиран, търсените суми ще се отразяват освен в евро, но и в левовата им равностойност.

В исковата молба се твърди, че между страните е сключен Договор за потребителски кредит от ******., за заем в размер от 700 лв./ 357,90 евро, който следвало да бъде върнат ведно с разписаните в договора акцесорни вземания до 03.11.2023 г. В параграф 4 от договора било предвидено, че ищецът като длъжник следва в тридневен срок от подписване на договора да предостави в полза на кредитора обезпечение чрез поръчител, като при неизпълнение на посоченото задължение в срок, се следвала неустойка в полза на кредитора, която била разсрочена в приложимия към договора за кредит погасителен план. Изтъква, че процесният договор за кредит е недействителен поради противоречието му с императивните изисквания на чл.

11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК. Поддържа се, че в договора не е разписана методиката, по която се формира ГПР и какви компоненти са включени в нея.

Изтъква се, че дължимата по договора неустойка при неосигуряване на обезпечение не е включена в ГПР, въпреки че представлява сигурен разход за потребителя. Сочи се и че по своето същество неустойката е с характер на скрито възнаграждение за кредитора. Поддържа се, че непосочването на действителния размер на ГПР води до недействителност на целия договора за кредит. Ищецът изтъква, че е заплатил сума по договора за кредит, надвишаваща главницата. Предвид недействителността на договора за кредит и на основание чл. 23 ЗПК, то всички платени суми над стойността на главницата подлежали на възстановяване от ответника. Моли се предявеният иск да бъде уважен. Претендират се и сторените разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на искова молба от „София Комерс Кредит Груп” АД, със становище за неоснователност на предявения иск. Счита, че ищецът не е ангажирал доказателства за установяване на твърдените плащания. Освен това от ответното дружество намират, че твърденията за сключване на договор за кредит и за недействителност на сделката следва да се докажат от ищеца. Възразява се и срещу претенцията за разноски. Моли за отхвърляне на иска и присъждане на сторените разноски.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна 2 страна:

По делото е представен от ищеца копие на сключения между страните Договор за потребителски кредит от ******., с визирано в исковата молба съдържание, поради което за доказано се намира твърдението за възникване на процесното кредитно правоотношение. Съгласно договора на ищеца, като кредитополучател, е отпусната сумата от 700 лв./ 357,90 евро от ответното дружество, като кредитодател, която сума е изцяло усвоена, при уговорен фиксиран годишен лихвен процент от 48 % и посочен годишен процент на разходите – 60,11%. В договора е уговорена и клауза за неустойка - § 5, за неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение, която неустойка е в размер на сумата от 308,64 лв./ 157,81евро. За длъжника е предвидено задължение - § 4 от Договора, в рамките на три дни от сключване на договора, да предостави обезпечение на кредита, под формата на поръчителството на едно физическо лице, което да представи служебна бележка от работодател, доказваща нетен размер на трудовото възнаграждение в размер надвишаващ 90% от стойността на отпуснатия кредит, но не по-нисък от 1.5 минимални работни заплати; или поръчителството на две физически лица, които да представят служебна бележка от работодател, доказваща нетен размер на трудовото възнаграждение в размер надвишаващ 50% от стойността на отпуснатия кредит, но не по-нисък от 1.5 минимални работни заплати. При неизпълнението именно на това задължение се начислявала и дължала посочената неустойка, като същата била дължима на 3 равни части на падежите на вноските по погасителния план.

С оглед на описаното съдържание на кредитната сделка, съдът намира за основателни аргументите в исковата молба и споделя изложеното от ищцовата страна за недействителност на договора за кредит, като се намират за неоснователни възраженията на ответника в обратния смисъл. В тази насока се съобрази следното.

Уговорената в § 5 от Договор за потребителски кредит от 01.11.2023 г. неустойка действително излиза извън присъщите й функции, което личи от предвидените в договора кратък срок за предоставяне на обезпечението - до три дни след сключването на договора, и специфичните изисквания към евентуалните поръчители. Налага се изводът, че целта на посочената договорна клауза не е да гарантира предоставянето на обезпечение за изпълнението на основното задължение на кредитополучателя по договора за кредит - да върне получената сума в уговорения срок, и да обезщети кредитора за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват, а да доведе до допълнително възнаграждение за кредитора за предоставянето на сумата, т.е. явява се скрита възнаградителна лихва. В случай, че кредиторът е искал реално да получи обезпечение на вземането си под формата на поръчителство, то той е могъл да сключи договора след като длъжникът осигури поръчителя/поръчителите, или пък, поради евентуалния висок риск от неудовлетворяване на вземането, изобщо да не сключва договорът.

