Определение № 242 от 17.02.2023, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 242 гр. София, 17.02.2023 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 3-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на седми февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Веска Райчева

Членове:

Геника Михайлова

Анелия Цанова като разгледа докладваното от Анелия Цанова Касационно гражданско дело № 20228002103542 по описа за 2022 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по подадена от М. К. Т. касационна жалба и частна жалби.

С касационната жалба се прави искане за допускане на касационно обжалване на постановеното от ОС- Варна, ГО, решение № 662/21.05.2022 г. по в. гр. д. № 1508/2021 г., с което е потвърдено решение № 260440/12.02.2021 г. по гр. д. № 13297/2020 г. на РС- Варна, 25 състав, с което са отхвърлени предявените иска с правно основание чл. 2в ЗОДОВ срещу Народното събрание на Р. България за заплащане на сумата от 790 лв.- обезщетение за причинени имуществени вреди от разлика над дължимата държавна такса от 10 лв., определена по реда на чл. 9а ЗОДОВ и платената в производството по гр.д. № 1266/2015г. по описа на ВОС, ведно със законната лихва върху сумата за периода от 24.12.2015 г. до окончателното й изплащане, както и сумата от 20 000 лв.- обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва върху сумата за периода от 20.04.2016 г. до окончателното й изплащане и е осъден на осн. чл.78, ал.3 ГПК да заплати на Народното събрание сумата от 300 лв.- юрисконсултско възнаграждение.

В касационната жалба се прави искане за отмяна на обжалваното решение като неправилно на основанията по чл. 281, т. 3 ГПК- съществено нарушение на съдопроизводствените правила, противоречие с материалния закон и необоснованост.

С жалбата е представено изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, в което като основания за допускане до касационно обжалване се сочи чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК, както и чл.280, ал.2, пр. 3 ГПК. Формулират се въпросите: 1. „Длъжен ли е въззивният съд при разглеждане и решаване на въпроса за основателността на предявените искове, с оглед релевираните факти и действия на законодателя- ответник, да изходи от принципите за законност и справедливост (чл.4 КРБ), с оглед да даде ефективна и справедлива защита на 1 заявеното имуществено право (чл.17,ал.З и чл.56 КРБ) и за да не допусне нарушение на Основния ни закон“; 2. „Преди да разреши въззивен спор за основателност на предявените искове по чл. 2в, ал. 1 ЗОДОВ, длъжна ли е втората инстанция, като такава по същество на спора, да отчете правозащитния стандарт по чл. 5, ал. 4 на КРБ, и да приложи с предимство правото на ЕС, като пряко приложимо и с директен ефект, без той да се установява и доказва“; 3. „Предявяването на иск по чл. 4, пар. 3, ал. 2 ДЕС (респ. иск по ЗОДОВ), основан върху практиката на СЕС, представлява ли ефективно вътрешно правно средство за защита на накърнено имуществено право, в резултат от допуснато съществено нарушаване на правото на ЕС от страна на Народното събрание, за което правно положение може да бъде ангажирана отговорността на Държавата, в лицето на националния законодател.“; 4.

„Длъжен ли е въззивният съд да осигури правата и свободите, които частните правни субекти извличат от правото на ЕС, и така да обезпечи гарантираните от чл. 1 на Конвенцията права за обективно и справедливо разрешаване на правния спор.“; 5. „Длъжен ли е националният съдия да установи директната приложимост на правото на ЕС по конкретния правен случай, основан върху приложното му поле, и така да подчини съдебния си акт на това право.“; 6. „Обвързан ли е въззивният съд да съблюдава общите принципи за справедливост и ефективност при упражняване на своята правораздавателна функция за защита на правата, които жалбоподателят черпи от Общностното право, при разглеждане на основния въпрос за обезщетяване на имуществени и неимуществени вреди от законодателно бездействие, в съответствие с принципите на чл. 6, т. 1, чл. 13 от Конвенцията и чл. 1 от ДП №1 към същата, с оглед степента на защита, предвидена в чл. 53 от Хартата за основни права на ЕС и чл. 54 от ЕКПЧ.“; 7. „Длъжен ли е съдът служебно да извърши проверка за конституционносъобразност на нормата на чл. 2б ЗДТ, заварена от Конституцията /1991г./, с пар. 3 от ПЗР на Основния ни закон. Налице ли е законодателно бездействие на националния нормотворец да поправи / попълни празнота в закон (в чл.2в ЗДТ), щом норма в него допуска да се отнема имущество (надплатена държавна такса, която националните съдилища отказват да бъде върната обратно на ищеца-платец на съдебна услуга, която не е извършена, поради прекратяване на производството още на неговия старт), за което Народното събрание като ответник в производство по чл. 2в, ал. 1 ЗОДОВ следва и може да носи отговорност“; 8. „При разрешаване на спор за материално право (за надвнесена държавна такса, в производство, което е прекратено като процесуално недопустимо), следва ли съдът да изходи от критерия за нейното определяне и дължимост, респ. за реституиране и връщане на част от надплатена д. т., с оглед на правния интерес на ищеца- платец, и като специфична форма на имуществена вреда, за която може да се ангажира отговорността на националния законодател.“; 9. „Длъжен ли е въззивният съд като съд по същество на спора, да извърши съпоставка между приложимото право към датата на предявен предходен иск (16.04.2015 г.) за обезщетяване на вреди от нарушаване на правото на ЕС по чл. 4, пар.3, ал.

