Решение № 2840 от 21.06.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 2840 гр. Пловдив, 21.06.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XX ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на трети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Надежда Г. Славчева - Андонова при участието на секретаря Петя Д. Мутафчиева като разгледа докладваното от Надежда Г. Славчева - Андонова Гражданско дело № 20235330116187 по описа за 2023 година

Предявени са обективно съединени искове с правно основание чл.422, вр. чл.415 ГПК, вр. чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД и чл.86 ЗЗД.

С исковата молба от „Ай Ти Еф Груп” АД против Г. А. Д. се твърди, че е проведено от страна на ищеца заповедно производство по ч.гр.дело № 12785 по описа на ПРС за 2023г., като във връзка с подаденото възражение, се предявявали и настоящите искове.

Сочи се, че на 30.09.2022г. между страните бил сключен договор за кредит № ***, по силата на който бил отпуснат кредит в размер на 1000 лв. Кредитът е следвало да се погаси на 12 бр. 30-дневни вноски, като сумата била преведена по банкова сметка на лицето на 30.09.2022г. Крайният срок за погасяване на задължението бил 30.09.2023г.

Кредитополучателят не бил погасявал никакви суми по договора, поради което била дължима главница от 1000 лв. Дължимата по кредита лихва била 229.64 лв., за периода от 01.10.2022г. до подаване на заявлението. Поради това е направено искане за постановяване на решение, с което да се признае за установено съществуването на вземане в посочените размери, ведно със законната лихва от подаване на заявлението до изплащане на сумата. Претендирани са разноски.

В срока по чл. 131 ГПК по делото е постъпил писмен отговор от Г. А. Д., със становище за неоснователност и недоказаност на предявените искове. Счита, че договорът за кредит е нищожен поради противоречие с добрите нрави, както и поради това, че е сключен при неспазване на нормите на чл.11, ал.1, т.9 и т.10 ЗПК, във връзка с чл.22 ЗПК. Чрез предвиждане в договора на неустойка за неосигуряване на обезпечение, респ. на такси, които те събират за осигуряване на фирми-поръчители, небанковите финансови институции си осигурили допълнителна печалба, която вече е калкулирана с договорената възнаградителна лихва. Направено е искане за отхвърляне на предявените искове. Формулирано е възражение за прихващане между главницата по кредита от 1000 лв. и сумата от 3737.54 лв., представляваща получена от ищеца въз основа на нищожни договорни клаузи възнаградителна лихва в размер на 1124.34 лв., 1 неустойка в размер на 2553.20 лв. и такса преференциално обслужване в размер на 60 лв.

Съдът, като прецени всички събрани по делото доказателства и доводите на страните по вътрешно убеждение, прие за установено от фактическа страна следното:

От приложеното ч.гр.дело № 12785 по описа на ПРС за 2023г. се установява, че е издадена заповед № 6258 за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК от 18.09.2023г., по силата на която е разпоредено Г. А. Д. да заплати на „Ай Ти Еф Груп” АД сумата от 1000 лв. – главница по договор за потребителски кредит № ***/30.09.2022г. с падеж 30.09.2023г., сумата от 229.64 лв. възнаградителна лихва за периода от 01.10.2022г. до 01.09.2023г., ведно със законната лихва за забава върху главницата от датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК – 01.09.2023г. до окончателното изплащане на сумата, както и разноските по делото в размер на сумата от 25 лв. за държавна такса и 800 лв. адвокатско възнаграждение.

По делото е представен договор за потребителски кредит № *** от 30.09.2022г., сключен между „Ай Ти Еф Груп” АД и Г. А. Д., в качеството им съответно на кредитодател и кредитополучател, както и погасителен план към договора. Представено е и Приложение № 1 към цитирания договор, както и Стандартен европейски формуляр.

Приложени са Общи условия на ищцовото дружество, приложими към договори за потребителски кредит, както и разписка от 30.09.2022г. за получена от Г. А. Д. сума в размер на 1000 лв.

По делото е прието заключение на изготвената съдебно-счетоводна експертиза, според което в изчисляването на ГПР по договор за потребителски кредит № *** от 30.09.2022г. е включена единствено възнаградителната лихва и тя е 49 %. До момента на изготвяне на експертизата кредитополучателят не е извършил погасителни вноски по договора.

При така възприетата фактическа обстановка съдът направи следните правни изводи:

Не е спорно между страните по делото, установява се и от приложеното ч.гр.дело № 12785 по описа на Пловдивски районен съд за 2023г., че срещу издадената заповед за изпълнение в срок е постъпило възражение от длъжника по делото, като в рамките на дадения от съда едномесечен срок, са предявени и настоящите искове, поради което същите са процесуално допустими, като подадени при наличие на съответните процесуални предпоставки.

По делото не се спори, установява се и от представените писмени доказателства, че между „Ай Ти Еф Груп” АД и Г. А. Д. е възникнало облигационно правоотношение по договор за потребителски кредит № *** от 30.09.2022г., по силата на който е предоставена парична сума в размер на 1000 лв. Договорът за заем е реален договор, който се счита сключен от момента на предаването на паричната сума, като с оглед събраните по делото доказателства, съдът намира за установено, че заемната сума е предадена на кредитополучателя.

