Решение № 3615 от 17.06.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3615 гр. София, 17.06.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО I-8 СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Стефан Кюркчиев при участието на секретаря Цветелина П. Добрева Кочовски като разгледа докладваното от Стефан Кюркчиев Гражданско дело № 20231100103577 по описа за 2023 година за да се произнесе взе предвид следното:

Предявени са искове с правно основание чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ и чл. 86 от ЗЗД.

Ищецът Н. Х. Ш. поддържа твърдение, че е един от пряко пострадалите от деянията, които са предмет на разследване по сл. дело № 1/1991 г. по описа на Прокуратурата на Въоръжените сили, впоследствие преобразувано в сл. дело № 780 -II/1998 г. по описа на ВОП - София, а сега ДП № II – 048/1999 г. по описа на ВОП- София, което е известно в публичното пространство като делото за т. нар. „Възродителен процес“. Твърди, че през 1985 г. работел в завод ЗММ-Сливен, като през м. януари на същата година управителят на завода, заедно със служител на МВР и партиен член го заставили да си смени имената. На следващия ден бил задържан. Около два месеца бил държан затворен в сградата на МВР – Сливен, където имало и други хора от турски етнически произход. В продължение на две седмици ищецът бил многократно разпитван, като разпитите били съпроводени с мъчения и насилие. След това бил настанен в гаражните помещения на полицейското управление, където условията били сурови - липса на вода, отопление, завивки, тоалетна, а храната, която им давали била сух хляб и сирене. Ищецът твърди, че в 1 началото на м. март 1985 г. с белезници на ръцете, заедно с други хора бил качен в полицейски микробус и закаран на остров Белене. През периода от 10.01.1985 г. до 25.05.1987 г. ищецът бил задържан и фактически лишен от свобода в затвора на остров Белене и в затвора в Бобов дол. През първите месеци нямал право да се свързва с роднините си, нито имал право на свиждане, а впоследствие свиждания му били разрешени през дълги периоди от 6 месеца. Непрекъснато бил под наблюдение на служители на органите за сигурност. По- късно ищецът бил изпратен в с. Сапарева баня с тежките ограничения и изолация, в които фактически бил лишен от свобода по см. на чл. 5 от ЕКЗПЧОС. По- късно ищецът твърди да е бил принуден да напусне заедно със семейството си страната и да се установи да живее в Турция, като едва след демократичните промени в България през 1989 г. се завърнал в родния си град. От средствата за масово осведомяване, ищецът разбрал, че Държавата започнала разследване, за да установи организаторите и участниците в т. нар. „Възродителен процес“ и да потърси отговорност от тях, но години наред пострадалите не били потърсени от разследващите и ищецът нямал никаква информация за разследването. Сочи, че във връзка с извършените спрямо него и другите пострадали действия е започнало досъдебно производство срещу висши членове на ръководството на Държавата по обвинение в престъпления за това, че в периода 1984-1989г. са подбуждали към национална вражда и омраза – престъпление по чл. 162 НК.

