Определение № 1811 от 13.05.2026, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1811 гр. София, 13.05.2026 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, НО XI ВЪЗЗ. СЪСТАВ, в закрито заседание на тринадесети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Мая П. Величкова

Членове:

Ралица Ал. Райчева

Рафаела Ст. Матева като разгледа докладваното от Ралица Ал. Райчева Въззивно частно наказателно дело № 20261100602288 по описа за 2026 година За да се произнесе, взе предвид следното :

Производството е по реда на чл. 243, ал. 8 от Наказателнопроцесуалния кодекс (НПК).

Производството по въззивно наказателно частно дело № 2288/2026 г. по описа на Софийски градски съд, Наказателно отделение (СГС - НО), 11-ти въззивен състав е образувано по Протест с правно основание чл. 243, ал. 7 от НПК с входящ № 86337/18.03.2026 г. на Софийски районен съд (СРС), депозиран от прокурор ГЕОРГИ ПЕТКОВ ИВАНОВ при Софийска районна прокуратура (СРП) срещу Определение с регистрационен № 1137/09.03.2026 г. на СРС, постановено на 09.03.2026 г. по наказателно частно дело № 12636/2025 г. по описа на Софийски районен съд, Наказателно отделение (СРС, НО), 108-ми състав, с което е отменено Постановление за прекратяване на наказателно производство, постановено на 05.08.2025 г. по прокурорска преписка № 34534/2023 г. по описа на СРП и досъдебно производство № 245/2024 г. по описа на Столична дирекция на вътрешните работи (СДВР) и делото е върнато на съответния прокурор от СРП за „продължаване на съдопроизводствените действия“.

В цитирания Частен протест, прокурорът при СРП посочва, че според него протестираното Определение на СРС е неправилно, същото било постановено в противоречие със закона, поради което следвало да бъде отменено, а жалбата срещу Постановлението за прекратяване, подадена от К.

П. Ш. чрез адвокат Б. К. Р. при Адвокатска колегия – София (САК) следвало да бъде оставена без уважение. Прокурорът посочва, че за да постанови своя 1 съдебен акт, СРС бил приел изцяло същата фактическа обстановка, която бил приел наблюдаващият прокурор в своето Постановление за прекратяване на наказателното производство, но съдът направил различни правни изводи, като счел, че следва да отмени Постановлението за прекратяване, като според представителя на СРП, съдът не бил дал абсолютно никакви указания по прилагането на закона. Представителят на СРП намира, че изтъкнатите от страна на съда аргументи, че разследваното престъпление по отношение на свидетеля К. Ш. е такова по чл. 144, ал. 2 от НК били неправилни, тъй като тези аргументи се намирали в противоречие с материалния и процесуалния закон. Първоинстанционният съд приел, че отправените спрямо свидетеля К.

Ш. закани били отправени спрямо него в качеството му на длъжностно лице, породи което приел, че бил осъществен съставът на престъплението по чл.

144, ал. 2 от НК и отменил Постановлението за прекратяване на досъдебното производство като неправилно и незаконосъобразно. Прокурорът навежда доводи, че съдът не е дал нито едно указание относно прилагането на закона, като според него липсата на задължителни указания по прилагането на закона било в противоречие с процесуалния закон, а именно с разпоредбата на чл.

243, ал. 6, т. 3 от НПК. Основавайки се на посоченото обстоятелство и при липсата на указания относно прилагането на закона, според прокурора при СРП съдът практически бил направил опит за промяна на вътрешното убеждение на наблюдаващия прокурор по отношение на наличието или липсата на конкретно престъпление. Според прокурора с изтъкването на факта, че било реализирано престъпление по отношение на свидетеля К. Ш., което било от общ характер, както и с недаването на задължителни указания за прилагането на закона, СРС негласно се опитал да мотивира наблюдаващия прокурор да повдигне обвинение на свидетеля И.Н.Б. за конкретно извършено престъпление, което било абсолютно неприемлив подход, който водел до смесването на законоустановените функции на Прокуратурата и Съда.

