Определение № 579 от 01.10.2025, Окръжен съд - Кюстендил

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 579 гр. Кюстендил, 01.10.2025 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ, III СЪСТАВ, в закрито заседание на първи октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Росица Б. Савова

Членове:

Татяна Хр. Костадинова

Йоана Н. Такова като разгледа докладваното от Йоана Н. Такова Въззивно частно гражданско дело № 20251500500400 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 274 ГПК - чл. 279 ГПК.

Образувано е по частна жалба на М. Н. К., подадена чрез адв. П.Ж., насочена срещу разпореждане с № 276 от 17.03.2025 г. на Районен съд – Дупница, с което е постановено незабавно изпълнение на заповедта за изпълнение на парично задължение по чл. 417 от ГПК, издадена по ч.гр.д. № 480/2025 г. по описа на същия съд.

Частният жалбоподател обжалва разпореждането за допускане на незабавно изпълнение, с оплакване за нарушение на разпоредбата на чл. 19 ЗПК. Поддържа, че заявителят неправомерно е включил като част от претендираната главница сума в размер на 368.85 лв., представляваща застрахователна премия и олихвявана с посочения в договора лихвен процент.

Сочи, че тази сума представлява скрита такса по кредита, не присъства в ГПР и цели да го оскъпи в заблуждение на потребителя. Твърди, че не е спазено изискването за посочване на действителен ГПР в договора, а действителният такъв напуска рамките на разрешеното от закона. Счита, че приложение намира разпоредбата на чл. 22, вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, водеща до нищожност на договора. Моли съда да отмени обжалваното разпореждане.

Претендира разноски за настоящото производство.

Подадена е и частна жалба от М. Н. К., чрез адв. П.Ж., срещу определение № 895 от 21.07.2025 г., постановено по ч.гр.д. № 480 по описа на Районен съд – Дупница, с което е оставено без уважение искането на длъжникът за спиране на незабавното изпълнение на заповедта за изпълнение, издадена по него. Сочи, че позоваването от длъжника на писмени доказателства, представени от дружеството заявител, удовлетворява изискванията на чл. 420, ал. 2 ГПК. Счита, че вземанията, за които е издадена заповедта за изпълнение, се основават на нищожен договор и неравноправни клаузи. Поддържа искане определението да се отмени и съдът да постанови 1 спиране на допуснатото незабавно изпълнение. Претендира разноски за настоящото производство.

Заявителят „Ти Би Ай Банк “ ЕАД, чрез пълномощника юрк. Д.ИВ., е подал писмен отговор, в който изразява становище за неоснователност на частните жалби. Поддържа, че условията на договорът за кредит са в пълно съответствие с изискванията на ЗПК, включително с предвидената в същия възможност за включване на застраховки към договорите за кредит. Сочи, че застрахователните премии са заплатени чрез отпускане на допълнителен финансов ресурс от страна на заявителя, който е заплатил същите на трето лице – застраховател. Сумата по сключената застраховка е преведена като кредит и съставлява главница, която подлежи на възстановяване от длъжника, с уговорените месечни вноски и съобразни погасителния план. Акцентира, че допълнителната услуга, която потребителят е избрал и чието финансиране е поето от ищеца, не е задължително условие за получаване на сумата по кредита, с оглед на което сумата по застраховките не е включена в ГПР като разход по кредита, тъй като представлява част от самия кредит. Отбелязва, че застраховките в договора за кредит на заявителя не представляват такса или разход, а отпуснат по желание на потребителя допълнителен финансов ресурс /главница/, който е взет предвид именно като главница при изчислението на ГПР. За неоснователно се приема и искането по чл. 420, ал. 2 ГПК, сочейки че длъжникът не е представил надлежно обезпечение на кредитора по реда на чл.

180 и чл. 181 ЗЗД. Поддържа искане за оставяне жалбата без уважение, като и искането за спиране на изпълнителното производство. Счита, че не следва да се присъждат разноски на насрещната страна и възразява за прекомерност на същите.

