Решение № 304 от 10.03.2022, Окръжен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 304 гр. Пловдив, 10.03.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети февруари през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Стефка Т. Михова

Членове:

Борис Д. Илиев

Мирела Г. Чипова при участието на секретаря Ангелинка Ил. Костадинова като разгледа докладваното от Стефка Т. Михова Въззивно гражданско дело № 20225300500061 по описа за 2022 година

Производството е образувано по въззивна жалба, подадена от „Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК 175074752, със седалище и адрес на управление гр. София, бул.“България“ №49, бл.53Е, вх.В, против решение № 260342/ 18.10.2021г. постановено по гр.д.№ 584/ 2021г. по описа на Районен съд-Асеновград, в частта , в която са отхвърлени предявените от жалбоподателя искове за признаване за установено в отношенията между страните, че В. Ц. Р., ЕГН **********, от ***, му дължи главница по договор за потребителски кредит „Профи Кредит Стандарт“ №3034449745 от 03.08.2018г., за разликата над присъдения размер от 947,60 лева до претендирания размер от 1726,26 лв., както и договорно възнаграждение в размер на 1118,55 лв., за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по ч. гр. д.№2020/2020 г. по описа на РС- Асеновград.

Във въззивната жалба са релевирани подробни оплаквания за неправилност и необоснованост на обжалваното решение, като постановено в нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила. Искането към въззивния съд е за неговата отмяна и постановяване на ново по същество 1 на правния спор, с което исковите претенции да бъдат уважени.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемата страна В. Ц. Р., ЕГН **********, в който се взема становище за нейната неоснователност и се настоява за потвърждаване на първоинстанционното решение в обжалваната част с присъждане на направените по делото разноски.

Пловдивският окръжен съд, след като провери обжалваното решение съобразно правомощията си по чл.269 от ГПК, прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК и обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намери за установено от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба е подадена в срок, изхожда от легитимирана страна и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явява процесуално допустима.

След преценка на събраните по делото доказателства във връзка със становищата на страните, съдът приема следното:

Производството е образувано по обективно съединени искове с правна квалификация чл. 124, ал. 1 от ГПК във връзка с чл. 422, ал. 1 от ГПК.

Предявени от „Профи Кредит” ЕООД – гр. София, ЕИК 175074752, против В.

Ц. Р., ЕГН **********. От съда се иска да постанови решение, с което да признае за установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца суми, за които е издадена Заповед № 260247/16.11.2020 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, постановена по ч. гр. д. № 2020/2020 г. на РС-Асеновград, представляващи задължения по сключен между страните договор за потребителски кредит „Профи Кредит Стандарт“ №3034449745 от 03.08.2018г., а именно: 2607,54 лева-главница, 1118,55 левадоговорна лихва, 2950,68 лева-възнаграждение за закупен пакет допълнителни услуги, 337,54 лева- лихва за забава до 11.08.2020г., ведно с обезщетение за забава в размер на 127,94 лева за периода от 11.08.2020 до 19.10.2020г. и в размер на законната лихва от датата на подаване на заявлението до окончателното й изплащане

Ответникът е оспорил предявените искове с твърденията, че претенциите на ищеца за заплащане на договорно възнаграждение по 2 договора и на възнаграждение за закупен „пакет допълнителни услуги“ се основават на неравноправни клаузи, които са нищожни и противоречат на добрите нрави.

Видно от приложеното ч. гр. д. № 2020/2020 г. по описа на РСАсеновград, за вземанията си, произтичащи от договор за потребителски кредит „Профи Кредит Стандарт“ №3034449745 от 03.08.2018г., ищецът се е снабдил със заповед за изпълнение на парично задължение срещу ответника.

Срещу същата в срок е постъпило възражение от длъжника и на кредитора е указана възможността за предявяване на иск по реда на чл. 422 от ГПК.

Исковата молба, по която е образувано производството по настоящото дело, е предявена в срока по чл. 415 от ГПК. Изложеното обуславя допустимостта на предявените установителни искове.

Пред РС е представен сключеният между страните договор за кредит, на който ищецът основава правата си. Със същия ищецът е предоставил на ответника кредит в общ размер от 3000 лв., срещу което ответникът се задължил да върне кредита на 36 погасителни месечни вноски, всяка в размер на 149,39 лв. при включена в този размер съответна част от лихвата по кредита. Годишен лихвен процент по договора е фиксиран на 41,17 % и ГПР в размер на 49,90 %, като по този начин общата дължима сума по кредита е уговорена на 5270,04 лв. Отделно от това ответникът се е задължил да заплати на търговското дружество „Възнаграждение за закупен допълнителен пакет услуги“ в размер на 3801,96 лв., също разсрочено на месечни вноски от по 105,61 лв., и по този начин общото му задължение по договора е определено на 9072 лв. (сбор от дължимата сума по кредита и възнаграждението за допълнителни услуги). Договорът е сключен при общи условия (също представени по делото).

