Решение № 247 от 03.06.2022, Районен съд - Казанлък

РЕШЕНИЕ

№ 247 гр. К., 03.06.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – К., ПЕТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на тридесети май през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: НЕЙКО Г. НЕЙКОВ при участието на секретаря ДЕТЕЛИНА ИВ. ДИМИТРОВА като разгледа докладваното от НЕЙКО Г. НЕЙКОВ Гражданско дело № 20225510100672 по описа за 2022 година

Производството е образувано по искова молба от адв. Д.В. М., в качеството му на пълномощник на П. Б. П., ЕГН **********, с постоянен адрес: с. С.Х., общ. П.Б., обл. С.З., ул. ****** *** против „****“ ООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр. ****** с управител Ц.П.К..

Правно основание: чл. 26, ал. 1 от ЗЗД и цена на иска: По първия установителен иск - неоценяем по втория установителен иск - неоценяем; По третият установителен иск - 120 лева.

Процесуалният представител на ищеца твърди, че доверителят му бил страна по Договор за бяла карта от *****г., сключен с „****“ ООД.

Съгласно чл.20 от Договор за бяла карта от *****г., ако кредитополучателят не предостави допълнително обезпечение в срок от 3 дни, дължи неустойка в размер на 10 % от усвоената и непогасена главница, която включена в текущото задължение за настоящия месец, като същата се начислявала за всяко отделно неизпълнение на задължението.

Съгласно чл.21 ал.4 от Договор за бяла карта от *****г., ако при забава за плащане на текущото задължение или на сумата по чл.12 ал.1 от договора, доверителят му дължи разходи за действия по събиране на задълженията в размер на 2.50 лева за всеки ден, до заплащане на съответното текущо задължение или сумата по чл.12 ал.1 от договора, както и в случай, че доверителят му не предостави допълнително обезпечение - поръчител, но заплати 15 % от кредитния лимит, дължал заплащането на неустойка по чл.20 от договора в размер на 10 %. Т.е, в случай на неизпълнение на тези задължения, заемополучателят следвало да заплаща ежедневно разходи за действия по събиране на задължението - по 2,50 лева на ден и неустойка за непредоставеното допълнително обезпечение, дължимо при всяка забавена вноска.

В чл. 21, ал. 5 от Договор за бяла карта от ***** г., било предвидено, че след настъпване на предсрочна изискуемост, доверителката му дължала 1 еднократно заплащането на такса в размер на 120 лева, включваща разходите по извънсъдебно събиране на задължението.

Счита, че описаните по-горе клаузи на чл. 20, чл. 21, ал. 4 и чл. 21, ал. 5 от Договор за бяла карта от ***** г., били нищожни поради противоречие с добрите нрави /чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД/ и породи това, че били сключени при спазване на нормите на чл. 19, ал. 4 от ЗПК във вр. с чл. 22 и чл. 33 от ЗПК, както и по чл. 143, ал. 1 от ЗЗП.

Излага подробно съображенията си за това.

Цитира съдебна практика.

Моли съда да приеме, че клаузите, предвидени в чл. 20, чл. 21, ал. 4 и чл. 21, ал. 5 от Договор за бяла карта от ***** г., сключен между доверителя му и „****“ ООД, са нищожни на основание чл.26, ал.1 ЗЗД, вр. чл. 22, вр. с чл.11, чл. 19, чл.33 ЗПК., както и по чл. 143, ал.1 от ЗЗП, чиято невалидност моли да бъде прогласена.

Претендира за разноски по делото.

В срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК е депозиран писмен отговор от пълномощника на ответното дружество.

Сочи, че към дата на изготвяне на настоящия отговор на искова молба ищецът не изпълнявал редовно задълженията си по сключения от него Договор за кредит.

Счита така предявените искове за процесуално допустими по принцип.

Възразява срещу искането на ищеца отделни клаузи от Договора да се обявяват за нищожни. Счита, че претенциите на ищеца са напълно неоснователни и следвало да бъдат изцяло отхвърлени.

Твърденията за нищожност на чл. 20 от Договора, изложени в исковата молба, били неоснователни, а условията на клаузата били напълно погрешно преекспонирани от ищцовата страна.