Навежда доводи, че единствено прокурорът има законоустановено правомощие да повдига и поддържа обвинение за извършено престъпление от общ характер, в който смисъл са разпоредбите на чл. 127, т. 3 от Конституцията на Република България и чл. 46, ал. 1 от Наказателнопроцесуалния кодекс (НПК), като посочва, че според него липсата на задължителни указания до Прокуратурата относно прилагането на закона и излагането на съображения за реализиран от обективна страна състав на престъпление, според прокурора директно водели до опит за замяна на вътрешното убеждение на наблюдаващия прокурор, като се стигало до правен прецедент, при който СРС, осъществявайки законовите си правомощия по контрол на постановлението за прекратяване на досъдебно производство, отменяло същото постановление и „обявява предварителна присъда“, за извършените от свидетеля И.Б. деяния, като посочвал квалификацията на деянията, броя на деянията, поради какви обстоятелства били налице квалифициращите признаци и бил правил извод за субективното поведение на дееца. Прокурорът счита, че заканите срещу свидетеля К. Ш., отправени му от 2 страна на свидетеля И.Б. били в резултат на участието на първия в организирането на протест срещу бащата на свидетеля И.Б., т. е. в резултат на личен мотив на свидетеля И.Б., който имал убеждението, че семейството му било неправомерно засегнато от действията на свидетеля К. Ш..

Представителят на СРП изтъква, че било неприемливо да се смята, че организираното на протести била основната функция на народните представители, тъй като тяхната основна функция била свързана с участието в законодателната дейност, осъществявана от Народното събрание. В Частния протест се посочва се, че в протестираното Определение съдът не е отговорил на въпроса дали деянието е било реализирано поради политическата принадлежност на свидетеля К. Ш. или поради качеството му на народен представител, като твърди, че съдът е направил извода си на база предположения. Представителят на СРП, анализирайки заплахите, отправени от страна на свидетеля И.Б. по отношение на свидетеля К. Ш. не достига до извода, че деянието било реализирано спрямо последния, защото същият бил избран за народен представител и е било свързано с основната му дейност – гласуването. Навежда доводи, че от доказателствената съвкупност се налагал извод, че счупването на пръстите, в каквато насока били заплахите на свидетеля И.Б. по отношение на свидетеля К. Ш., би било от сериозно естество и би изисквало продължително лечение, като партийната принадлежност на свидетеля К. Ш. и неговото неодобрение от страна на свидетеля И.Б. не водили до извод, че била налице непосредствена връзка между заканите на свидетеля И.Б. и поведението по служба на свидетеля К.

Ш.. Прокурорът извежда аргумент, че заканите, отправени от страна на свидетеля И.Б. към свидетеля К. Ш. били свързани с личността му и неговата партийна принадлежност от обстоятелството, че същият бил наречен „манго“, като по този начин свидетелят И.Б. използвал обиден и невъзпитан начин на изразяване, поради което представителят на СРП прави заключението, че бил осъществен основният състав на престъплението по чл. 144, ал. 1 от НК, а не този по чл. 144, ал. 2 във връзка с ал. 1 от НК. Навежда довод, че обстоятелството, че в съобщенията, отправени от страна на свидетеля И.Б. до свидетеля К. Ш. било посочено, че последният можел да пострада в близост до сградата на Народното събрание на Република България не водило до категоричния, еднозначен и неоспорим извод, че деянието е било извършено при или по повод на службата и функцията на последния, като според прокурора при СРП с тези изрази се целяло да усилят негативните емоционални усещания у свидетеля К. Ш..

Според прокурора критериите, заложени в разпоредбата на чл. 303, ал. 1 и ал. 2 от НПК, присъдата да не почива на предположения и обвинението да бъде доказано по несъмнен начин следвало да бъде водещ и за Прокуратурата на Република България при преценката за наличието на предпоставки за повдигането на обвинение, както и евентуалното последващо внасяне на Обвинителен акт в съда, като този критерий не бил отчетен от страна на СРС в протестираното Определение, с което е отменено Постановлението за 3 прекратяване на наказателното производство. Посочва, че тази отмяна хипотетично би довела до повдигането и поддържане на обвинение срещу свидетеля И.Б. противно на вътрешното убеждение на наблюдаващия прокурор. Навеждат се доводи, че СРС бил приел, че разследването било пълно, всестранно и обективно, тъй като не е дал задължителни указания за прилагането на закона, като в заключение прокурорът при СРП моли да въззивният съд да приеме, че не била налице незаконосъобразност и необоснованост в Постановлението на СРП, като изложените в него мотиви за липса на престъпление по чл. 144, ал. 2 във връзка с ал. 1 във връзка с чл. 26, ал. 1 от НК били правилни, поради което въззивният съд следвало отмени протестираното Определение на СРС и да потвърди Постановлението на СРП.