2 ДЕС и настъпилите законодателни промени в чл. 2в, ал.1 ЗОДОВ (ДВ,бр.94/2019г.), даващи разрешение за допустимостта прекратеното предходно исково производство, като основание за законодателно бездействие, и неизпълнение на законодателната функция на Народното събрание, за което то следва да носи отговорност.“; 10. „Упражнената 2

„законодателна недобросъвестност“ от народните представители да приемат калпави закони, непозволяващи на гражданите да защитят права и интереси пред съд, представлява ли материалноправна предпоставка в предметния обхват на чл. 76, ал. 4 КРБ, за която НС, като законодателен орган може и следва да носи отговорност за причинени вреди.“; 11. „При въведено във въззивната жалба оплакване, за това, че първоинстанционният съд не е извършил проверка и преценка за конституционносъобразност на правна норма от заварен от Конституцията закон (чл.4в ЗДТ), по силата на пар. 3 от ПЗР на КРБ /1991 г./, приложим за спорното материално право, длъжен ли е въззивният съд, като съд по същество да извърши такава преценка. При разглеждане и решаване на спора, длъжен ли е въззивният съд да изпълни задължението си по чл.130, ал.1 ЗСВ да се съобрази със задължителни указания и правни разрешения като приложи по- високия по степен нормативен акт, да конкретизира и да елиминира противоречието в рамките на правораздавателната си дейност по конкретен правен спор?“; 12. „При разглеждане и решаване на деликтния спор срещу законодателя- нормотворец, решаващите долустоящи съдилища обвързани ли са извършат преценка на фактите и доказателствата по делото, в светлината на приложимото право на ЕС, на КС и на ВКС, и от установената от тях новоприета практика, и така да се мотивират.“; 13. „Допустимо ли е въззивният съд да постанови решението си, без въобще да изложи мотиви по направените възражения и доводи на жалбоподателя в подадената от него жалба, и без да извърши анализ на събраните по делото доказателства, относно релевантни факти и обстоятелства, предопределящи основателността на предявените искове.“ 13.

„Допустимо ли е въззивният съд, като съд по същество на спора, да постанови решение за потвърждаване на съдебния акт на първоинстанционния съд, без да се произнесе по всички факти и доказателства, щом те обуславят основателността на предявените искове за обезщетяване на вреди, по които е следвало да се произнесе и първостепенният съд, и без да е ограничен от посоченото във въззивната жалба, след като с него се накърнява основно конституционно право на собственост (чл.17,ал.З КРБ) и на съдебна защита (чл.56КРБ).“.

По делото не е постъпил писмен отговор от Народното събрание на Р. България.

Окръжна прокуратура Варна не изразява становище по касационната жалба.

С частната жалба на М. Т. се иска съдът да отмени постановеното от ОС- Варна определение № 2833/29.07.22г., с което е оставена без уважение молбата му по чл.248 ГПК за изменение на постановеното от въззивният съд решение в частта на присъдените за въззивното производство разноски.

По делото не е постъпил писмен отговор на мастната жалба от другите страни.

Върховният касационен съд, ГК, състав на Четвърто отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното:

По касационната жалба:

Касационната жалба е процесуално недопустима в частта по иска за имуществени вреди с цена 790 лв. На осн. чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК въззивното решение по този иск е необжалваемо, поради което и касационната жалба срещу него следва да бъде оставена без разглеждане.

В частта по иска за неимуществени вреди касационната жалба е процесуално допустима3 подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