Съгласно чл. 15. ал. 1 от Договора, ищецът се съгласил в срок от пет дни, а не три дни, считано от датата на активиране на предоставения му платежен инструмент, да предостави обезпечение поръчител или банкова гаранция.

Кредитополучателят бил получил Стандартен Европейски Формуляр, в който ясно било посочено изискването за предоставяне на допълнително обезпечение по договора. Изискването договори за кредит да бъдат обезпечени било обичайна търговска практика.

Същественото в случая било това, че ЗПК не съдържал нито забрана, нито някакви ограничения да се уговаря задължение за предоставяне на обезпечение, което да стане изискуемо само при настъпване на определени уговорени от страните в договора хипотези.

Финансовият продукт „Бяла Карта“ бил револвиращ кредит, който се предоставял под формата на разрешен кредитен лимит, който лимит от своя страна се усвоявал чрез платежен инструмент - платежна карта. Веднъж сключили договор за кредит „Бяла Карта“ кредитополучателите сами взимат решение как и кога да усвояват суми по предоставения заем. В случай че кредитополучателят усвои сума чрез платежния инструмент, той следвало да заплати всичко усвоено, ведно с начислената договорна лихва в срок до 2-ро число на месеца, следващ месеца през който има усвоена сума от кредитния лимит.

Уговорената в Договор за кредит „Бяла Карта“ неустойка не била прекомерна и не противоречала на принципа на справедливостта.

По отношение на твърдението на ищеца, че клаузата за неустойка и нейният размер, както и разходите по чл. 21. ал. 4 и ал. 5 от Договора противоречали 2 на добрите нрави, в исковата молба не била наведена никаква конкретна обосновка. В този смисъл това твърдение се явявало голословно и неподкрепено от аргументи или доказателствен материал. Добрите нрави били морали и норми, на които законът придавал правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване било приравнена с тази на противоречието на договора със закона.

Добрите нрави не били писани, систематизирани и конкретизирани правила, а съществували като общи принципи или произтичат от тях.

Сочи, че не трябвало да се пренебрегва и фактът, че договорът бил сключен през май 2021 г., а ищецът повдигал въпроса за нищожност на негови клаузи месеци след като е сключил договора за паричен заем. Възниквал въпрос поради каква причина ищецът се позовавал на нищожността не непосредствено след сключване и какъв е правният му интерес за това. Счита, че към настоящия момент такъв липсва, поради което искът се явявал недопустим. Завеждането на това дело изключително категорично навеждало на идеята за недобросъвестност и опит да злоупотреби с предоставени от закона права и възможности с цел да се избегне плащане на задължения и с цел неоснователно обогатяване.

Напълно неоснователно било твърдението на ищеца, че неустойката излизала извън определените й функции. Предвидената неустойка за неизпълнение на договорно задължение имала обезпечителна, санкционна и обезщетителна функция.

Твърди, че процесуалният представител на ищеца не съобразил разпоредбата на чл. 19. ап. 3. т. 1 от ЗПК, съгласно която при изчисляване на ГПР по кредита не се включват разходите, които потребителят би заплатил при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит.

Неустойката не била предвидена от законодателя като елемент на ГПР, видно и от възприетата математически формула, посочена в приложение № 1 на ЗПК. При изчисляване на ГПР, чл. 19. ал. 3 от ЗПК изрично изключвал плащания, възникващи при неизпълнение на задължения по договора за потребителски кредит.

Сочи, че предвидената неустойка не била уговорена в отклонение от функциите й, предвидени в чл. 92 ЗЗД, следователно не противоречала на добрите нрави по смисъла на чл. 26. ал. 1 от ЗЗД.

Неустойката се начислявала единствено при неизпълнение на задълженията на клиента, т.е. задължението за заплащане на неустойка било условно и възникването му зависело изцяло и само от действията на потребителя.

Сочи, че твърдението на ищеца, че неустойката заобикаляла ограничението на чл. 33, ал. 1 и ал. 2 ЗПК било незаконосъобразно, т.к. предвидената в договорите за кредит „Бяла Карта“ неустойка не представлявала такава, санкционираща неплащане от страна на потребителя, а била такава, свързана с неизпълнение на друго договорно задължение на кредитополучателя, за което чл. 33, ал.1 и ал. 2 от ЗПК не се прилагали.

