Решение № 260861 от 14.10.2020, Районен съд - Пловдив

Р Е Ш Е Н И Е

№

260861

14.10.2020 година, град Пловдив

В ИМЕТО НА

НАРОДА

ПЛОВДИВСКИЯТ

РАЙОНЕН СЪД, гражданско отделение, V граждански състав, в публично заседание на двадесет и четвърти септември две хиляди и двадесета година, в състав

РАЙОНЕН СЪДИЯ: ДАФИНА АРАБАДЖИЕВА при участието на секретаря Петя Мутафчиева, като разгледа докладваното от съдията гражданско дело № 2776 по описа на съда за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството по делото е образувано въз основа на предявен от

М.А.Н., ЕГН **********,*** против

„СИТИ КЕШ“ ООД, ЕИК *********, гр. София, ул. „Славянска“ № 29, ет. 7 , с която са предявени кумулативно съединени искове с правна квалификация по и чл.55, ал.1, предл. първо ЗЗД във вр. с чл.26, ал.1 ЗЗД, чл. 22 от ЗПК за връщане на сумата от 1346.72 лева - недължимо платена по клауза за неустойка по договор за паричен заем от 25.06.2015г., ведно със законната лихва върху тази сума от датата на предявяване исковата молба в съда-19.02.2020 г. до окончателното й изплащане. Претендира разноски.

В съдебно заседание ищецът е депозирала отказ от иска за разликата между сумата от 1346.72 лева и сумата от 339,29 лв., като производството е прекратено. Претенцията е изменена, като е намален размера й до сумата от 339, 29 лв. Определението, с което делото е частично прекратено по отношение на разликата, е влязло в сила на 09.10.2020 г.

Ищецът твърди, че между нея, в качеството й на кредитополучател и „СИТИ КЕШ“ ООД, в качеството на кредитодател, бил подписан договор за паричен заем от 25.06.2015г. По силата на съглашението получила в заем 1400 лева. Била уговорена възнаградителиа лихва от 3.34% на месец, а годишният процент на разходите (ГПР) бил 48.862%. В договора било посочено, че общата сума за плащане била 1625.04 лева. Съгласно чл.6 и чл.8 от договора, ако в тридневен срок от подписването му, доверителката ми не учредила обезпечение на задълженията си измежду запис на заповед, банкова гаранция или поръчител, то дължала неустойка в размер на 1346.72 лева. Общата сума за плащане от 1625.04 лева, заедно с неустойката от 1346.72 лева следвало да бъдат върнати с погасяването на 19 двуседмични погасителни вноски, всяка с размер от 156.41 лева за периода от 09.07.2015г. до 17.03.2016г. Последната погасителна вноска се сочи, че е в размер от 156.38 лева. Твърди се, че всички описани до тук суми били погасени по договора.

Посочва се, че договорът е недействителен, поради специалните основание на чл. 22 ЗПК, като не са спазени разпоредбите на чл. 11, ал.1, т. 9 ЗПК – не са посочени условията за прилагане на договорния лихвен процент , не е посочен размерът на възнаградителната лихва и как тя се разпределя във времето с изплащане на всяка една погасителна вноска. Сочи се нарушение и на разпоредбата на чл. 11, т.10 ЗПК поради липса на посочване на начина на изчисляване на годишния процент на разходите (ГПР) и от тук общата дължима сума.

Сочи се, че нормата на §1, т.2 ДР ЗПК, определя, че тя представлява сбор от общия размер на кредита (отпусната в заем сума) и общите разходи по кредита. Последните са регламентирани в §1, т.1 ДР ЗПК и но своето същество представляват годишен процент на разходите (ГПР) (чл.19, ал.1 ЗПК). В Г11Р, съгласно законовата дефиниция, се включва възнаградителната лихва и всички други разходи (такси, комисионни и пр.) свързани с кредита. По изложените по-долу съображения, определената в договора неустойка представлява „скрито“ оскъпяване на кредита. Ако беше добавена неустойката към общата сума за плащане посочена в договора, потребителят щеше да установи, че ГПР ще надвиши 50%. С това се допуска нарушение на чл.19, ал.4 ЗПК и клаузата за П IP с нищожна. От тук нищожен е й договора на основание чл.22, вр. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК.