За да постанови решението си, Варненският окръжен съд е установил, че гр. д. № 1266/2015 г. на ВОС, на което се позовава ищецът, е образувано по искова молба на М. Т. от 17.04.2015г. срещу ВКС за осъждането му да заплати компенсаторно обезщетение за обезвреда на причинените му неимуществени вреди от нарушаване на принципите за обективност и за справедливост с постановените съдебни актове по гр. д. № 9815/2006 г. на ВРС, по в.гр.д. № 274/2009г. на ВОС и по гр.д. № 740/2009г. на ВКС, II т.о., за отстраняване на неправомерните последици от нарушаване правото на ЕС, което произтича от решението на решаващия състав на ВКС, действащ като последна инстанция, в размер на 20 000 лв., ведно със законната лихва от завеждане на иска до окончателното й изплащане. С исковата молба, по която е образувано гр.д. № 1266/2015г., ищецът е внесъл държавна такса в размер на 800 лв. С определение № 1742/22.05.2015г. по гр.д. №1266/2015г. по описа на ВОС исковата молба е върната и производството по делото е прекратено, като недопустимо. С определение № 405/18.06.2015г. по в.ч.гр.д. №284/2015г., ОС- Варна е оставил без уважение подадената от М.Т. частна жалба срещу определение № 1742/22.05.2015г. по гр.д. № 1266/2015г. на ВОС, като е приел, че по своята правна същност отговорността на ответника е извъндоговорна- деликтна, като твърдения механизмът на причиняване на вредите е акт на ВКС, с който не е допуснато до касационна проверка решението на въззивния ВОС по посоченото дело. Това означава да се установи незаконосъобразността на самия съдебен акт на ВКС, а това по същество е пререшаване на решен с окончателен съдебен акт съдебен спор, което е недопустимо. С определение № 603/30.10.2015г. по ч.гр.д. № 4376/2015г., ВКС, III г.о. не е допуснал до касационно обжалване определение № 405/18.06.2015г. по гр.д. № 284/2015г. и оставил без уважение молба на Т. за връщане на държавната такса над сумата от 10 лв. до 800 лв. или сумата от 790 лв. С определение № 693/29.12.2015г. по гр.д.

№4376/2015г. на ВКС е оставена без уважение молбата за възстановяване на недължимо платена по сметката на ВКС държавна такса в размер на 790 лв. С решение № 110/11.05.2016г. по гр.д. № 21/2016г. на ВКС е оставена без уважение подадената от касатора молба за отмяна на определение № 405/18.06.2015г. по ч.гр.д. №284/2015г. на ВАС.

Съдът е приел и че съгласно свидетелските показания, Т. се чувствал раздразнен и изнервен от делата, които води, тъй като плащал такси и очаквал правосъдие, изпитвал гняв и силен стрес от цялостния начин на правораздаване в правосъдната система. Посочено е, че исковете за имуществени и неимуществени вреди са предявени срещу Народното събрание на Р. България, което участва по делото като процесуален субституент на държавата. Прието е, че за ангажиране отговорността на държавата, съобразно редица решения на СЕС по дела С-6/90 и С-9/90: С-46/93 и С-48/93; С-5/94; С-224/01: С- 160/14 и др., следва да е налице кумулативното наличие на посочените предпоставките, а именно: нарушение на правна норма на Съюза, която предоставя права на частноправни субекти; нарушението да е достатъчно съществено; наличие на причинно-следствена връзка между нарушението и претърпяната вреда, като отговорността е обективна и не се свързва с вина. Според СЕС нарушение на правото на ЕС е явно и съществено, винаги когато е продължило въпреки 4 постановяването на решение, установяващо твърдяното неизпълнение на задължение, на решение по преюдициално запитване или на трайно установена практика на СЕС в определена област. Макар законодателно редът за разглеждане на искове срещу държавата за вреди от нарушение на правото на Европейския съюз да е приет с изменението на ЗОДОВ, обнародвано в ДВ бр. 94/2019г., с което е въведена нормата на чл. 2в ЗОДОВ, това не е било пречка за завеждане, разглеждане и произнасяне на съда по такива искове, квалифицирани като такива по чл. 4, § 3 ДЕС. Посочено е, че бездействието на законодателния орган за създаване на норми в закона, които да прогласяват права в собственото законодателство и за ищеца да са настъпили имуществени и неимуществени права, не е в пряка причинноследствена връзка с настъпили вреди, още по-малко е съществено, доколкото българските съдилища са разглеждали такива искове. Прието е, че не е налице и другото наведено от ищеца основание за вреди - преграждане достъпа на ищеца до касационно обжалване предвид, че е налице произнасяне на ВКС във връзка с подадена касационна жалба, по което не е допуснато касационно обжалване, доколкото пред Т. е стоял открит пътя за касационно обжалване, но той не е могъл да обоснове касационните си основания за обжалване. Налице е и произнасяне на ВКС във връзка с подадената молба за отмяна по реда на чл.303 ГПК като същата е оставена без уважение. Формиран е решаващ правен извод, че не съществува законодателна празнота или твърдяно преграждане на достъпа на ищеца до касационна инстанция, когато резултатът е неудовлетворителен за него, с което отговорността на Народното събрание като законодателен орган, не може да бъде ангажирана и предявените искове са неоснователни. За пълнота на изложението е посочено, че Т. не е доказал да е претърпял сочените от него неимуществени вреди, намиращи проява в изпитваното от него раздразнение, изнервеност, тревога, само поради прекратяването на производството по гр.д.