Кюстендилският окръжен съд, след като взе предвид изложените в жалбата доводи и становището на насрещната страна, съобрази обстоятелствата по делото и приложимия закон, намира за установено следното:

По частната жалба срещу разпореждането, с което е постановено незабавно изпълнение на заповедта за изпълнение, издадена по ч.гр.д. № 480/2025 г. по описа на ДнРС:

Частната жалба срещу постановеното от ДнРС разпореждане е допустима - с оглед постъпването й в срок, депозирането й от надлежна страна и срещу подлежащ на въззивна проверка съдебен акт. По делото е приложено възражение, депозирано от частният жалбоподател – длъжник в заповедното производство по реда на чл. 414 ГПК, с което се оспорва признатото в заповедта за изпълнение вземане, с оглед на което жалбата се приема за процесуално допустима в смисъл на чл. 419, ал. 2 ГПК.

Разгледана по същество, частната жалба се явява основателна.

Съображенията на съда в тази насока са следните:

Производството по ч.гр.д. № 480/2025 г. по описа на Районен съд – Дупница е образувано по заявление с вх. № 3171/17.03.2025 г. на „Ти Би Ай 2

Банк“ ЕАД за издаване на основание чл. 417, т. 2 ГПК срещу М. Н. К., на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист за следните суми, дължими на основание договор за потребителски кредит №

720031252916/07.08.2023 г., а именно: 1410.08 -главница; 224.90 лв. – договорна лихва за периода от 15.07.2024 г. до 15.02.2025 г.; 258.25 лв. – обезщетение за забава за периода от 15.07.2024 г. до 06.03.2025 г.; както и законната лихва върху главницата, считано от 17.03.2025 г. до окончателно изплащане на вземането. Претендирано е заплащане и на сторените разноски.

Към заявлението е приложено извлечение от счетоводните книги на банката, договор за потребителски кредит № 720031252916/07.08.2023 г., стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителски кредит, заявление-декларация за установяване на договорни отношения, декларации, сертификат за застрахователна програма „Защита на кредита и допълнителна медицинска услуга „второ медицинско мнение“ и други.

След като е разгледал депозираното заявление, Дупнишкият районен съд е уважил изцяло заявлението, разпоредил е издаване на заповед за изпълнение за посочените суми и е допуснал незабавно изпълнение на същата, както и издаване на изпълнителен лист.

С молба от 26.06.2025 г. длъжникът М. Н. К. е поискал спиране на принудителното изпълнение на основание чл. 420 ГПК.

С определение № 895 от 21.07.2025 г., съдът е отхвърлил молбата за спиране на принудителното изпълнение.

При така констатираното от фактическа страна, съдът прави следните правни изводи:

В настоящия случай, производството пред ДнРС е образувано по заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК срещу физическо лице, което има качеството потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП за вземанията по договор за потребителски кредит. Разпоредбите на чл. 411, ал. 2, т.2 и т. 3 ГПК вменяват задължение на съда служебно да извършва преценка за съответствие на искането на заявителя със закона и добрите нрави, както и дали същото се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител или е налице обоснована вероятност за това, като при изпълнение на това задължение съдът следва да прилага съответните относими норми на ЗЗП и ЗПК, и практиката на СЕС по тяхното тълкуване.

Следователно в производството по обжалване на разпореждане за незабавно изпълнение въззивният съд има задължението да провери за наличието на неравноправни клаузи в договора за потребителски кредит, в какъвто смисъл са и наведените в частната жалба съображения.

Разпоредбата на чл. 22 ЗПК сочи че, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен..

3

В чл. 11, ал. 1 ЗПК е установено съдържанието на договора за потребителски кредит. Част от това императивно установено съдържание е годишният процент на разходите по кредита /ГПР/ - чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

Съгласно императивната норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК, годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България.