Впоследствие било повдигнато ново обвинение за престъпление по служба по чл. 387, ал. 2 НК, от което са произлезли тежки последици. По тези обвинения било образувано следствено дело № 1/1991 г. на Прокуратурата на Въоръжените сили (образувано на 30.01.1991 г.), по което на 20.07.1993 г. във Върховния съд – Военна колегия, бил внесен обвинителен акт, по който било образувано НОХД №1/1994г. по описа на Върховния съд – Военна колегия, но с разпореждане делото било върнато за допълнително разследване, поради допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. Впоследствие, на 19.12.1997 г. бил внесен отново обвинителен акт във ВКС, във връзка с което било образувано НОХД 01/1998 г. по описа на ВКС срещу същите извършители по същите обвинения, но с разпореждане от 28.04.1998 г. делото било върнато повторно поради това, че не са били изпълнени дадените указания. Поради настъпили промени в подсъдността, с писмо от 13.05.1998 г., делото било изпратено на Софийска военноокръжна прокуратура, а с 2 постановление от 29.09.1998 г. сл. дело 1/1991 г. по описа на Прокуратурата на въоръжените сили е преобразувано в сл. дело № 780-II/1998 г. по описа на СВОП. С постановление от 06.04.1999 г. наказателното производство било спряно поради наличие на свидетели в чужбина, а на 04.12.1999 г. било възобновено и разследването продължило под нов номер – ДП № II-048/1999 г. по описа на ВОП-София. Ищецът сочи, че е разпитван като свидетел пред Военно-окръжна прокуратура гр. Сливен и са му били разяснени правата на пострадало лице по образуваното следствено дело - понастоящем ДП № II048/1999 г. по описа на ВОП-София. Поддържа доводи, че в материалноправен аспект има качеството на пострадал от деянията, предмет на разследването, поради това, че със същите са му били причинени имуществени и неимуществени вреди в лично качество. На 11.01.2012 г., 41вото Народно събрание приело Декларация, с която осъдило опита за насилствена асимилация на българските мюсюлмани и призовало българското правосъдие и главния прокурор на Република България да направят необходимото за приключване на делото, но в продължение на повече от 10 години след това, делото не било приключено с повдигане на обвинение, а било прекратено поради това, че всичките пет лица, привлечени като обвиняеми - починали.

В резултат на приетите в края на 2017г. изменения в НПК, с които за първи път се давала възможност на пострадалия в наказателното производство да поиска ускоряване на разследването, ищецът упражнил правото по чл. 368, вр. чл. 369 от НПК, в резултат от което било образувано НЧД № 4775/2018г. по описа на СГС, НО, 13 с-в. С Определение № 4945 от 06.11.2018 г. по това дело, съдът предоставил на прокуратурата едномесечен срок за проверка и оценка на доказателствата, както и да се произнесе съгласно правомощията по чл. 242, ал. 1 НПК. С Постановление от 04.10.2018 г. на ВОП- досъдебното производство било спряно, след като продължило в течение на 31 години, а с Постановление от 31.05.2022 г. досъдебното производство било прекратено но това постановление било отменено с Определение № 1223 от 22.12.2022 г. по ВЧНД № 821/2022 г. на Апелативен съд-София и делото било върнато за продължаване на процесуалноследствените действия.

Ищецът поддържа, че продължителността на досъдебното производство от над 30 години към момента на предявяване на настоящия иск е нарушила 3 правото му за разглеждане и решаване на делото в разумен срок по чл. 6, параграф 1 от ЕКЗПЧОС. Излага съображения, че необоснованото забавяне на делото по същество е равносилно на отказ на достъп до правосъдие и своеобразен отказ за извършване на разследването по ефективен начин.

Навежда доводи, че отговорност за необоснованото забавяне на делото носи Държавата, която е длъжна да обезщети вредите, причинени в разултат на нарушаване на правото по чл. 6§1 от ЕКЗПЧОС за разумна продължителност на съдебния процес. В резултат на това нарушение ищецът твърди да е понесъл неимуществени вреди, изразяващи се в притеснения, очакване и безпокойство за резултата от това производство, фрустрация от бавенето, тревоги и страх, че същото се води формално, разочарование и загуба на доверие в институциите, правосъдието и справедливостта. С оглед значителната продължителност на досъдебното производство от над 31 години, ищецът бил лишен от възможността да се конституира като частен обвинител в съдебната фаза, за да поддържа обвинението срещу виновните лица за извършените спрямо него деяния, както и като граждански ищец, за да може да предяви иск за обезщетяване на причинените му от деянията вреди. Забавянето довело до невъзможност да се реализира наказателната отговорност на виновните лица, а очакването на ищеца за възмездие останало неудовлетворено и задълбочило чувството му за липса на справедливост.

Ищецът сочи Прокуратурата на РБ като надлежен процесуален субституент на Държавата, поради ръководните й функции в досъдебната фаза на процеса (чл. 46, ал. 1 НПК).

