Решение № 680 от 07.02.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 680 гр. София, 06.02.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично заседание на пети декември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Теменужка Симеонова

Членове:

Хрипсиме К. Мъгърдичян

Цветина Цолова при участието на секретаря Михаела Огн. Митова като разгледа докладваното от Хрипсиме К. Мъгърдичян Въззивно гражданско дело № 20231100506474 по описа за 2023 година

Производство по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение от 08.09.2022 год., постановено по гр.дело №15563/2020 год. по описа на СРС, ГО, 123 с-в, ЗД „Е.“ АД е осъдено да заплати на ЗАД „Б.В.И.Г.“ ЕАД по искове с правно основание чл. 411 КЗ и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 2 042.87 лв. – регресно вземане по щета №470419191953405, реф.№51-06000-1437/2019 год., образувана при ищеца, с включени 12.50 лв. – ликвидационни разноски, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба – 08.04.2020 год. до окончателното й изплащане и сумата от 7.38 лв. – обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 25.03.2020 год. до 06.04.2020 год., както и на основание чл.

78, ал. 1 ГПК направените разноски по делото в размер на 746.92 лв., като исковете са отхвърлени в останалата им част до пълните предявени размери и ищецът е осъден да заплати на ответника на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените разноски по делото в размер на 340 лв. и сумата от 180 лв. – юрисконсултско възнаграждение.

Срещу решението, в частта му, в която са отхвърлени предявените искове, е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ищеца ЗАЕД „Б.В.И.Г.“.

Жалбоподателят поддържа, че неправилно първоинстанционният съд бил приел, че е налице съпричиняване на впедоносния резултат, възприемайки изводите на вещото лице по съдебната автотехническа експертиза, според които произшествието не би настъпило ако двамата водачи били отложили маневрата си за по-късно, т.е. да отложат преминаването си през пътния участък, вместо да навлязат в зоната с намалена видимост. В разглеждания 1 случай от значение била преценката при възникнала опасност на пътя, довела до намалена видимост на пътното платно, поведението на кой от двамата водачи било в нарушение на правилата за движение по пътищата и в този смисъл противоправно. Нямало норма в ЗДвП, която да вменявяла забрана за преминаване през определен пътен участък от пътната мрежа в страната, за който нямало данни да е в ремонт или с друга неизправност, препятстваща преминаване през него. Следователно поведението на водача Г.Н. не можело да се определи като противоправно с оглед решението й да продължи по пътя си, без да спира или се връща обратно. Противоправно обаче било поведението на другия водач, който бил решил да спре на пътното платон, непосредствено след кръстовище, което било регулирано с пътен знак „Стоп“, тъй като се навлизало от второстепенен път, издащ от с.Дебово на главен път Белене-Плевен. В показанията на разпитаните по делото свидетели имало противоречия, които не били обсъдени от СРС – дали водачът Ц.П. бил спрял на пътното платно или се движел с много ниска скорост от около 10 км/ч. Първоинстанционният съд бил приел, че този водач се бил движел изключително бавно. Видно било от представения двустранен констативен протокол за ПТП – т. 14, че участник 1 бил декларирал, че спрял внезапно на пътното платно и бил виновен за произшествието. В този смисъл били и показанията на свидетелката Н.. При съобразяване на нормата на чл. 94, ал. 1 ЗДвП следвал извода, че спирането на пътя било забранено и изключения били минимално допустими, но във всички случаи било необходимо спрялото МПС да бъде обозначено. Свидетелката Н. била посочила, че спрялото МПС било без включени светлини, включително и аварийни. В показанията на свидетеля П. имало несъответствия, поради което водачът Н. се явявала понадежден свидетел. След като водачът П. не бил обозначил автомобила си с включване на аварийни светлини, то на водача Н. не можело да се вмени отговорност по чл. 20, ал. 2 ЗДвП. Спрелият внезапно на пътното платно автомобил, без включена аварийна сигнализация, не можел да се определи като предвидимо препятствие, за да се очаква от останалите участници в движението на намалят скоростта и да спрат, за да предотвратят настъпването на ПТП, т.е., изключителна вина за настъпването на процесното ПТП имал водачът П.. Ето защо моли решението на СРС да бъде отменено в обжалваната му маст, а исковете – уважени. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.

Ответникът по жалбата ЗД „Е.“ АД счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в обжалваната му част. Поддържа, че ищецът не бил доказал, че застрахования при него водач не бил виновен за настъпване на процесното ПТП. Свидетелката Н. не следвало да преминава през задимения район и/или да навлезе по-бавно, с оглед намалената видимост на пътя. Правилно първоинстанционният съд бил възприел констатациите на вещото лице по съдебната автотехническа експертиза. Заключението на вещото лице не било оспорено от ищеца и той не бил поискал допускането на допълнителна или повторна експертиза. Вещото лице било посочило, че единствената маневра, която можела да се счита за уместна било предприемането на аварийно спиране, тъй като всяка друга маневра криела допълнителни рискове. Още повече, че по делото било установено, че застрахования при ответника водач се бил движел бавно с включени аварийни светлини. Следвало да се има предвид, че свидетелката Н. не била сигурна относно механизма на произшествието – била 2 заявила, че била възприела като спрял автомобила на другия водач. Протоколът за ПТП бил частен документ, който трябвало да се цени заедно с останалите доказателства по делото.