Дефинитивната разпоредба на § 1.1 от ДР на ЗПК, съставляваща директна рецепция и транспониране на чл. 3, б. "ж" от Директива 2008/48/ЕО на ЕП и на Съвета от 23.04.2008 г. относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета определя, че „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси. С оглед изясненото съдържание на понятието „общ разход по кредита“, следва да се приеме, че разходите за допълнителни услуги, които са уговорени към договор за потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги потребител приоритет при разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при предоставяне на разположение на заетата сума, както и възможността да се отлага изплащането на месечните вноски или да се намалява техния размер, попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ по смисъла на тази разпоредба, а оттам и на понятието „годишен процент на разходите“ по смисъла на посочения чл. 3, б. „и“, когато закупуването на посочените услуги се оказва задължително за получаването на съответния кредит или те представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит /решение на СЕС от 21.03.2024 г., постановено по преюдициално запитване по дело С714/22/. Соченото решение на СЕС установява и задължително тълкуване на чл. 10 § 2, б. „ж“ и чл. 23 от Директива 2008/48 в смисъл, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен годишен процент на разходите, включващ всички предвидени в чл. 3, б. „ж“ от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита освободен от лихви и разноски, така че обявяването на 4 неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница.

Видно от сключеният договор за потребителски кредит № 720031252916/07.08.2023 г., като размер на кредита е посочена сумата от 2000 лв., а като общ размер на кредита сумата от 2368,85 лв. с включена застрахователна премия в размер на 368,85 лв. По този начин стойността на застрахователната премия е приобщена към главницата по договора, а лихвите са договорени като дължими върху общия размер на кредита, включващ два компонента – сумата за лично ползване и застрахователната премия.

Последната представлява разход за кредитополучателя, който е пряко свързан с договора за потребителски кредит, доколкото сключването на договора за застраховка „BANK живот агент“ е уговорено с цел да се обезпечат вземанията на кредитодателя, поради което размерът на същата следва да бъде включен при изчисление на ГПР по договора. В посочения в процесния договор за кредит ГПР /49.35/, обаче не е включена платената застрахователна премия в размер на 368,85 лв., респ. същия не отговаря на действителния размер на разходите по кредита.

Неоснователно е възражението, че застраховката е извън обхвата на § 1 т. 1 ДР на ЗПК, доколкото сключването на застраховката се извършва по желание на потребителя. Фактът, че сключването на застраховката в договора за кредит не е изрично предвидено като задължително условие за отпускане на кредита, не може да обуслови извод, че дължимата от кредитопоучателя застрахователна премия не представлява общ разход по кредита, респ. не следва да се включи в ГПР. В случая макар и формално в договора да е посочено, че застраховката не е задължителна предпоставка за предоставяне на кредита, то сключването й с конкретен, определен от кредитодателя застраховател и с включването й като условие за усвояване на кредита, представляващо част от предварително изготвено типово съдържание на договора, и при липса на реална друга възможност за обезпечаване на задълженията по договора, обосновава извод, че кредитополучателят не е имал възможност за свободно договаряне относно сключването на застраховката. При съобразяване и на обстоятелствата, че застраховката е сключена в полза на кредитора с цел обезпечаване връщането на кредита, като размерът на застрахователната премия е бил предварително определен и е включен в съдържанието на договора за кредит още при неговото сключване като част от размера на главницата по погасителния план, допълнително се затвърждава извода, че тя е част от наложените от кредитора условия за сключване на договора, а не избрана свободно от потребителя. Изложеното навежда на извод, че сключването на застраховка към договора за потребителски кредит в случая не цели реално предоставяне на застрахователна услуга, а представлява конструкция, посредством която да бъде генерирано допълнително възнаграждение за банката, което да бъде изключено от общите разходи по кредита и да бъде заобиколена императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, регламентираща максимално 5 допустим размер на ГПР.