Решение № 64 от 18.02.2025, Районен съд - Ботевград

РЕШЕНИЕ

№ 64 гр. Ботевград, 18.02.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – БОТЕВГРАД, VIII-МИ ГР. СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Светослав Ив. Иванов при участието на секретаря НАДЯ В. ЧЕРНЕВА като разгледа докладваното от Светослав Ив. Иванов Гражданско дело № 20241810102191 по описа за 2024 година

Производството е по чл. 235 и сл. ГПК.

Образувано е по редовна и допустима искова молба на В. Н. З., ЕГН: **********, АДРЕС, чрез адв. Е. И., АДРЕС, срещу „В.“ ЕООД, ЕИК: №, АДРЕС, с правно основание чл.

26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 19, ал. 4, чл. 11, ал. 1, т. 10 и 11 ЗПК и чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД.

В исковата молба (ИМ) на В. Н. З. се твърди, че:

На 12.09.2023 г. между нея като кредитополучател и „В.“ ЕООД като кредитодател било постигнато съгласие, по силата на което кредитодателят предоставил сумата от 1 100 лв. в заем на кредитополучателя срещу задължението да я върне, ведно с възнаградителна лихва от 40.97 % и ГПР 49.7 %. Заемополучателят освен това се задължил и да плати „такса за бързо разглеждане“ от 181.55 лв.

Релевират се правни доводи, че уговорката за тази такса е нищожна. Първо, защото тя била непропорционална на предоставена услуга, била непредвидими при подписването на договора: чл. 144, т. 9 ЗЗП. Второ, клаузата представлявала не възнаграждение за услуга, а „скрито възнаграждение“ за отпускането на кредита и като такава – нищожна на основание чл. 19, ал. 4 ЗПК. Трето, клаузата уговорена в нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 и 11 ЗПК, защото ГПР бил посочен като 49.7 %, без да включвал въпросната „такса“, което водело до нейната недействителност: чл. 22 ЗПК. Четвърто, уговорката за „такса“ била в нарушение чл. 19, ал. 1-2 ЗПК, защото, съгласно § 1, т. 1 ДР на ЗПК, където било дадено определение на „общ разход по кредита за потребителя“, следвало тази „такса“ да бъде посочена към погасителния план на кредита и падежните му вноски. Това било в нарушение и на чл. 19, ал. 1-2 ЗПК. Пето, уговорената „такса“ била всъщност „заблуждаваща търговска практика“ по смисъла на чл. 58д, ал. 1, 2, т. 1 ЗЗП.

С оглед на изложеното ищцата моли Ботевградския районен съд (БРС) да приеме за установено по отношение на ответното дружество, че уговорената „такса за бързо разглеждане“ в размер на 181.55 лв., уговорена в Договор за кредит № 9717939002/12.09.2023 г., била нищожна като противоречаща императивните правни норми (чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 19, ал. 4, чл. 11, ал. 1, т. 10 и 11 ЗПК) и на добрите нрави (чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД).

1

В отговора на ИМ (ОИМ) на „В.“ ЕООД се сочи, че така предявеният иск е недопустим, поради липсата на правен интерес, тъй като ищцата можела да предяви в случая – не само установителен иск (УИ) за нищожност на въпросната клауза, – но и осъдителен иск (ОИ) за да иска връщането на платената „такса“. Било налице и разминаване между петитума и основанието на иска (чл. 127, ал. 1, т. 4 и 5 ГПК). Възразява се и че искът бил неоснователен, защото твърдените основания за нищожност на процесната клауза били неприемливи: договорът бил изцяло валидно сключен: т. 4.2, 4.4, 4.5 от общите условия (ОУ) към него, при спазването на всички изисквания на специалните закони: чл. 19, ал. 4 ЗПК, чл. 143 ЗЗП, релевирани в обратния смисъл от ищцата; въпросната услуга не се посочвала като ГПР, защото не била условие за сключването му: § 1, т. 1 ЗПК. С оглед на изложеното моли БРС да остави без уважение ИМ на ищцата; претендират се и разноски.