Уговорената в договора неустойка за неизпълнение на непарично задължение, следвало да се приеме за действителна и незаобикаляща конкретни законови изисквания, отнасящи се единствено за паричните задължения на длъжниците.

Твърди, че към датата на подаване на настоящия отговор ищецът не само не бил представил обезпечение, след като са настъпили условията за предоставянето му, но и не бил заплатил значителна част от произтичащите от Договора парични задължения.

3

Сочи, че в СЕФ-а, който лицето получавало преди сключване на договор за кредит, подробно били описани изискванията към обезпечението, както и размерът на неустойката и възнаградителната лихва.

Твърди, че непредоставянето на обезпечение поставяло сериозна несигурност пред кредитора дали ще успее да събере сумата по предоставения от него кредит, още повече, че това бил основният му предмет на търговска дейност, следователно и източник на приходи.

Погрешни били изложените в исковата молба разсъждения, че кредиторът следвало да търси обезпечение преди сключването на сделката и при непредоставяне на търсените от него гаранции да отказва облигационна обвързаност. Именно в това се коренило конкурентното предимство на ответното дружество - достъпното кредитиране, което осигурявало и с каквото потребителите не биха разполагали, ако разчитали единствено на банките, за да получат заем.

Относно твърденията, че с поставянето на изпискване за предоставяне на обезпечение се целяло преодоляване на ограничението на разпоредбата на чл.

19, ал. 4 от ЗПК, счита за несериозно да се твърди, т.к. неустойката не била предвидена от законодателя като елемент на ГПР. Неустойката сама по себе си не била част от печалбата на Кредитора, а била договорено между страните обезщетение за неспазване на договорното от страна на заемателя.

Претендираната неустойка представлявала такава за неизпълнение на договорно задължение за предоставяне на обезпечение, а не мораторна неустойка за забава.

Твърди, че предвид всичко гореизложено, релевираните аргументи за нищожност на неустойката не били основателни.

Във връзка с твърденията, че неустойката по чл. 20 от Договора следвало да се включи при калкулацията на ГПР и че поради невключването й посоченият в Договора ГПР не бил действителен, трябвало да се подчертае, че при изчисляване на ГПР чл. 19. ал. 3 от ЗПК изрично изключвал плащания, възникващи при неизпълнение на задължения по договора за потребителски кредит.

Твърденията на ищеца, че в договора не било ясно посочено при какви условия бил изчислен ГПР, счита за неоснователни. Видно от договора, в чл.

4, ал.1, т. 4, ясно и категорично били написани допусканията за изчисление на ГПР, както ЗПК изисквал, с оглед на което твърденията на ищеца били напълно недоказани и не отговарящи на обективната истина и моли същите да бъдат изцяло отхвърлени.

Твърди, че договорът за кредит бил напълно съобразен с императивната норма на чл. 11, т. 10 ЗПК. На първо място чл. 11, т. 10 ЗПК не изисквал да се посочи в договора математическият алгоритъм, по които се изчислява ГПР.

Това било така, защото в рамките на Европейския съюз, в това число и в Р.

България имало нормативно предвидени две математически формули за изчислението на ГПР.

Нормата на чл. 11, т. 10 ЗПК не предвиждала в договора за потребителски кредит изрично и изчерпателно да бъдат изброени всички разходи, включени в ГПР, а единствено да се посочат допусканията, използвани при изчисляване на ГПР.

Сочи, че в настоящия случай било приложимо единствено базово допускане именно да се допусне, че договорът ще бъде валиден за срока, за който е бил сключен, и кредиторът и потребителят ще изпълняват своите задължения в съответствие с условията и сроковете по договора, което било посочено в чл.

4

4, ал. 1, т. 4.2.1 от Договора. Счита, че било спазено изискването на чл. 11. ал.

1, т. 10 ЗПК.

Твърдението на процесуалния представител на ищеца, че уговорената неустойка била добавък към договорната лихва било невярно и неаргументирано.