Решение № 455 от 04.02.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 455 гр. Пловдив, 04.02.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, I ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Анета Ал. Трайкова при участието на секретаря Невена Мл. Назарева като разгледа докладваното от Анета Ал. Трайкова Гражданско дело № 20245330108151 по описа за 2024 година

Образувано е по искова молба, подадена от Н. Т. М., ЕГН **********, чрез адв.

С. Н., срещу „СИТИ КЕШ“ ООД, ЕИК 202531869 с която е предявен установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, евентуално член 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД, евентуално член 26, ал. 1, пр. 3 за прогласяване за нищожна клаузата на чл. 11, ал. 1 от Договор за потребителски кредит № **от **. , сключен между Н. Т. М., ЕГН ********** и „СИТИ КЕШ“ ООД, поради противоречие със закона, евентуално заобикаляне на закона, евентуално противоречие с добрите нрави. Ищецът твърди, че на **. сключил със „СИТИ КЕШ“ ООД договор за потребителски кредит № ** за сумата от 1000 лева, платима на 21 вноски.

В договора за кредит било посочено, че заемателят се задължава да предостави на кредитора едно от следните обезпечения: 1. безусловна банкова гаранция или 2. поръчителство на едно или две физически лица, които да отговарят на определени от кредитора условия. На следващо място страните се договорили, че в случай на непредставяне на обезпечение, на кредитополучателя ще бъде начислена неустойка в размер на 1060,52 лв. Поддържа, че процесната клауза от договора е неравноправна и нищожна, за което излага подробни съображения. Ето защо моли съда да уважи предявения иск, като приеме, че клаузата от процесния договор, регламентираща заплащането на неустойка, е нищожна на посочените основания. Претендира разноски.

В срока по член 131 ГПК ответникът „СИТИ КЕШ“ ООД, е подал отговор на исковата молба, с който оспорва иска по подробно изложени съображения. Моли съда да отхвърли предявения иск. Претендира разноски.

В срока за отговор на исковата молба „СИТИ КЕШ“ ООД, предявяванасрещен 1 иск срещу М. за заплащане на сумата в размер на 1000 лв., представляваща дължима и непогасена главница по договор за потребителски кредит № **от **., ведно със законната лихва от датата на подаване на насрещната искова молба до окончателното изплащане на сумата. Претендира разноски.

В срока по член 131 ГПК ответникът по насрещния иск е подал отговор на исковата молба, с който оспорва предявения насрещен иск по основание и размер.

Поддържа, че договорът за кредит бил нищожен, поради противоречие с добрите нрави и неспазване на нормите на член 11, т. 10 ЗПК вр. чл. 22 ЗПК. Моли съда да отхвърли предявения насрещен иск.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 236, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа страна:

По делото не се спори, че на дата 13.02.2024г. между страните е сключен договор за потребителски, по силата на който СИТИ КЕШ ООД е предоставило на Н.

М. сумата от 1000 лева, която ищцата е следвало да върне на 21 двуседмични вноски, заедно с възнаградителна лихва при фиксиран годишен лихвен процент в размер 50 % и годишен процент на разходите от 65,22%.

В чл. 5.1. от договора е уговорено, че страните се споразумяват договорът за кредит да се обезпечи с едно от следните обезпечения в от следните форми: 1) поръчителство на едно или две физически лица 2) безусловна банкова гаранция.

Съгласно чл. 11, ал. 1 от договора, при неизпълнение на чл. 5.1. заемателят дължи на заемодателя неустойка в размер на 1060,52 лв., като начислената неустойка се заплаща разсрочено съгласно включения в договора погасителен план.

При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното:

По първоначално предявения от Н. М. срещу „СИТИ КЕШ“ ООД иск с правно основание член 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.

За да бъде уважен предявеният иск в тежест на ищеца е да докаже по делото пълно и главно обстоятелствата, от които произтича, че клаузата на чл. 11, ал. 1 от договора за паричен заем е нищожна на заявените правни основания. Сключеният между ищеца и „СИТИ КЕШ“ ООД договор е потребителски, поради което намира своята правна регламентация в Закона за потребителския кредит (ЗПК), като според легалната дефиниция, дадена в разпоредбата на член 9 ЗПС, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне. Преценката относно действителността на процесната клауза на чл. 11, ал. 1 от договора следва да се извърши както в съответствие с общите правила на ЗЗД, така и с нормите на приложимия ЗПК, при действието на които е сключен договорът.

Автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието на договора е ограничена от разпоредбата на член 9 ЗЗД - съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на закона, а в равна степен и на добрите нрави, което ограничение се отнася както до гражданските сделки, така и за търговските 2 сделки (чл. 288 ТЗ). В този смисъл са й задължителните за съдилищата разяснения, дадени с т. 3 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 г., ОСТК. По силата на член 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В процесния договор за потребителски кредит е посочен процент на ГПР 65,22 % т. е. формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, като размерът му не надвишава максималния п о член 19, ал. 4 ЗПК. Така посочен размерът не отразява действителният такъв, тъй като не включва част от разходите за кредита, а именно - неустойката в размер на 1060,52 лв., която следва да се включи в общите разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК. Съдът приема, че уговорената в процесния договор "неустойка" е разход по кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на годишния процент на разходите – ГПР (индикатор за общото оскъпяване на кредита) – член 19, ал. 1 и 2 ЗПК, който съобразно правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК не може да бъде повисок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България (основен лихвен процент плюс 10 %), което означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума, а клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, са нищожни – чл. 19, ал. 5 ЗПК. Този извод следва от дефиницията на понятието "общ разход по кредита за потребителя", съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са всички разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.

В разглеждания случай е несъмнено, че получаването на кредита е било обусловено от предоставяне на едно от посочените „обезпечения“, като кредитополучателят се е съгласил да заплати неустойка в размер на 1060,52 лв., която се заплаща разсрочено съгласно включения в договора погасителен план. С уговорената в чл. 11, ал. 1 от договора за заем неустоечна клауза се цели единствено осигуряването на допълнително възнаграждение за предоставяне на процесната заемна сума - т.нар "скрита възнаградителна лихва". Това следва от специфичността и краткия срок за изпълнение задължението, по отношение на което е уговорена неустойката осигуряването на поемане на поръчителство за връщане на заема. По този начин, кредиторът не е очаквал или желал изпълнение на задължението. Следва да се отбележи и уговорката, че в случай на възникване на задължението за заплащане на неустойка, то ще бъде заплащано всеки ден заедно със следващата погасителна вноска по кредита съобразно уговорения в договора погасителен план. Това отново навежда към изначално съгласие между страните, че задължението за предоставяне на 3 обезпечение няма да бъде изпълнено, а това за неустойка ще възникне. Посочената к а т о алтернатива за обезпечение - банкова гаранция е житейски немислима при сключване на договор за потребителски кредит, доколкото кандидатстващото лице може просто да се възползва от средствата, нужни за издаването на банковата гаранция. Съдът намира, че с разглежданата неустоечна клауза се заобикаля правилото на член 19, ал. 4 ЗПК и се уговоря по-висок размер на разходите по кредита от нормативно допустимия. В случая размера на неустойката е по-висока от заетата сума, и заедно с нея се формира годишен процент на значително по-висок от нормативно установения в член 19, ал. 4 ЗПК. С оглед гореизложеното, задължението по чл. 11, ал.

1 не е свързано с неизпълнението на договора, а представлява разход по смисъла на чл.

19, ал. 1 от ЗПК, който, в противоречие на правилото член 11, т. 10 ЗПК, не е включен в годишния процент на разходите, нито в общата сума на заема, дължима от потребителя към деня на сключването. Въпреки че формално в договора са посочени годишен процент на разходите и общ размер на задължението, без включването в тях на обсъжданата сума по чл. 11, ал. 1, те не могат да изпълнят отредената им функция да дадат възможност на потребителя, по ясен и достъпен начин, да се запознае с произтичащите за него икономически последици от договора, въз основа на което да вземе информирано решение за сключването му. Предвид изложеното, неустоечната клауза на чл. 11, ал. 1 от договора е нищожна на основание член 26, ал.1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК. С оглед уважаването на главния иск, съдът намира, че не се е сбъднало процесуалното условие за разглеждане на исковете по член 26, ал. 1 ЗЗД, предявени в условията на евентуалност, поради което не дължи произнасяне по тях.

По предявения от „СИТИ КЕШ“ ООД насрещен осъдителен иск с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК, евентуално член 23 ЗПК, съдът приема следното:

Основателността на предявения насрещен иск с правно основание 240, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК е обусловена от установяването при условията на пълно и главно доказване от страна на ищеца на следните правопораждащи факти: 1) наличие на валидно сключен между страните по делото договор за потребителски кредит; 2) усвояване на сумата от страна на ответника; 3) изискуемост на вземането и размер на същото. При установяване горните предпоставки, в тежест на ответника е да докаже, че е платил. Както се установява по делото, между страните е сключен договор за потребителски кредит, по силата на който „СИТИ КЕШ“ ООД е предоставило на Н. М. сумата от 1000 лева, която е следвало да се върне на 21 двуседмични вноски, заедно с възнаградителна лихва при фиксиран годишен лихвен процент в размер 50%, годишен процент на разходите от 65,22%, както и при договорено обезпечение – поръчител или банкова гаранция. Както се изясни, въз основа на съвкупната преценка на всяка от уговорките съдът приема, че макар формално процесният договор за потребителски кредит да покрива изискуеми реквизити по член 11, ал. 1 ЗПК, вписаните параметри не кореспондират на изискуемото съдържание по т. 10 - годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя. Тази част от сделката е особено съществена за интересите на потребителите, тъй като целта на уредбата на годишния процент на разходите по кредита е чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в договора и това да служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на потребителя и да му позволи да прецени обхвата на поетите от него задължения. Затова и неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание законодателят урежда като 4 порок от толкова висока степен, че изключва валидността на договарянето – член 22 ЗПК. Като не е оповестил действителен ГПР в договора за кредит кредитодателят е нарушил изискванията на закона и не може да се ползва от уговорената сделка, което обосновава извод за недействителност на договора за кредит на основание член 22ЗПК, поради неспазването на изискванията на чл. 11, т. 10 и 11 от ЗПК, поради което предявеният главен иск с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК е неоснователен и следва да бъде отхвърлен. В тази хипотеза потребителят следва да върне само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва и или други разходи по кредита, съгласно разпоредбата на член 23 ЗПК, поради което предявеният евентуален иск е основателен и следва да бъде уважен (в този смисъл са Решение № 2428 от 25.04.2024 г. на СГС по в. гр. д. № 3706/2023 г., Решение № 261440 от 04.03.2021 г. по в.гр.д. № 13336/2019 г. по описа на СГС, ІІ-А въззивен състав, Решение № 24 от 10.01.2022 г. по в.гр.д. № 7108/2021 г. по описа на СГС, III-Б въззивен състав и др.). Съдът следва да установи с решението си дължимата сума по приетия за недействителен договор за потребителски кредит и да я присъди на ищеца, доколкото ЗПК е специален закон по отношение на ЗЗД и в цитираната разпоредба на член 23 ЗПК е предвидено задължението на потребителя за връщане на чистата сума по кредита. Ако се приеме, че установяването на дължимостта на чистата сума по получения кредит и осъждането на потребителя за нейното връщане следва да се извърши в отделно производство, по предявен иск с правно основание член 55 ЗЗД, то би се достигнало до неоснователно обогатяване за потребителя, предвид изискуемостта на вземането по недействителен договор. Това би противоречало на принципа за недопускане на неоснователно обогатяване, в какъвто смисъл е разпоредбата на член 23 ЗПК в специалния ЗПК – в този смисъл е и постановената трайна съдебна практика: Решение № 50174 от 26.10.2022 г. по гр. дело № 3855/2021 г. на ВКС, IV г.о., Решение № 60186 от 28.11.2022 г. по т. дело № 1023/2020 г., на ВКС, I т. о. и Решение № 50259 от 12.01.2023 г. по гр. дело № 3620/2021 г. на ВКС, III г. о. и др.