Срещу посочения Частен протест е постъпило Възражение от свидетеля К. Ш., депозирано от страна на пълномощника му адвокат Б. К. Р. с входящ № 104925/02.04.2026 г. на СРС. Посочва се, че във фактическата обосновка на Протеста било укрито, че настоящият съдебен контрол върху прекратителното Постановление по прокурорска преписка № 34534/2023 г. по описа на СРП, бил втори пореден съдебен контрол, което повторно прекратяване било констатирано в протестираното Определение № 1137, постановено на 09.03.2026 г. по наказателно частно дело № 12636/2025 г. по описа на СРС – НО, 108-ми състав. Посочва се, че прокурор ГЕОРГИ ПЕТКОВ ИВАНОВ при СРП не бил изпълнил задължителните изисквания на НПК, както и указанията, обективирани в Определение № 1748, постановено на 12.05.2024 г. по наказателно частно дело № 5309/2024 г. по описа на СРС – НО, 96-ти състав, потвърдено с Определение № 2556, постановено на 16.08.2024 г. по въззивно частно наказателно дело № 4369/2024 г. по описа на СГС, като допуснал процесуално нарушение като не си е направил задължителен самоотвод и продължавал да води прокурорската преписка и постановил повторни прокурорски актове по нея. Адвокат Р. навежда доводи, че всички процесуални актове на прокурора, наблюдаващ прокурорската преписка, били тенденциозни, необективни и в грубо нарушение на чл. 47, ал. 2 във връзка с ал. 1 във връзка с чл. 29, ал. 1, б. „в“ от НПК, като настоява въззивният съд да констатира това, съществено според него процесуално нарушение и да допълни мотивите на първоинстанционния съд. Посочва, че Протестът бил неоснователен, а протестираното Определение било постановено в съответствие с материалния и процесуалния закон и следвало да бъде оставено в сила. Посочва се още, че при отмяна от страна на съда на прекратяването на досъдебното производство, прокурорът следва да приеме правната квалификация на деянието, дадена чрез съдебен контрол на неговото прекратително постановление и потвърдена от въззивен наказателен съд.

Навежда доводи, че било очевидно, че отправените заплахи от страна на дееца били по повод изпълнението на служебните функции от страна на свидетеля К. Ш. като народен представител и че същият е имал качеството на длъжностно лице по време на извършване и на трите заплахи. Във Възражението се твърди, че прокурор ГЕОРГИ ИВАНОВ при СРП 4 неправилно и противоконституционно считал, че единствено прокурорът е компетентният орган да прави суверенна преценка за точната квалификация на деянията и наличието или липсата на престъпление, като според адвокат Р. прокурорът необосновано се позовавал на разпоредбата на чл. 127, т. 3 от Конституцията на Република България и чл. 46, ал. 1 от НПК относно допуснато смесване между функциите на Прокуратурата и на Съда. Навеждат се доводи за превратно упражняване на ръководно-решаващата роля на прокурора в досъдебната фаза на наказателния процес и арогантно процесуално поведение на прокурор ГЕОРГИ ИВАНОВ при СРП, при което грубо се нарушавали основните принципи на наказателния процес, като отказ да си направи задължителен самоотвод и опит да налага на съда необосновано и пристрастно оправдателен уклон мнението си по квалификацията на едно доказано деяние, с което го квалифицира като престъпление от частен характер. Адвокат Р. посочва, че фактическата обстановка била безспорно и ясно установена, поради което не се налагало нейното допълване с конкретни действия, за да са необходими указания на съда за конкретни процесуалноследствени действия, като твърди, че тълкуването на прокурора при правната квалификация на деянието било в грубо нарушение на основните принципи на наказателния процес като принципа за разкриване на обективната истина в чл.