Твърди се, че неустойката предвидена в договора е нищожна, тъй като е уговорена в нарушение на добрите нрави и е прекомерна, както поради поставените условия, които са нереално изпълними, така и поради обстоятелството, че същата излиза извън присъщата й функция. Твърди се, че клаузата за неустойка е недействителна и на допълнително основание – чл. 21, ал.1 ЗПК, тъй като с нея се създават задължения, които по същество се покриват от ГПК и по този начин се надвишава максимално допустимия размер по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Освен това неустойката се сочи, че е в противоречие и с чл. 71 ЗЗД и чл. 33 ЗПК.

На основание изложените доводи се сочи, че клаузите за неустойка са нищожни, както на основание недействителност на договора, съгласно чл. 22 ЗПК, така и на самостоятелните основания, подробно изложени в исковата молба. На основание подробно изложените доводи се моли искът да се уважи. Претендират се разноски.

Постъпил е отговор на исковата молба от ответника. Оспорва се представителната власт на адв. Б., като се твърди, че пълномощното не е подписано от ищеца и се иска допускане на съдебно –графологична експертиза.

Не се оспорва релевираното обстоятелство, че между М.А.Н. и ответното дружество е сключен договор за потребителски кредит № ***, по силата па който ищецът е получил в заем сумата от 1400 лева. Не се оспорва и обстоятелството, че заемните средства са предоставени на потребителя съобразно посочените в договора условия. Оспорва се твърдението, че ищцата е заплатила посочените в исковата молба суми, като се твърди, че потребителят изобщо не е извършвала плащания по процесния договор.

На следващо място се оспорва твърдението, че процесният договор за потребителски кредит е недействителен на специалните основания, предвидени в чл. 22 ЗПК. Неоснователно в тази връзка се сочи твърдението за противоречие на посочената в договора възнаградителната лихва с добрите нрави, като се сочи, че съдебната практика, на която ищецът се позовава е отменена.

В този смисъл се сочи, че твърдението за недействителност па договорната лихва не намира опора в действащото законодателство. Напротив, с разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК Законът за потребителските кредити въвежда имплицитно ограничение в пределно допустимия размер на договорната лихва чрез ограничението на годишния процент па разходите, доколкото същата съгласно чл.

19, ал. 1 ЗПК и § 1, т. 1 ДР е компонент при неговото определяне. Посочената разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК се сочи, че е била в сила към датата на сключване на процесния договор и е приложима към настоящия случай.

Твърди се, че в конкретния случай възнаградителната лихва не само съответства на пределно допустимия размер па ГПР съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК, но видно от чл. 2, ал. 7 на представения договор същият е договорен като „месечен“, т.е. приложим на месечна база. В тази връзка се сочи, че не може да бъде споделено твърдението на ищеца, че не бил посочен начинът на неговото прилагане.

На следващо място неоснователно се сочи, че е твърдението на ищеца за нарушение па чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

Видно от съдържанието на представения договор за потребителски кредит, в същия са посочени всички допускания, взети предвид от Кредитора при определяне па годишния процент на разходите. Нещо повече, редът за определяне на годишния процент на разходите е дефиниран императивно в чл. 19, ал. 2 ЗПК и страните по договора не разполагат с правна възможност за неговото определяне по различен начин. В конкретния случай ГПР в размер на 48.966% е изчислен по формула съгласно приложение № 1, като вилно от съдържанието на процесния договор единственият разход е посоченият в договора годишен лихвен процент.

Сочи се, като неоснователно, твърдението на ищеца, че в годишния процент на разходите следвало ла бъде включен и размерът на договорената между страните неустойка. Това се сочи, че противоречи пряко на разпоредбата на чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК, съгласно която при изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не се включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит. При условията на евентуалност се сочи, че дори да се приеме, че договорената между страните неустойка е следвало да бъде включена при определяне на ГПР и по този начин е допуснато надвишаване па пределно допустимия му размер, то съгласно чл. 19, ал. 5 ЗПК на обявяване за нищожна подлежи единствено клаузата за неустойка, а действието на договора за кредит следва ла бъде запазено в съответствие с възприетия с чл. 26 ЗЗД принцип, тъй като посочения в договора ГПР е определен правилно без в него да бъде включена неустойката.