При изложените фактически твърдения, ищецът претендира за осъждане на ответника, да му заплати сумата от 124 000 лева – представляваща обезщетение за претърпените от него неимуществени вреди, причинени от нарушаване на правото на разглеждане и приключване в разумен срок на сл. дело № 1/1991 г., впоследствие преобразувано в сл. дело № 780 – II/1998 г. по описа на ВОП-София, а сега ДП № II-048/1999 г. по описа на ВОП-София, за периода от образуване на делото през януари 1991 г. до момента на предявяване на настоящия иск, ведно със законната лихва, считано от 23.03.2020 г. до окончателното изплащане на сумата. С оглед очаквания благоприятен изход от процеса, ищецът претендира за осъждане на ответника, да му заплати сумата на направените съдебни разноски.

4

Исковата претенция е оспорена от процесуалния субституент на ответника –Прокуратура на РБ, чрез подадения отговор от Софийска градска прокуратура. По съображения, които са подробно изложени в отговора, ответникът оспорва исковата претенция като неоснователна, а независимо от оспорването на основанието, оспорва иска и по размер. Релевира доводи, че нормата на чл. 2б от ЗОДОВ, е в сила от 15.12.2012 г. /ДВ, бр. 98/11.12.2012 г./ и няма обратно действие, поради което урежда само онези житейски хипотези, които са се осъществили след приемането й. В тази връзка се поддържа, че ищецът не е уточнил кое конкретно процесуално действие не е извършено в разумен срок от органи на Прокуратура на РБ по времето на правно действие на тази норма т.е. след 15.12.2012г. Излагат се съображения, че претенция, основана на забавени действия, извършени преди влизане в сила на посочената норма е недопустима, поради това, че до този момент не е налице признато от закона защитимо право на обезщетение от неспазен разумен срок за разглеждане на делото. Навеждат се доводи, че приложените към исковата молба писмени доказателства, вкл. постановлението на ВОПСофия от 4.10.2018 г. за спиране на наказателното производство не доказвали неизпълнение на задължение, произтичащо от закон.

Посочва, че продължителността на разумния срок за конкретно производство зависи от конкретните обстоятелства по делото. Излагат се съображения, че за вреди, претендирани за периодите след внасянето на обвинителния акт в съда до връщането му на органи на Прокуратура на РБ не била е пасивно материално-правно легитимирана да отговаря за вредите, които може да се настъпили, понеже в този период - друг правен субект бил отговорен за своевременното разглеждане и решаване на делото.

Ответникът оспорва твърденията за характера и обема на понесените вреди като поддържа, че не са ангажирани доказателства за действително търпени неимуществени вреди като пряк и непосредствен резултат от релевираното нарушение на правото на разглеждане на досъдебното производство в разумен срок, в подкрепа на твърденията за негативното отражение върху личния живот, здравословното и емоционално състояние на ищеца. Излагат се доводи, че не следвало да се вземат предвид от съда всички твърдения в исковата молба, отнасящи се до вредите от „възродителния процес“, тъй като същите се обезщетяват по друг ред - по реда на Закона за политическата и гражданска реабилитация на репресирани лица, който е 5 специален и изключва приложението на ЗОДОВ. Ответникът оспорва началния момент на претенцията за законна лихва върху сумата на присъденото обезщетение за неимуществени вреди, като поддържа, че ако искът е основателен- лихва би била дължима, най- рано от датата на подаване на исковата молба в съда.

Съдът, като прецени доводите и възраженията на страните, взети предвид съобразно събраните по делото доказателства по реда на чл. 235 ГПК, приема за установено от фактическа страна следното:

Страните не спорят, а и от събраните в хода на съдебното дирене писмени доказателства – Удостоверение изх. № 1779/05.06.1992 г. на Министерство на вътрешните работи се установява, че за времето от 10.01.1985 г. до 25.05.1987г. ищецът Н. Х. Ш. е бил задържан и лишен от свобода в затвора и лагера на остров Белене, а след това и в затвора в Бобов дол.