Решение № 2 от 05.01.2026, Апелативен съд - Бургас

РЕШЕНИЕ

№2 гр. Бургас, 05.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – БУРГАС в публично заседание на двадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Павел Ал. Ханджиев

Членове:

Илияна Т. Балтова

Радостина К. Калиманова при участието на секретаря Марина Д. Димова като разгледа докладваното от Илияна Т. Балтова Въззивно гражданско дело № 20252000500245 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.

С Решение № 258/ 4.04.2025 г., постановено по гр.д. № 530/ 2024 г. по описа на Окръжен съд Бургас, е осъдено „Застрахователна компания „Лев Инс““ АД, ЕИК 121130788, със седалище и адрес на управление: гр. София 1700, район Студентски, бул. „Симеоновско шосе“ № 67А, представлявано от Валентин Валентинов Илиев, Владислав Василев Милев и Веселин Асенов Владимиров – заедно от двама изпълнителни директори, да заплати на Й. Й.

П., ЕГН **********, от гр. Б., сумата от 45 000 лв., представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди от допуснато пътно – транспортно произшествие (ПТП) на 17.12.2023 г. в гр. Бургас, по улица „Дунав“, посока ул. „Демокрация“, при управление на лек автомобил „Дачиа Логан“ с рег.№ *** с водач В.Г.Л., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 8.01.2024 г. до окончателното й изплащане, като претенцията за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди над уважения размер от 45 000 лв. до пълния претендиран размер от 80 000 лв. е отхвърлена.

Със същото решение е отхвърлена претенцията на Й. Й. П. , ЕГН **********, от гр.Б., против „Застрахователна компания „Лев Инс““ АД, ЕИК 121130788, със седалище и адрес на управление: гр. София 1700, район 1

Студентски, бул. „Симеоновско шосе“ № 67А, представлявано от Валентин Валентинов Илиев, Владислав Василев Милев и Веселин Асенов Владимиров – заедно от двама изпълнителни директори, за заплащане на обезщетение за нанесени имуществени вреди от допуснатото ПТП, представляващи разходи по лечение и закупуване на медикаменти, в размер от 1664,24 лв., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 8.01.2024 г. до окончателното изплащане.

Присъдени са разноски.

Против така постановеното решение е постъпила въззивна жалба от Й. Й. П. , с адрес за връчване: гр. София 1000, пл. „Позитано“ № 2, сграда „Перформ Бизнес център“ ет.3 – адв. Н. Д., в която същото се обжалва, в частта, с която исковата претенция е отхвърлена над размера от 45 000 лв. до претендирания размер от 80 000 лв., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 8.01.2024 г. до окончателното изплащане. Сочи се, че в тази част съдебният акт е неправилен, постановен в нарушение на материалния закон, при необоснованост и в противоречие със съдебната практика на съдилищата в Република България, в това число върховната съдебна инстанция. Претендира се неговата отмяна и присъждане допълнително на сумата от 35 000 лв.

Настоява се, че определеният размер на обезщетението за действително претърпените морални вреди от въззивницата - ищца е занижен, като, макар и описани в първоинстанционното решение, конкретните обстоятелства, доказващи характера и степента на претърпените болки и страдания, не са преценени във връзка с изискването за справедливото им обезщетяване, по смисъла на чл.52 ЗЗД. Лансира се тезата, че съдът не е изследвал задълбочено и не е оценил в достатъчна степен всички доказани по делото факти, имащи значение за справедливия размер на обезщетението, а именно - продължителността и интензитета на страданията, свързани с лечебния процес, невъзможността за самостоятелно обслужване и поставяне в пълна зависимост от помощта на близки, причинените белези от травмите и трайната промяна в качеството на живот на въззивницата – ищца.

Изразява се позиция, че в постановеното решение не са съобразени и отчетени съответните нива на застрахователно покритие, като ориентир за конкретните икономически условия, към правнорелевантния момент.

2

Противопоставят се доводи, че при определяне справедливия размер на дължимото обезщетение, следва да се прецени и инфлационния процент, към датата на устните състезания пред апелативната инстанция, като съответно се актуализира определения размер.

Претендират се разноски.

В срока по чл. 263 ГПК е получен отговор на въззивната жалба от „Застрахователно акционерно дружество Лев Инс“ АД, в който се моли за оставянето й без уважение и потвърждаване на атакувания съдебен акт, в обжалваната част.

