Решение № 5643 от 19.12.2025, Районен съд - Пловдив
- Съд
- Районен съд - Пловдив
- Дело
- Гражданско дело 11731/2025
- Вид
- Решение № 5643
- Подписан
- 19.12.2025
- В сила
- 05.03.2026
- Състав
- Таня Аспарухова Георгиева - Точевска
Цитирани разпоредби
- чл. 124 ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 131 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 237 ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 237 ал. 3 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 78 ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 78 ал. 2 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 80 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 7 ал. 2 т. 1 · Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа
РЕШЕНИЕ
№ 5643 гр. Пловдив, 19.12.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на осми декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател: Таня Асп. Георгиева - Точевска при участието на секретаря Златка Ем. Димитрова като разгледа докладваното от Таня Асп. Георгиева - Точевска Гражданско дело № 20255330111731 по описа за 2025 година
Предявен е иск с правна квалификация по чл. 124 ал. 1 от ГПК.
Ищецът Т. Г. С., ЕГН: **********, от гр. П., ж.к. „********“ бл. № ***, вх. ***, ет.
***, ап. ***, чрез пълномощник адв. К. К., е предявил против „А1 България“ ЕАД, ЕИК:
131468980, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Кукуш“ № 1, представлявано от изпълнителните директори А. Д. и М. М., иск за признаване на установено, че не дължи поради изтекла давност на ответника сумата в размер на 1 021, 20 лева- неплатени месечни таксуващи фактури и сметки, съдържащи неустойки, за периода 2010 г.- 2011 г.
В исковата молба се твърди, че ищецът ползвал при ответника мобилна услуга, предоставена на телефонен номер **********, като услугата се ползвала и заплаща години наред. След изненадващото й преустановяване, на 20.01.2025 г. ищецът посетил офис на ответника в гр. Пловдив, където служител на дружеството го уведомил, че услугата е спряна, поради неплатено задължение към мобилния оператор в размер на около 1 000 лева, датиращо от 2010 г. Повече информация не му била предоставена, поради което ищецът писмено подал заявление да разбере от къде произтича вземането му. След като подал и второ заявление, вече получил отговор и в същия се посочвало, че след извършена проверка се установило, че той имал стари задължения в размер на 1 021, 20 лева- месечни таксуващи фактури и сметки, съдържащи неустойки, за периода 2010 г.- 2011 г. Посочено било, че мобилният оператор имал право да предприеме действия по събиране на дължимите суми.
Всичко това обосновавало правния интерес от предявяване на установителен иск за 1 недължимост на тези суми, поради изтекла погасителна давност. Претендира и разноски. В съдебно заседание страната не се явява и не се представлява, но пълномощникът й представя писмено становище по спора.
В срока по чл. 131 от ГПК ответникът подава писмен отговор, с който признава настъпилата погасителна давност, а оттук- и предявения иск. Счита обаче, че не следвало да дължи разноски на основание чл. 78 ал. 2 от ГПК, защото не бил дал повод за завеждане на делото, тъй като дори и след изтичане на давността, вземането продължало да съществува, без обаче да може да се събере принудително, като допустимо било доброволното плащане.
В случая не били предприети принудителни действия спрямо длъжника, а и ползваната от него услуга още била активна. На свой ред претендира разноски. В с.з. страната също не се представлява, но пълномощникът й представя писмено становище.
Във връзка с отговора е постъпило писмено становище от ищеца, в което се моли за постановяване на решение при признание на иска. Претендират се разноските по делото, като се излагат съображения защо ответникът е станал причина за завеждане на делото, поради което следвало да понесе разноските в процеса.
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед наведените от страните доводи, намира за установено следното:
Като писмени доказателства по делото е приета кореспонденция между странитеписма, искания, отговори и справка.
Предвид признанието на иска, по делото не са събирани други доказателства, като е прекратено съдебното дирене и е даден ход на устните състезания.
Направеното признание на иска по съществото си е процесуално действие на ответника, с което същият се отказва от защита срещу иска, защото го счита за основателен и заявява, че твърденията на ищеца отговарят на действителното правно положение, т.е. претендираното право съществува, което пък води до съвпадение на насрещните позиции на страните. Признанието не попада в някоя от хипотезите на чл. 237 ал. 3 от ГПК, нито в друго предвидено в закона изключение. Признава се право, с което страната може да се разпорежда, като изявлението за това изхожда лично от нея, признатото право не противоречи на закона и добрите нрави, предявеният иск не е брачен, нито иск по гражданско състояние или за поставяне под запрещение, поради което съдът следва да зачете извършеното признание, уважавайки го на това основание, без да излага мотиви по същество, изследвайки аргументите на страните.