Отбелязаното в протокола не обвързвало съда, тъй като не се ползвало с материална доказателствена сила. Този документ не обективирал признание за наличието на вина от страна на водача, причинил ПТП и не подлежал на предварително одобрение от застрахователя по смисъла на чл. 434, ал. 1 КЗ. Признанието на събитие и на обстоятелствата във връзка с настъпването на ПТП не можело да бъде приравнено на признание на отговорност респ. На сключена спогодба. Двустранният констативен протокол бил доказателствено средство, който съдържал съгласувани изявление за знание за настъпили факти и обстоятелства. Обвързващата му сила произтичала от съответствието на съгласуваните изявление на участниците в ПТП с действителното фактическо положение.

Протоколът, като признание на факти, по никакъв начин на некърнявал възможността на застрахователя да вземе отношение по събитието и изплащането на обезщетение.

Срещу решението в частта му, в която са уважени предявените искове, е подадена в законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК насрещна въззивна жалба от ответника ЗД „Е.“ АД. Жалбоподателят поддържа, че неправилно първоинстанционният съд бил приел, че е налице съпричиняване на вредоносния резултат. По делото била установена вината на водача на лек автомобил „Дачия Дъстър“. Свидетелката Н. била нарушила чл. 20, ал. 2 ЗДвП, защото въпреки че била възприела вдясно на 50 м. От кръстовището, включително на пътя, че имало „страхотен пожар“, същата не била избрала подходяща скорост за движение с оглед ограничената видимост. Тя била заявила, че от дима нямало видомост, освен това се била опитала неправилно да изпревари, въпреки ограничената видимост, намиращия се на пътното платно автомобил, който се движел бавно с включени габарити, но маневрата не била успешна заради движещия се в лявата лента лек автомобил. СРС не бил обосновал кои свидетелски показания съответствали на останалите доказателства по делото. В свидетелските показания имало несъответствия по отношение на обстоятелството дали застрахования при ответника автомобил се бил движил при настъпване на ПТП или бил спрял. Ето защо моли решението на СРС да бъде отменено в обжалваната му мчаст, а исковете – отхвърлени. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.

Ответникът по жалбата ЗАЕД „Б.В.И.Г.“ счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в обжалваната част. Поддържа, че на 28.09.2022 год., след постановяване на решението, ответникът бил заплатил по банковата сметка на ищеца сумата от 2 790.10 лв.

Тази сума надвишавала присъдената с процесното решение, т.е. той бил погасил главницата и лихвите. Освен това водачът Н. не била предприела намаляване и спиране след като била забелязала спрелия на пътното платно автомобил. Вещото лица по съдабната автотехническа експертиза било разяснило, че ако водачът на лек автомоблил „Дачия Дъстър“ не бил предприел маневра в ляво, а бил задействал спирачната уредба на управлявания автомобил, то вредите щели да са други. В частност повредите били преимуществено в предната дясна част, а в алтернативния вариант повредите щели да са изцяло в предната част включително и от лявата страна, т.е. вредите щели да са по-големи. Предприетата от водача Н. маневра 3 заобикаляне на спрелия автомобил била технически по-правилна, тъй като при спиране щял да последва удар с цялата предна част на спиращия автомобил, т.е. щетите щели да са поголеми, отколкото настъпилите такива. Нямало и ясен отговор дали при аварийно спиране от страна на водача произшествието щяло да бъде предотвратено или неазвисимо от предприемането му опасната зона за спиране била такава, че произшествието неизбежно щяло да настъпи. Ето защо поясненията на вещото лице за вериятния сблъсък на спиращото МПС с цялата предна част със спрялото на пътя МПС бил по-вероятна последица, вместо предотвратяването на удара в резултат на аварийно спиране. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба и насрещната въззивна жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на всяка от насрещните страни, намира за установено следното:

Предявени за разглеждане искове с правно основание чл. 411, ал. 1 КЗ и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваните части. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми.

Решението е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:

Встъпването в правата на увреден от страна на застраховател, който го е обезщетил в изпълнение на поети с договор за имуществено застраховане задължения, срещу застрахователя на гражданската отговорност на деликвента – чл. 411, ал. 1 КЗ се обуславя от установяването в доказателствена тежест на ищеца на три групи факти: 1/ наличие на валиден договор за имуществено застраховане с увредения и плащането по него на обезщетение за настъпили вреди, както и на обичайните разноски за неговото определяне; 2/ възникнали права на увредения срещу причинителя на вредите на основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД – т.е., че вредите са причинени от деликвента, с негово виновно и противоправно поведение и 3/ наличие към момента на настъпване на ПТП на сключен валиден договор за застраховка „гражданска отговорност” между деликвента и ответника.

Безспорно е във въззивното производство, а и е установено въз основа на събраните писмени доказателства, че на 04.07.2019 год. между ищеца и Г.В. Н. бил сключен валиден договор за имуществено застраховане Каско Стандарт“, с обект лек автомобил „Дачия Дъстър“ с рег.№ЕН **** КН и със срок на застрахователно покритие от 00.00 ч. на 04.07.2019 год. до 24.00 ч. на 03.07.2020 год. По силата на договора ищецът е приел да 4 покрива риска от повреди по собственото на застрахования МПС, а последният – да заплати застрахователна премия в размер на 1 337.29 лв. /която не се спори, че е била заплатена/.