Решение № 1212 от 21.11.2023, Окръжен съд - Бургас

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 1212 гр. Бургас, 21.11.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, V ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети декември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Вяра Ив. Камбурова

Членове:

Галя В. Белева

Димитър П. Стоянов при участието на секретаря Таня Н. Михова като разгледа докладваното от Галя В. Белева Въззивно гражданско дело № 20222100501340 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл.258 и следващите от ГПК.

С решение № 43 о т 15.06.2022г. по гр. д. № 45/ 2022 г. на РС- Царево е прието за установено по отношение на ищеца „Банка ДСК“ ЕАД, че ответниците П. Л. К. и Е. Л. К. дължат на банката обща сума в размер на 27665,48 лв., представляваща задължение по неизпълнен договор за кредит за текущо потребление, сключен на 18.05.2009г. между банката и наследодателката на ответниците- Р.Е.К., включваща: 1/ 13010,11 лв.- главница; 2/ 9392,38 лв.- договорна /възнаградителна/ лихва за периода от 28.06.2014г. до датата на настъпване на изискуемостта- 19.05.2019г.; 3/ 2891,14 лв.- обезщетение за забава /лихвена надбавка за забава/ за периода от 10.07.2014г. до 19.05.2019г.; 4/ 2226,85 лв.- обезщетение за забава /лихвена надбавка за забава/ след настъпване на изискуемостта, начислено за периода от 20.05.2019г. до 27.08.2020г. ; 5/ 120 лв.- разходи при изискуем кредит; 6/ 25 лв.- разноски, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 28.09.2021г. до изплащане на вземането, за които суми е издадена заповед за изпълнение №214 от 22.10.2021г. по ч.гр.д.№ 491/2021г. по описа на РС- Царево.

Ответниците са осъдени да заплатят на ищеца разноски по делото в размер на 1350,41 лв., както и разноски за заповедното производство- 628,31 лв.

Против решението е постъпила въззивна жалба вх.№ 2913/4.07.2022г. по описа на РС- Царево /изпратена по пощата на 1.07.2022г. съгласно клеймото на л.8 от делото на БОС/, подадена от адв. Димитрова в качеството на пълномощник на въззивниците П. и Е.

К..

1

С нея решението е обжалвано изцяло, като са изложени съображения, че същото е неправилно. На първо място са въведени оплаквания, че съдът неправилно е оставил без уважение възражението за погасяване на част от задължението по давност, понеже същото било „формално и бланкетно“. Сочи се, че законът не поставя изискване страната да посочва конкретни размери на погасеното вземане, нито да уточнява към коя дата кое вземане счита за погасено- достатъчно е тя да се позове на давността, а последиците от нея са въпрос по съществото на спора, на които съдът следва да даде отговор с решението си. Въззивниците намират за неправилни мотивите на районния съд, че началният момент, от който започва да тече давността за вземания по договор за банков кредит е от настъпване на изискуемостта за цялата заета сума, т.е. от крайния падеж на договора. Считат съществуващата в този смисъл практика на ВКС за неправилна и несъответстваща на закона. Развити са подробни съображения, стъпващи на правилото на чл.114 ЗЗД и становището, че при договорите за банков кредит всяка вноска представлява самостоятелно задължение, дължимо на определен падеж, след настъпването на който кредиторът има правото да поиска изпълнение, включително да се снабди с изпълнителен лист, без да е необходимо да прекратява договора или да чака настъпване на падежа на последната вноска. Цитирана е съдебна практика в посочения смисъл. На следващо място е изразено несъгласие с приетото от съда, че след преустановяване плащането по кредита той е станал със статут на „изискуем на краен падеж“, като се сочи, че този извод противоречи на чл.19.2 от ОУ към договора за кредит.