С отговора ответникът признава, че е изтекла погасителна давност за съответното задължение по фактурите, а при това положение между страните няма спор по този въпрос и не е необходимо въобще да се излагат никакви други съображения по същество, доколкото се явява безпредметно да се аргументира въпрос, по който страните не спорят. Така с решението следва да се признае за установено, че задължението по фактурите не съществува, като погасено по давност, какъвто диспозитив ще бъде постановен.
Макар и с отговора ответникът да признава иска, той не може да се освободи от 2 разноски според нормата на чл. 78 ал. 2 от ГПК. Същата предвижда, че ако с поведението си ответникът не е дал повод за завеждане на делото и признае иска, страната се освобождава от разноски. В случая е необходимо да са налице и двете предпоставки, но съдът намира, че това не е така. Ищецът писмено е поискал информация за задължението си към ответника и писмено е направил възражение за давност. От своя страна пък ответникът писмено му е отговорил, че задължението му съществува и не е налице законово основание за заличаването му. Именно в тази връзка право на защита на потребителя на мобилната услуга е да признае по съдебен ред, че не дължи на оператора претендирани от него суми, за които клиентът счита, че са погасени по давност. Няма друг предвиден в закона ред, по който да се признае със сила на пресъдено нещо, че едно вземане не съществува, освен, ако това не стане с влязъл в сила съдебен акт. С предявения иск страната реализира правото си на защита, след като извънсъдебно не е получила удовлетворение на правата си, като причината за образуване на делото е именно поведението на ответника, който е отказал да признае, че дългът е погасен и не го е отписал по давност. Нещо повече, в отговора ответникът излага съображения за това, че и след давността вземането продължавало да съществува, че то можело да се изпълни доброволно, че дори и при уважаване на иска кредиторът губел единствено възможността за принудително изпълнение, но при доброволно плащане то не било без основание и т.н. При това положение дори не може да се приеме, че в случай е налице същинско признание на иска, а по- скоро има само признание на факти- че е изтекла погасителна давност за вземането. Горните съображения в тяхната съвкупност обуславят извода на настоящия състав, че в случая ответникът не може да ползва привилегията на чл. 78 ал. 2 от ГПК и да се освободи от разноските по делото, а напротив- същите следва да бъдат възложени в негова тежест.
Предвид изхода на делото, на основание чл. 78 ал. 1 от ГПК на ищеца се дължат направените по делото разноски. Такива се претендират, за тях е представен надлежен списък по чл. 80 от ГПК и са налице доказателства, че са действително направени- внесена държавна такса в размер на 50 лева и заплатено на пълномощника на ищеца адвокатско възнаграждение в размер на 400 лева, според договора за правна защита и платежно нареждане. Независимо, че по делото е направено възражение за прекомерност на адвокатския хонорар, доколкото с оглед цената на иска той е в минимално предвидения размер в чл. 7 ал. 2 т. 1 от Наредба № 1/ 09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа, използвана в случая като ориентир, не следва въобще да се обсъжда въпросът за фактическата или правна сложност на спора, доколкото не са налице предпоставките за намаляването на хонорара под минимума.
Поради изложеното и на основание чл. 237 ал. 1 от ГПК, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на „А1 България“ ЕАД, ЕИК:
3
131468980, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Кукуш“ № 1, представлявано от изпълнителните директори А. Д. и М. М., че Т. Г. С., ЕГН: **********, от гр. П., ж.к. „*********“ бл. № ***, вх. ***, ет. ***, ап. ***, НЕ ДЪЛЖИ поради изтекла давност на сумата в размер на 1 021, 20 лева (хиляда и двадесет и един лева и двадесет стотинки)- неплатени месечни таксуващи фактури и сметки, съдържащи неустойки, за периода 2010 г.- 2011 г., посочени като основание, сума и период в писмо на А1 България ЕАД, на С. Д., **************, от 03.02.2025г.
ОСЪЖДА „А1 България“ ЕАД, ЕИК: 131468980, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Кукуш“ № 1, представлявано от изпълнителните директори А.
Д. и М. М., да заплати на Т. Г. С., ЕГН: **********, от гр. П., ж.к. „******“ бл. № ****, вх.
***, ет. ***, ап. ***, направените по делото разноски, както следва: внесена държавна такса в размер на 50 лева (петдесет лева) и заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 400 лева (четиристотин лева).
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Пловдив: __________/п/_____________
4