Предмет на въззивното производство е спорът относно дължимостта на главницата над приетия от РС като дължим размер от 947,60 лв., както и на договорното възнаграждение (посочено в договора като „годишен лихвен процент“ – т. 4 от ОУ). Правоотношенията между страните са такива между търговец и потребител, поради което приложение намират нормите на ЗЗП и ЗПК. В чл. 143, ал.1 от ЗЗП е посочено, че неравноправна клауза в договор, сключван с потребител, е уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително 3 неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. В случая е уговорена възнаградителна лихва надвишаваща трикратния размер на законната лихва. Доколкото потребителят е по-слабата икономически страна, уговарянето на прекомерно високо възнаграждение за предоставения заем (каквото се явява уговорената възнаградителна лихва), противоречи на принципа на добросъвестността и нарушава добрите нрави.

Всяка уговорка накърняваща добрите нрави, е нищожна, съгласно чл. 26 от ЗЗД. В тази насока е ориентирана и трайната съдебна практика, съгласно която максималният размер на лихвата (била тя възнаградителна или такава за забава) следва да е ограничен, а уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а за обезпечени кредити – двукратния размер на законната лихва, противоречи на добрите нрави (в т. см. вж.: Р № 906/30.12.2004 г. по гр. д. № 1106/2003 г., II г. о., Р № 378/18.05.2006 г. по гр. д. № 315/2005 г., II г. о., Р № 1270/09.01.2009 г. по гр. д. № 5093/2007 г., II г. о., О № 901/10.07.2015 г. по гр. д. № 6295/2014 г., IV г.о.). Несъмнено следва да бъде споделена застъпената от съдилищата теза, че допустимият размер на договорната лихва гарантира добросъвестното упражняване на права и забраната за неоснователно обогатяване, които са основополагащи принципи в уредбата на гражданските правоотношения.

Поради изложеното, уговореният в процесния договор размер на дължимата лихва – 41,17%, надвишава трикратния размер на законната, поради което се явява противоречащ на добрите нрави.

В допълнение: макар и във въззивната жалба да се поддържа, че не се обжалва решението в частта, в която е призната за недействителна клаузата за допълнителен пакет услуги, съдът намира, че същата има отношение към действителността на целия договор. Доколкото тези разходи не са включени в ГПР, то е налице некоректно посочване на реалните разходи по кредита, с което потребителят е бил заблуден относно същите. Посоченият ГПК е 49,90%, но при включване и на тези допълнителни разходи, същият би надминал установеният от закона максимален размер от 50%. Съгласно чл.19, ал. 5 от ЗПК, подобни клаузи са нищожни. При тези съображения, приложение намира нормата на чл. 22 от ЗПК, тъй като са нарушени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК, поради което и сключеният между страните договор следва да се приеме за недействителен. При това положение - като последица от нищожността на договора, разпоредбата на чл.

4

23 от ЗПК предвижда връщане на „чистата стойност“ на кредита. Като се отчете безспорното между страните обстоятелство, признато от ищеца в исковата молба, че ответникът е заплатил по кредита сумата от 2058,80 лв., и същата се приспадне от подлежащата на връщане главница, следва да се приеме, че дължима като главница по кредита е сумата от 941,20 лв., а за разликата над този размер до пълния претендиран, както и за заплащане на уговорената възнаградителна лихва („договорно възнаграждение“ ) исковете по чл. 422 от ГРК са неоснователни и следва да се отхвърлят.

С обжалваното от търговското дружество първоинстанционно решение е установено вземането му срещу ответника за неизплатена главница по договора в размер на 947,60 лева. С оглед забраната за влошаване на положението на въззивника-ищец, установена с нормата на чл. 271, ал. 1, предл. 2 от ГПК, настоящата инстанция приема, че решението на първата инстанция следва да бъде потвърдено в обжалва отхвърлителна част В останалите не е обжалвано и е влязло в сила.

При този изход на делото пред настоящата инстанция и с оглед претенцията за разноски на въззиваемата страна, на осн. чл. 78, ал.3 от ГПК, такива следва да й бъдат присъдени.

Страната доказва направени по делото разноски в размер от 1000 лева за адвокатско възнаграждение. Възражението за прекомерност релевирано от жалбоподателя съдът намира за обосновано, тъй като делото не се отличава с правна и фактическа сложност. Поради това настоящата съдебна инстанция счита, че договореното и заплатено от въззиваемия адвокатско възнаграждение от 1000 лв. е прекомерно и следва да бъде намалено до минималния дължим размер от 362,80 лв. с с оглед обжалваемия интерес и съгласно по чл. 7, ал. 1, т. 2 от Наредба за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

По изложените съображения, съдът

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 260342/ 18.10.2021г. постановено по гр.д.

№ 584/ 2021г. по описа на Районен съд-Асеновград, в частта , в която са отхвърлени предявените от „Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК

5

175074752, искове за признаване за установено в отношенията между страните, че В. Ц. Р., ЕГН **********, от ***, му дължи главница по договор за потребителски кредит „Профи Кредит Стандарт“ №3034449745 от 03.08.2018г., за разликата над присъдения размер от 947,60 лева до претендирания размер от 1726,26 лв., както и договорно възнаграждение в размер на 1118,55 лв., за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по ч. гр. д.№2020/2020 г. по описа на РС Асеновград.

ОСЪЖДА „Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК 175074752, да заплати на В. Ц. Р., ЕГН **********, сумата от 362,80 лева- направени във въззивното производство разноски за заплатено адвокатско възнаграждение.

В останалите части решението на РС не е обжалвано и е влязло в сила.

Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

6