Сочи се още, че след допусната забава над 90 дни кредитът става автоматично предсрочно изискуем и тази изискуемост не зависи от допълнителни изявления на страните, както съдът неправилно приел. От този момент задължението преставало да бъде дължимо на вноски, респективно от този момент започвала да тече погасителната давност за дълга. Видно от СИЕ, последното плащане по кредита било на 10.07.2014г. за сумата от 920 лв., поради което 90- дневният срок е изтекъл най- късно на 8.09.2014г. и от този момент целият дълг е станал автоматично предсрочно изискуем, като давността е започнала да тече от 8.09.2014г. и е изтекла по отношение на главното задължение на 8.09.2019г., т.е. преди подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. С погасяването на главницата към 2019г. били погасени и акцесорните вземания за лихви за забава. Наред с гореизложеното, въззивниците оспорват и извода на съда, че с иницииране на производството по чл.51 ЗН банката е упражнила правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем, тъй като в цитираното производство няма подобно изявление на банката, а освен това към този момент изискуемостта вече била настъпила. Въззивниците намират за неправилен и извода на съда за липса на неравноправни клаузи в договора за кредит, тъй като в него, в допълнителните споразумения към него и общите условия ясно и подробно били посочени възможностите за промяна на лихвения процент, регламентиран бил реда, по който могат да бъдат извършвани, критериите и основанията, които налагат това и всички те били обективни.

Сочат, че в действителност подобна регламентация липсвала в договора. Единствено в разпоредбата на чл.9.3 били посочени основания, при наличието на които банката може да вземе решение да измени БЛП, но не била посочена методология, от която да става ясно с каква тежест всяко от условията участва във формирането на БЛП, пропорционално ли ще 2 се извършва корекция, с какви коефициенти и т.н. Изтъкват, че чл.143 и 144 от ЗЗП приемат за допустима уговорка в договора за кредит, предвиждаща възможност за увеличение на първоначално договорената лихва, ако в договори или ОУ са предвидени конкретни обстоятелства, при чието настъпване да се измени лихвата; обективност на обстоятелствата /същите да са независими от волята на кредитора/ и подробно и ясно описана в договора или в ОУ методика за промяна на лихвата, каквато в случая липсвала. Акцентира се и на това, че по договора е представен само първоначалния погасителен план, а кредиторът не е представил доказателства кога и как е изменил лихвения процент по договора и въз основа на кои обстоятелства, за да се прецени дали изменението съответства на условията, посочени в договора и дали е извършено обективно съразмерно увеличение. Оспорва се също така и извода на съда, че ищецът е доказал при условията на пълно и главно доказване основанието на всички свои претенции- не било доказано основанието да се претендират разходи при изискуем кредит, нито дали такива са реално направени, както и за дължими разноски.

Молят, решението на РС да бъде отменено, а вместо него да се постанови ново, с което исковете против тях бъдат отхвърлени като неоснователни. Претендират разноски за двете инстанции.

В законоустановения срок е подаден отговор на въззивната жалба от въззиваемата „Банка ДСК“ ЕАД, чрез пълномощника юрисконсулт С. Д.. С него въззивната жалба е оспорена като неоснователна.

Като неоснователни и недоказани са оспорени твърденията в жалбата, като е изложено становище, че изводите на районния съд са правилни и законосъобразни. Сочи се, че в рамките на указаното разпределение на доказателствената тежест е установено по несъмнен начин, че ответниците дължат сумите, произтичащи от договора за банков кредит, сключен на 18.05.2009г. между въззиваемата страна и наследодателката на въззивниците.

Намира за неоснователно възражението за давност, като сочи, че въззиваемите не са посочили съдебна практика в посочения от тях смисъл, а именно, че погасителната давност настъпва с изискуемостта на всяка отделна вноска, която представлява самостоятелно вземане. Акцентира се, че изплащането на едно задължение на вноски не превръща тези вноски в периодични плащания, по отношение на всяко от които да тече погасителна давност. Цитирана е съдебна практика в този смисъл. На следващо място са изложени доводи за несъстоятелност на доводите на въззивниците, че предсрочната изискуемост на кредита е настъпила автоматично с изтичане на 90 дни от последното плащане на длъжника.