След като взе предвид установените по делото доказателства, посредством събраните доказателствени средства, и обсъди исканията, доводите и възраженията на страните, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2-3 ГПК, Ботевградският районен съд намира за установено от фактическа и правна страна следното:

По възраженията за недопустимост на иска от „В.“ ЕООД:

БРС намира, че така направените отводи за недопустимост на процеса са неоснователни: Първо, няма пречка този, който може да упражни по-голямото по обем право (да предяви ОИ, който включва в себе си УИ и искане за осъждане на ответника), да упражни и по-малкото по обем право (в случая: УИ). Освен това по делото няма данни, че процесната „такса“ е била платена от ищцата на ответното дружество, за да се направи извод, че тя разполага и с ОУ, а не само с УИ. Интересът по смисъла на чл. 124, ал. 1 ГПК е в това, че ищцата желае със сила на пресъдено нещо (СПН) да се установи, че не дължи вземане, което – според нея – съществува привидно, тъй като, макар и поето в писмена форма, е нищожно. Второ, съдът следи служебно за липсата на разминаване между петитум и основание, на което се предявява иска (чл. 129, ал. 1, във вр. с чл. 127, ал. 1, т. 4 и 5 ГПК) и намира, че такова твърдяното разминаване между тях от ответното дружество е неприемливо. Възражението за злоупотреба с права е неоснователно, защото, ако такава се установи, тя е основание за гражданска отговорност на ищцата: чл. 3 ГПК, а не пречка за развитие на процеса.

По фактите:

На 12.09.2023 г. между нея като кредитополучател и „В.“ ЕООД като кредитодател било постигнато съгласие, по силата на което кредитодателят предоставил сумата от 1 100 лв. в заем на кредитополучателя В. Н. З. срещу задължението да я върне, ведно с възнаградителна лихва от 40.97 % и ГПР 49.7 %. Заемополучателят освен това се задължил и да плати „такса за експресно обслужване“ от 181.55 лв.

По правото:

БРС намира, че е сезиран с по чл. 26, ал. 1 ЗЗД, с който В. Н. З. иска да приеме от съда за установено по отношение на „В.“ ЕООД, че уговорената „такса за бързо разглеждане“ в размер на 181.55 лв., уговорена в Договор за кредит № 9717939002/12.09.2023 г., била нищожна като противоречаща императивните правни норми (чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 19, ал. 4, чл. 11, ал. 1, т. 10 и 11 ЗПК) и на добрите нрави (чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД).

Досежно разпределението на доказателствената тежест БРС е приел следното: По делото не са наведени факти, за които съществува установено от закона предположение (презумпция) по смисъла на чл. 154, ал. 2 ГПК, нито пък неподлежащи на доказване факти по смисъла на чл. 155, във вр. с чл. 146, ал. 1, т. 4 ГПК (общоизвестни или служебно известни факти). На основание чл. 146, ал. 1, т. 5, във вр. с ал. 2 ГПК съдът е указал на страните, че всяка от тях е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания и възражения, като в противен случай съдът ще ги счете за недоказани, т. е. за ненастъпили, съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК. По силата на чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК съдът е указал на страните, че всички факти безспорни без спорни, при което спорът е по правото и се 2 концертира върху това всяка страна да обоснове юридическите си доводи в полза на твърдението за нищожност, респ. валидност, на процесния договор за кредит.

Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане срещу задължение на длъжника (потребител) да върне предоставената парична сума. Доколкото по настоящото дело не се твърди и не е доказано сумата по предоставения заем да е използвана за свързани с професионалната и търговска дейност на кредитополучателя, то следва да се приеме, че средствата, предоставени по договора за заем (кредит) от страна на небанковата финансова институция, са използвани за цели, извън професионална и търговска дейност на потребителите, а представеният по делото договор за заем е по правната си същност договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК, поради което се подчинява на правилата на ЗПК и на чл. 143-147б ЗЗП, в т. ч. и забраната за неравноправни клаузи, за наличието на които съдът следи служебно с оглед на служебното му задължение да приложи правните норми (по арг. от чл. 5 ab initio и в частност от новелата на чл. 411, ал. 2, т. 3 ГПК).

Нормата на чл. 10а ЗПК дава възможност на кредитора по договор за потребителски кредит да получава такси и комисионни за предоставени на потребителя допълнителни услуги във връзка с договора. Това са услуги, които нямат пряко отношение към насрещните задължения на страните по договора, а именно: предоставяне на паричната сума и нейното връщане, ведно с договорената възнаградителна лихва и на определения падеж. Съгласно чл.