В договора за кредит е уговорено връщане на обща сума в размер на 1233 лева в срок от 12 месеца. Фиксираният годишен лихвен процент е 40.55 %, годишният процент на разходите – 49 %. Представен е погасителен план, в който са посочени размер на месечните вноски и 2 падеж за погасяването им.

В отговора на исковата молба се твърди недействителност на договора на основание чл.22 ЗПК. В процесния случай твърденията за недействителност на договора на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т.9 и т. 10 ЗПК следва да бъдат разгледани в светлината на процентната стойност на ГПР, разписана в договора, доколкото са неразривно свързани. Разпоредбата на чл.5.1. от договора възлага в тежест за кредитополучателя да осигури в срок до края на следващия ден, считано от деня на предоставяне на сумата по кредита, обезпечение чрез поръчителство на две физически лица - поръчители или банкова гаранция. Прочитът на съдържанието на клаузите от договора и съпоставянето им с естеството на сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че по своето същество те представляват скрито възнаграждение за кредитора (което последният е прикрил, обозначавайки го като неустойка). Изискванията, които клаузата на чл. 5.1. и 5.2. от договора въвеждат за потребителя, са на практика неосъществими за него. Не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури банкова гаранция или поръчители, които да отговарят на многобройните, кумулативно поставени изисквания към него. Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът цели да се обогати като капитализира допълнително вземане, което обозначава като „неустойка“. Същевременно, кредиторът не включва т.нар. от него „неустойка” при формиране на ГПР по договора, като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. В тази връзка, явно е кредиторовото очакване, че длъжникът не би могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение. Именно предвид гореизложеното съдът счита, че вземането за неустойка на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Тоест в ГПР следва да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 49, 00 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Нещо повече - както вече бе коментирано, предвид предпоставките, при които става изискуема разписаната „неустойка”, то тя е с характер на възнаграждение и следва изначално да бъде включена изначално при формирането на ГПР. Включена към погасителните вноски, неустойката всъщност се явява добавък към възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за кредитора. Така, както е уговорена, тя е предназначена единствено да санкционира потребителя за виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение. Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху 3 същинското задължение за погасяване на предоставената сума. Видно е, че такава уговорка изцяло противоречи на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД, тъй като нарушава принципа на справедливост и излиза извън обезпечителните и обезщетителните функции, които законодателят определя. Предвид гореизложеното, то следва да се акцентира върху факта, че липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора, съобразно изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора. Посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР и неясната методика на формирането му, представлява невярна информация относно общите разходи по кредита, което следва да се окачестви като нелоялна и по – специално заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО /директивата адресира нелоялните търговски практики/, тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел. Това от своя страна означава, че клаузата относно общия размер на сумата, която следва да плати потребителя, е неравноправна по смисъла на чл. 3, § 1 и чл. 4, § 1 от Директива 93/13/ЕО и влече недействителност на договора в неговата цялост. Че в ГПР е включена единствено възнаградителната лихва се установява и от заключението на изготвената съдебносчетоводна експертиза, което съдът възприема изцяло като компетентно и обективно дадено, неоспорено от страните. По изложените съображения съдът намира, че договорът е недействителен по смисъла на чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Недействителността на договора произтича и от нищожността на клаузата за възнаградителна лихва, тъй като в съдебната практика се приема, че максималният размер, до който съглашението за плащане на възнаградителната лихва е действително, е, ако тя не надвишава с повече от три пъти законната такава, за обезпечени – два пъти. В настоящия случай договорената между страните лихва - в размер на 40.55 % годишно, както и годишен процент на разходите от 49,00 %, надхвърлят законната, което представлява нарушение на добрите нрави, тъй като надхвърлят трикратния размер на законната лихва, като същевременно предвиждат и повече от едно възнаграждение при ползване на финансовия ресурс. Клаузата на договора, установяваща размера на договорната лихва, накърнява договорното равноправие между страните, противоречи на добрите нрави и е в разрез с принципа на добросъвестността при договарянето, поради което се явява нищожна.

В хипотеза на недействителност на договора за кредит, приложима е разпоредбата на чл.23 ЗПК, като потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва и други разходи. Според приетото заключение на съдебно-счетоводната експертиза, до момента на изготвяне на експертизата кредитополучателят не е извършил погасителни вноски по договора. От страна на ответника този извод на вещото лице е оспорен и са формулирани доказателствени искания, във връзка с което в съдебно заседание на 18.04.2024г. съдът е дал възможност на страната да представи молба по чл.192 ГПК за изпращането й на трето неучастващо по делото лице, както и за представяне на вносни бележки за извършените плащания, като в дадения срок това не е направено, напротив постъпила е молба от 4 пълномощника на страната, в която е заявено, че страната няма други искания по доказателствата. Следователно и при така събрания доказателствен материал следва да се приеме, че извършени плащания от страна на кредитополучателя по договора за потребителски кредит няма или на връщане подлежи сумата от 1000 лв. главница – чистата стойност на кредита, поради което установителният иск за главница е основателен и следва да бъде уважен, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК – 01.09.2023г. до окончателното изплащане на сумата. Доколкото договорът за потребителски кредит е недействителен, ответникът дължи единствено връщане на незаплатената от него главница, но не и на акцесорните вземания, какъвто е този за договорна лихва, по аргумент от чл.23 ЗПК. Поради това ще се отхвърли искът за сумата от 229.64 лв. възнаградителна лихва за периода от 01.10.2022г. до 01.09.2023г.