Сочи се, че това становище противоречи на задължителната съдебна практика- т.18 от ТР №4 от 18.06.2014г. на ВКС по тълк.д.№4/2013 на ОСГТК, на която се е позовал и първоинстанционния съд. Изтъква, че в процесния случай обективният факт на неплащането е установен, но липсвал субективния такъв за настъпване на предсрочна изискуемост, а именно- уведомяване на длъжника. Задължението било изискуемо на краен падеж19.05.2019г., от когато започнал да тече давностният срок по чл.110 ЗЗД. Въпреки това, банката добросъвестно и без да има задължения за това изпратила уведомления до въззивниците, за да ги информира за изискуемостта на кредита, като същите били получени 3 лично от двамата. На следващо място се сочи, че производството по чл.51 ЗН е било инициирано от „Банка ДСК“ ЕАД, поради което призованите да заявят дали приемат наследството въззивниците са приели наследството с ясното съзнание, че наследодателката им има задължения към банката, както и че наследството се приема като съвкупност от права и задължения. По повод оплакванията за наличието на неравноправни клаузи в договора за кредит, въззиваемата страна изтъква, че договора за кредит и общите условия към него са приети, подписани и получени от наследодателя на въззивниците, от което ставало ясно, че са индивидуално определени. Заявява, че подобни възражения могат да бъдат въведени само, ако по договора за кредит са извършвани едностранни увеличения на базовия лихвен процент. В конкретното правоотношение такива увеличения липсвали.

Наред с това не били налице общите предпоставки, предвидени в чл.143 ЗЗП. Възможността за изменение на лихвата по кредита била предвидена в действащото законодателство, с което изначално страните били поставени в положение на равнопоставеност, а от друга страна оспорваните клаузи от ОУ /чл.9.3/ предвиждали изрично и изчерпателно условията, при които, въз основа на които банката може едностранно да извършва изменение на лихвата по договорите за кредит, а от друга- възможността за изменение на лихвата по договора за кредит. Съгласно чл.145, ал.1 и чл.146, ал.1 от ЗЗП неравноправна клауза в договор с потребител се преценява като се съобрази видът на стоката или услугата. Изтъква се, че предоставянето на кредит е услуга, която предполага променливост и динамичност на цената, обусловена от продължителността на предоставяне на услугата и поради това непредвидимостта на движението на икономическите фактори, които оказват влияние върху формирането на цената. Това се отчитало в специалното законодателство, които изрично уреждало възможността за уговаряне на променлив лихвен процент, но го обвързвало с посочването на условията, при които промяната може да бъде извършена от кредиторачл.58 от ЗКИ. В унисон на изложеното били разпоредбите на чл.10, ал.3 и чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК. Акцентира се, че за да е нищожна като неравноправна договорна клауза в договор с потребител, тя трябва кумулативно да отговаря на следните изисквания: 1/ да отговаря на общите предпоставки по чл.143 ЗЗП и едновременно с това да осъществява някой/и от фактическите състави на същата разпоредба; 2/ да не попада в някое от изключенията на чл.144 от ЗЗП и 3/ да не е уговорена индивидуално. Развити са подробни съображения, като е изведено становище, че оспорените клаузи не променят без основание лихвения процент при непредвидени в договора основания и не водят до увеличаване на „лихвения процент по кредита до размери, които не могат да бъдат контролирани по никакъв начин“. Акцентира се, че в случая е невъзможно да има субективна преценка на банката. Сочи се също, че в чл.19.1 и чл.19.2 от ОУ ясно е посочено кога се увеличава лихвения процент, като за това е необходимо да има неизпълнение от страна на кредитополучателя, за да се приложат от банката- кредитор. С настъпване на изискуемостта на кредита ставали дължими и посочените в Приложение № 3 към договора за кредит, подписано от ответника /с основание т.14 от договора за кредит/, разходи при изискуемост в размер на 120 лв., а присъдените от районния съд разноски в размер на 25 лв. представлявали таксата за образуване на производството по чл.51 ЗН.