Оспорва като неоснователно твърдението за противоречие на неустойката с добрите нрави.

Сочи се, че наведените от ищеца твърдения за заобикаляне на закона, а именно на разпоредбата па чл. 19 ал.4 ЗПК, посредством предвиждане на неустоечно задължение, което в действителност се явявала скрита възнаградителна лихва, не кореспондират с твърденията за нищожност на неустойката поради противоречие с добрите прави. Твърди, че в конкретния случай не са налице нито обективният, нито субективният елемент от фактическия състав на заобикаляне па закона, поради което счита твърдението за нищожност на процесния договор на основание заобикаляне на закона за неоснователно.

На следващо място оспорва и твърденията за прекомерен размер на неустойката. В тази връзка следва да се отбележи, че евентуално прекомерният размер на неустойката води до възможност длъжникът да упражни правото си да иска намаляване па неустойката поради прекомерност — чл. 92 ал. 2 ЗЗД, но не обуславя извод за нищожност.

Не се спори относно сключването на договор за паричен заем от 25.06.2015 г. , по силата на който ответникът е предоставил в заем на ищеца сумата от 1400 лв. при посочените в договора параметри. Не се спори, че в договора се съдържа клауза, съгласно която ищецът следва да представи обезпечение в полза на ответника, което не е сторено.

Моли се за отхвърляне на исковете. Претендират се разноски.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и по реда на чл.

235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Не се спори и от представените доказателства се установява, че ищецът в качеството на кредитополучател е сключил на 25.06.2015 г. с ответника – финансова институция договор за потребителски кредит , по силата на който му е предоставена в заем сумата от 1400 лв., която е следвало да върне ведно с договорна лихва или общо сумата от 1625,04 лв. чрез заплащане на 19 вноски за периода от 09.07.2015 г. до 17.03.2016 г. Видно от приетия договор, уговореният месечния лихвен процент е в размер от 3,34 %, а ГПР е в размер на 48,

966 %. Ищецът не спори, че е получил отразената в договора за заем сума в размер от 1400 лв., като това е изрично посочено в договора.

В чл.6 от договора страните се споразумяват договорът за заем да бъде обезпечен с поне две от посочените обезпечения, а именно: запис на заповед, издаден от заемателя и банкова гаранция или поръчител, отговарящ на условията на чл. 9, ал. 2 от Общите условия към договора за заем. Съгласно чл. 8 от договора, е отразено, че в случай, че в тридневен срок заемополучателят не изпълни задължението си по чл.

6 от договора или предоставеното обезпечение не отговаря на чл.9, ал.2, т. 1 и т. 4 от Общите условия към договора за заем, заемателят дължи на заемодателя неустойка в размер на 1346,72 лв. с начин на разсрочено плащане, подробно посочен в Приложение 2 към договора за заем.

В чл.9, ал. 2, т. 1 от Общите условия е предвидено, че поръчителите следва да отговарят на следните условия, а именно: поръчителството да е на едно или две физически лица, които отговарят кумулативно на следните условия: имат осигурителен доход общо в размер на най – малко 7 пъти размерът на минималната работна заплата за страната /а в случай, че са двама поръчители, размерът на осигурителния доход на всеки от тях трябва да е в размер на поне 4 пъти минималната работна заплата за страната/, не са поръчители по други договори за заем, сключени от заемодателя, не са заематели по сключени и непогасени договори за заем, сключени със заемодателя, нямата кредити към банки и финансови институции с класификация, различна от „Редовен“, както по активни, така и по погасени задължения, съгласно справочните данни от ЦКР на БНБ, да представят служебна бележка от работодателя си или друг съответстващ документ за размера на получавания от тях доход. В чл. 9, ал.2, т. 4 от Общите условия са предвидени предпоставките за приемане като обезпечение на предоставяне на банкова гаранция, като се сочи, че същата се следва да е безусловна , издадена от лицензирана в БНБ търговска банка, за период включващ от сключването на договора за заем до изтичане на 6 месеца след падежа на последната редовна вноска по погасяване на заема и обезпечаваща задължение в размер на два пъти общата сума за заплащане по договора за заем, включваща договорната главница и лихва.