Изводът, че така уговорената неустойката представлява скрита добавка към възнаградителна лихва, се подкрепя и от начина на изплащане на вземането за неустойка, а именно разсрочено, заедно с всяка погасителна вноска. С оглед 3 на тези съображения, съдът приема, че процесната неустойка излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, което прави клаузата, предвиждаща нейното заплащане, нищожна поради противоречие с добрите нрави. В този смисъл са задължителните указанията в т. 3 от ТР № 1/2009 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС.

При съобразяване с гореизложеното за основателно се намира възражението, че целта на неустоечната клауза е да послужи за заплащане на допълнително възнаграждение за кредитора за предоставянето на сумата /т. нар. скрита възнаградителна лихва/, което води и до нарушение на чл. 11, ал.

1, т. 9 ЗПК, тъй като не е посочен реално приложимия лихвен процент по договора.

От друга страна сумата за неустойка представлява разход по кредита, който неправилно не е включен при изчисляването на процента на оскъпяване на кредита, като възраженията на ответното дружество в обратна насока се намират за неоснователни. По смисъла на § 1 от ДР на ЗПК „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати. С оглед на тази дефиниция съдът намира, че уговорената в § 5 от договора за кредит неустойка реално представлява разход по кредита и е следвало да бъде взета предвид при определяне на ГПР, тъй като произтича от и е пряко свързана с договора за кредит. Това обаче не е сторено, което е видно при отчитането на размера на главницата, съпоставен с този на възнаградителаната лихва и неустойката и при отчитане на срока на договора. Невключването на неустойката при изчисляването и посочването на ГПР води до заблуждение на потребителя относно действителния размер на разходите по правоотношението, които ще направи, и реалното оскъпяване на кредита нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Последното има за последици недействителност на самия договор за кредит по силата на чл. 22 ЗПК.

Предвид високия размер на процентното оскъпяване на кредита, положително прехвърлящ пет пъти размера на законната лихва, то нарушена се явява и забраната досежно горната граница на ГПР, регламентирана в чл. 19, ал. 4 ЗПК, съгласно който клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни. Неспазването на императивните разпоредби, предвиждащи лимит на размера на годишния процент на оскъпяване на кредита пък е частна хипотеза на нарушаване на добрите нрави с договорни клаузи в потребителските кредити, тъй като води до неравноправие между двете страните, явна нееквивалентност между престациите по правоотношението и неоснователно обогатяване на кредитора за сметка на кредитополучателя, последният от които е задължен да заплати неоправдано висок разход за предоставения му финансов ресурс.

Като последица от визираните по-горе нарушения на чл. 11, т. 9 и т. 10 ЗПК, то на основание чл. 22 ЗПК целият договор за кредит се явява недействителен, противно на възраженията на ответника. При това положение и на основание чл. 23 ЗПК на връщане ще подлежи единствено главницата, 4 представляваща чистата стойност на кредита. Ищецът обаче е заплатил суми по недействителни клаузи от договора. Видно от приетото по делото заключение по ССчЕ, неоспорено от страните и възприето от съда, ищецът Д. е заплатил по процесния кредит сумата от общо 900 лв./ 460,16 евро, която е отнесена за погасяване на следните договорни задължения – за главница 700 лв./ 357,90 евро, за възнаградителна лихва – 51,78 лв./ 26,48 евро, и за неустойка – 148,19 лв./ 75,77 евро. Следователно предявените искове за неоснователно платени суми по конкретни договорни клаузи се намира за доказани по основание и размер и като такива ще се уважат изцяло. Като законна последица от уважаването на претенциите, ще се присъди законната лихва върху присъдените суми от датата на подаване на исковата молба в съда – 13.05.2025 г., до окончателното изплащане.