21 ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на закона, е (абсолютно) нищожна (срвн. чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД).

В конкретния случай „таксата за бързо разглеждане“, уговорена в процесния Договор за кредит от № 971793002/12.09.2023 г., представлява действие по усвояване и управление на кредита във времево отношение. Ето защо уговорката, предвиждаща заплащане на такса за бързо разглеждане на документи, пряко противоречи на разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, съгласно която кредиторът не може да изисква заплащането на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита.

Същевременно, с допълнителното плащане на „такса за бързо разглеждане“ се покриват разходи във връзка със задължението за предоставяне на сумата, които следва да бъдат включени в ГПР, при което ГПР би възлизал не на 49.7 %, както е посочено в договора, а на 66.21 %. При това положение същият би надхвърлил законовото ограничение, съобразявайки сегашния му размер и съотношението между главницата, таксата и възнаградителна лихва. В този смисъл с уговарянето на такса за бързо разглеждане се нарушава императивната забрана на чл. 19, ал. 4 ЗПК, която допуска ГПР да бъде не поголям от петкратния размер на законната лихва, която е 10 % (вж. ПМС № 426/18.12.2014 г.), а в случая ГПР е 66.21 %, т. е. уговореният ГПР превишава допустимия императивен максимум.

Подобно съдържание на клаузата, с която е била уговорена дължимостта на таксата, накърнява изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя: чл. 143, ал. 2, т. 20 ЗЗП, като при това се стига и до незаконно присвояване на добавена стойност от кредитора, която не му се полага. Освен това подобна клауза накърнява добрите нрави дотолкова, доколкото размерът на таксата е необосновано висок и не е еквивалентен на насрещната престация на кредитора: кредиторът се задължава да обработи искането за кредит в рамките на 15 мин. (срвн. чл. 4.14.5 от ОУ). Впрочем това таксата пък възлиза на около 16.5 % от заемната сума/главницата (чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД).

При това възраженията на ответното дружеството, че договорът бил изцяло валидно сключен: т. 4.2, 4.4, 4.5 ОУ към него, при спазването на всички изисквания на специалните закони: чл. 19, ал. 4 ЗПК, чл. 143 ЗЗП, и че въпросната услуга не се посочвала като ГПР, защото не била условие за сключването му: § 1, т. 1 ЗПК, са неоснователни поради доводите, изтъкнати по-горе.

С оглед на изложеното съдът намира, че уговорената „такса за бързо разглеждане“ в размер на 181.55 лв. в Договор за кредит № 9717939002/12.09.2023 г., по който В. Н. З. е кредитополучател, а „В.“ ЕООД – кредитодател, е нищожна като противоречаща на 3 императивните правни норми (чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 19, ал. 4, чл. 11, ал. 1, т. 10 и 11 ЗПК) и на добрите нрави (чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД). Прочее УИ на З. се явява основателен и следва да бъде уважен.

По разноските:

При този изход на делото „В.“ ЕООД следва да бъде осъдено да плати: на Еднолично адвокатско дружество „Е. И.“, ЕИК: 180978004, АДРЕС, ап. 57, представлявано от адв.

Елана Г. И., разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 516 лв., с ДДС (чл. 78, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 38, ал. 1, т. 3 ЗАдв); и разноските за ДТ в процеса в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на БРС в размер на 50 лв., както и 5 (пет) лева в случай на служебно издаване на изпълнителен лист (чл. 78, ал. 6 ГПК). съд

Мотивиран от гореизложеното и на основание чл. 235 ГПК, Ботевградският районен РЕШИ:

ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по иск на В. Н. З., ЕГН: **********, АДРЕС, срещу „В.“ ЕООД, ЕИК: №, АДРЕС, че уговорената „такса за бързо разглеждане“ в размер на 181.55 лв. в Договор за кредит № 9717939002/12.09.2023 г., по който В. Н. З. е кредитополучател, а „В.“ ЕООД – кредитодател, е нищожна като противоречаща на императивните правни норми (чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 19, ал. 4, чл. 11, ал. 1, т. 10 и 11 ЗПК) и на добрите нрави (чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД).