Решение № 200 от 12.10.2026, Окръжен съд - Кюстендил

РЕШЕНИЕ

№ 200 гр. Кюстендил, 12.10.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ, I СЪСТАВ, в публично заседание на девети юли през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Ваня Др. Богоева

Членове:

Елисавета Г. Деянчева

Николай Ал. Николов при участието на секретаря Вергиния Хр. Бараклийска като разгледа докладваното от Ваня Др. Богоева Въззивно гражданско дело № 20261500500043 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Делото е образувано по въззивна жалба с вх. № 15595/19.12.2025 г., подадена от А. С.

П. с ЕГН ********** и С. А. П.-И. с ЕГН **********, със съдебен адрес: гр. Дупница, ул.

„Солун” № 1, насочена против Решение № 620/27.11.2025 г., постановено по гр.д. № 1281/2025 г. по описа на РС - Дупница.

С обжалвания съдебен акт Душнишкият районен съд е отхвърлил предявените от А.

С. П., ЕГН: ********** и С. А. П., ЕГН: **********, двамата с адрес: гр.Б., ул."**********"№**, срещу В. Г. З., ЕГН: **********, с адрес: гр.Б.,ж.к."А." №**,вх.**, ет.**, ап.** обективно кумулативно съединени искове, като следва: иск с правно основание чл. 31, ал. 2 от ЗС за осъждане на ответницата да заплати на ищците сумата от 1440.00 лева с равностойност 736.26 евро, представляваща обезщетение за лишаването им от ползване съобразно квотите им в съсобствеността на съсобствения между страните недвижим имот УПИ III - 994 /парцел трети, отреден за имот с планоснимачен номер деветстотин деветдесет и четвърти/, кв. 86 /осемдесет и шест/ по регулационният план на гр. Бобошево, целият с урегулирана площ от 570 кв.м. /петстотин и седемдесет квадратни метра/, ведно с построените в имота: двуетажна масивна жилищна сграда, масивна стопанска постройка /гараж/ и навес, ведно със законната лихва, считано от предявяване на иска до окончателното плащане, както и иск за сумата от 500.00 лева с равностойност 255.65 евро, представляваща мораторна лихва за забава за периода от 01.06.2021 г. до 10.07.2025 г., като неоснователен и недоказан. Осъдил е А. С. П., ЕГН: **********, и С. А. П.-И., ЕГН: **********, двамата с 1 адрес: гр.Б., ул."*******" №** да заплатят на В. Г. З., ЕГН: **********, с адрес: гр.Б.,ж.к."А." №**,вх.**, ет.**, ап.** сторените разноски по делото в размер на 844 лева с равностойност 431.53 евро за възнаграждение на упълномощения адвокат, на основание чл.78, ал.3 от ГПК.

Въззивниците обжалват изцяло решението на районния съд като незаконосъобразно.

Считат за изпълнени предпоставките за предявяване на исковете, като намират същите за доказани, с оглед събраните доказателства по делото. Излагат становище относно невъзможността за ползване на процесния имот, както и липсата на заплащане на претендираното месечно обезщетение. Цитират съдебна практика по отношение разбирането, че за съсобственика, до когото било отправено писменото искане, не възниквало задължение за заплащане на обезщетение, в случай че той предложел на искащия обезщетение, възможност да ползва общата вещ заедно с него или му предостави такава част от нея за ползване, каквато отговаряла на обема на припадащата му се идеална част. Считат, че въззиваемата страна ползвала лично процесния имот по смисъла на чл. 31, ал. 2 ЗС. Твърдят, че от съвкупния анализ на доказателствата по делото се установявало, че въззивните страни били лишени от възможност да ползват имота съобразно квотите в съсобствеността, поради което имали право да получат обезщетение. Иска се отмяна на обжалваното решение и уважаване на предявените искове. Претендират се разноски.

В срока по чл. 263, ал.1 от ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от насрещната страна - ответник в първоинстанционното производство В. Г. З. чрез процесуалния представител адв. В. К., в който се изразява становище за неоснователност на подадената въззивна жалба. Намира за несъстоятелни въведените в жалбата твърдения относно лишаването от ползване на процесния имот съобразно квотите на собственост.

Счита за недоказан размера на претенциите. Иска се отхвърляне на въззивната жалба и потвърждаване на обжалваното решение. Претендират се разноски.

Въззивният съд, след преценка на твърденията и възраженията на страните, както и на събраните доказателства, касаещи предмета на спора, по вътрешно убеждение и въз основа на закона, предметните предели на въззивното производство, очертани с жалбата, намира за установено от фактическа страна следното:

Производството пред Районен съд – Дупница е образувано по предявени от А. С. П., ЕГН: ********** и С. А. П.-И., ЕГН: **********, двамата с адрес: гр.Б., ул."*******" №** срещу В. Г. З., ЕГН: **********, с адрес: гр.Б.,ж.к."А." №**,вх.**, ет.**, ап.**, обективно съединени искове с правно основание чл. 31, ал. 2 от ЗС и чл.86, ал.1 от ЗЗД.

Ищците твърдят, че с Нотариален акт за собственост на недвижим имот, придобит по наследство и давностно владение № 7, том IV, peг. № 5677, дело № 565 от 21.12.2007 г. на нотариус Стефан Сотиров, с район на действие ДнРС първият от тях-А. С. П. е признат за собственик на 1/6 идеална част от УПИ III - 994/парцел трети, отреден за имот с планоснимачен номер деветстотин деветдесет и четвърти/, кв. 86 /осемдесет и шест/ по регулационният план на гр. Бобошево, целият с урегулирана площ от 570 кв.м. /петстотин и седемдесет квадратни метра/, ведно с по 1/6 идеална част от построените в имота: двуетажна 2 масивна жилищна сграда, масивна стопанска постройка /гараж/ и навес.

С Нотариален акт за дарение № 16 том I, peг. № 186, дело № 14 от 20.01.2021г. на нотариус Стефан Сотиров ищецът А. С. П. е дарил на дъщеря си-втората ищца С. А. П. собствената си 1/6 идеална част от УПИ III - 994, кв. 86 по регулационният план на гр.

Бобошево.

Ответницата В. Г. З. е собственик на останалите 5/6 идеални части от описания недвижим имот. С нотариална покана, отправена на 21.05.2021г. и получена от ответницата на 25.05.2021г., ищците са поискали в срок от 7 дни от получаването на поканата да им бъде предаден ключ от имота, за да имат достъп до него. При неизпълнение за предоставяне на достъп до имота, ищците са отправили искане до ответника на основание чл. 31, ал.2 от ЗС да им бъде заплащано обезщетение в размер на 30.00 /тридесет/ лева месечно за ползата, от която са лишени, считано от датата на писменото поискване - 01.06.2021г. До момента на предявяване на иска ответницата не е предоставила възможност за използване на гореописаният имот и сградите от ищците, съобразно притежаваните от тях права, нито е заплащала съответно претендираното от тях месечно обезщетение.

Предвид изложеното искат съда да постанови решение, с което да осъди ответницата да им заплати сумата от 1440.00 лева, представляваща обезщетение за лишаването им от ползване на съсобствения недвижим имот, ведно със законната лихва, считано от предявяване на иска до окончателното плащане, както и сума в размер на 500.00 лева, представляваща мораторна лихва за забава за периода от 01.06.2021г. до 10.07.2025г.

Претендират и присъждане на разноски.

В срока по чл.131 от ГПК е постъпил отговор от ответницата, с който същата изразява становище, че предявеният иск е недопустим, респективно и неоснователен. Твърди, че ищците имат абсолютно свободен достъп до описания имот, като тя /ответницата/ не им е създавала каквито и да било пречки за ползването му. Отделно от това прави възражение за изтекла погасителна давност за част от сумите.

За да постанови обжалваното решение, районният съд е приел за безспорно установено, че страните са съсобственици на процесния недвижим имот, както и че, ако един от съсобствениците бъде лишен от ползването на съсобствената вещ спрямо обема права, които притежава, то той има право на паричен еквивалент, заместващ лишаването му от право да ползва вещта. Въпреки това, за да отхвърли предявения иск, съдът е приел, че в производството не е доказано, че е налице еднолично ползване на съсобствения имот от страна на ответницата, поради което ищците да са лишени от ползването на съсобствената им вещ. Този извод първонистанционният съд е формирал въз основа на събраните в производството гласни доказателствени средства, чията съвкупна преценка установява, че ответницата или нейната майка не са възпрепятствали ищците от достъпа им до имота.

При така изложената фактическа установеност, въззивният съд приема от правна страна следното:

Въззивният съд, като извърши проверка на първоинстанционното решение намира, че 3 последното е валидно и допустимо.

В производството пред първата инстанция са изяснени всички фактически обстоятелства от значение за решаването на спора. Първоинстанционният съд е приел фактическа обстановка, досежно която липсват повдигнати възражения, заради което въззивният съд е обвързан от така приетите факти и не може да приеме за установена различна такава, както предвид липсата на нарочни възражения в този смисъл от страните по делото, така и поради липса на новоустановени факти, обуславящи различни фактически изводи.

За пълнота на мотивите ще се акцентира само на това, че по делото липсва спор, а и е установено от ангажираните писмени доказателства, наличието на съсобственост между страните по отношение на УПИ III-994, кв. 86 по плана на гр. Бобошево, ведно с построените в него сгради, при квоти 1/6 ид. част за въззивниците /общо/ и 5/6 ид. части за въззиваемата. Установено е също, че на 25.05.2021 г. въззиваемата е получила нотариална покана от въззивниците за предоставяне на ключ и достъп до имота, както и за заплащане на обезщетение.

Основният спорен въпрос, релевантен за изхода на делото, е дали е налице кумулативното наличие на предпоставките по чл. 31, ал. 2 от ЗС, а именно – лично ползване на общата вещ от страна на въззиваемата по начин, който лишава въззивниците от възможността да я ползват съобразно правата им.

Съгласно константната практика на ВКС, обективирана и в Тълкувателно решение № 7 от 02.11.2012 г. по тълк. д. № 7/2012 г. на ОСГК, „лично ползване“ по смисъла на чл. 31, ал.

2 от ЗС е всяко поведение на съсобственик, което възпрепятства или ограничава останалите съсобственици да ползват общата вещ съобразно правата им. Задължението за обезщетение възниква, когато това лишаване от ползване е резултат от поведението на ползващия съсобственик.

В настоящия случай първоинстанционният съд правилно е приел, че не е доказано такова поведение от страна на въззиваемата. От съвкупния анализ на гласните доказателства, включително показанията на свидетелите К.,Б.,Х. и Ж. се установява, че достъпът между съседния имот на въззивника П. и процесния съсобствен имот е бил физически преустановен чрез изграждането на плътна тухлена ограда от самия него.

Свидетелите Б.,Х., и Ж., чиито показания съдът кредитира като последователни и кореспондиращи си установяват, че преди години е имало достъп между двата иммота, респективно между двете къщи /стара и нова/ и достъпът е бил свободен, но при изграждането на масивна ограда въззивникът П. е премахнал входа/ зазидал го/, с което сам е ограничил достъпа си. Тези факти не се опровергават от показанията на свидетелите на ищцовата страна, които само констатират, че имотът е заключен, без да установяват конкретни действия по възпрепятстване от страна на ответницата. Нещо повече, по делото е установено, че през процесния период процесният имот се ползва от св. Жишкина.

Следователно, липсата на достъп за въззивниците не е пряка и непосредствена последица от действия на въззиваемата, а от техни собствени действия по физическо 4 обособяване на имотите. При това положение не може да се приеме, че е налице основният елемент от фактическия състав на чл. 31, ал. 2 от ЗС – лишаване от ползване поради поведението на другия съсобственик. Самото отправяне на писмена покана не може да породи задължение за обезщетение, ако не е налице противоправно поведение от страна на адресата , изразяващо се в реално възпрепятстване.

Опитът на въззивниците да отстранят допуснатите процесуални пропуски в първонистнационното производство чрез назначаване на съдебно-оценителна експертиза и приемане на нови писмени доказателства, както е изложено и в доклада по делото, е преклудиран, тъй като страните не могат да сочат и представят доказателства, които са могли да представят в срок пред първата инстанция, освен при наличие на изключенията по чл. 266, ал. 2 и 3 от ГПК, каквито в случая не са налице. Въззивниците не са били лишени от възможността да поискат назначаване на експертиза за доказване размера на претенцията си пред РС-Дупница, както и да ангажиран представените едва пред въззивната инстанция писмени доказателства. Ето защо и във въззивната инстанция искът с правно основание чл.31, ал.2 от ЗС е недоказан.