В отговора се развиват доводи, че показанията на разпитания по делото свидетел не доказват твърденията в исковата молба, а въвеждат нови твърдения за увреждания, които не са претендирани като настъпили от ищцата. Изтъква се, че изложеното от свидетеля - заинтересован от изхода на делото, не се потвърждава от обективен медицински доказателствен материал.

Сочи се, че от изпълнената по делото съдебно – медицинска експертиза не се установява ищцата да се е придвижвала с помощта на инвалидна количка.

Налице е позоваване на данни сочещи, че въззивницата – ищца е продължила да полага студентски изпити и да извършва труд, въпреки че е била в отпуск по болест.

Претендират се разноски.

Против така постановеното решение е постъпила и насрещна въззивна жалба от „Застрахователно акционерно дружество Лев Инс“ АД, в която същото се обжалва, в частта, с която искът за обезщетение за неимуществени вреди е уважен в полза на въззивницата – ищца за сумата над 30 000 лв. Претендира се неговата отмяна и отхвърляне на претенцията над размера, надвишаващ 30 000 лв. Изтъква се, че в контестираната част решението е неправилно и незаконосъобразно, а обезщетението, присъдено за обезвреда по претенцията за неимуществени вреди, е прекомерно завишено.

Релевират се оплаквания, че не са кредитирани в действителното им значение обстоятелствата, определящи морфологичния характер на травмата на ищцата и тези относно възстановителния период и постигнатото възстановяване. Изтъква се, че възстановяването на ищцата е продължило за срок от два до три месеца, през който период тя се явявала на семестриални изпити и е работила. При позоваване на заключението на вещото лице по 3 съдебно - медицинската експертиза, се сочи, че на втория или третия ден след хоспитализация пострадалият бива вертикализиран.

Твърденията на ищцата в исковата молба относно търпените вреди, по мнение на въззивника – ответник, са останали недоказани в процеса, а въведените от свидетеля данни за допълнителни увреждания няма данни да са били лекувани или установени от медицинско лице. Обсъжда се, че не са констатирани усложнения след увреждането и проведеното оперативно лечение, във връзка с него, а функцията на крайника е напълно възстановена, както и липсва прогноза за бъдещи неблагоприятни изяви на телесната травма.

Излага се твърдението, че въззивницата – ищца е допринесла за настъпването на собственото си увреждане, пресичайки неправилно, в нарушение на ЗДвП, и пропускайки да се увери, че е забелязана от водача на МПС и че не се намира до източник на опасност. Поддържа се, че това е основание за намаляване на дължимото обезщетение, според разпоредбата на чл. 51 ал. 2 ЗЗД, както и т. 7 от ППВС № 17/1963 г.

Въззивникът – ответник поддържа, че при определяне на паричния еквивалент на обезщетението, съдът не е взел предвид и обществено оправданата мяра за справедливост, индиция за което е съдебната практика, формирана по претенции със сходен предмет.

Изтъква се че постановеният съдебен акт е в отклонение от задължителната практика на Върховния съд ППВС № 4/1968 г., определяща забрана чрез застрахователното обезщетение да се постига качествена промяна на стандарта на живот на пострадалия.

Претендират се разноски.

В срока по чл. 263 ГПК е получен отговор на насрещната въззивна жалба от Й. Й. П. , в който се моли за оставянето й без уважение.

Изтъква се, че при пострадалата са извършени три оперативни интервенции в Клиниката по ортопедия и травматология при „УМБАЛ Бургас“ АД, а разпитаният по делото свидетел е разказал за възстановителния период. Твърди се, че полагането на семестриалните изпити от въззивницата ищца е било изцяло с подкрепата и помощта на родителите й, които са я придвижвали до учебното заведение с автомобил, а тя се е придвижвала в университета с инвалидна количка.

4

Подкрепя се изводът на първоинстанционния съд за липса на съпричиняване от страна на пострадалата ищца, тъй като същата е пресичала правомерно, на разрешителен сигнал на светофарната уредба. Оспорва се твърдението на насрещната страна, че ищцата е можела да предотврати пътния инцидент, като се подчертава, че тя се е намирала на пешеходна пътека.

Въззивните жалби са подадени в преклузивния срок, от легитимирани да обжалват страни, срещу акт, подлежащ на обжалване и отговарят на изискванията на правната норма за редовност. Следователно, същите са допустими за разглеждане по същество.

При извършената служебна проверка, съгласно правомощията по чл.269 ГПК, Апелативен съд Бургас констатира, че постановеното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.

Като взе предвид изложените в жалбите съображения, доводите на страните, прецени събраните по делото доказателства и съобрази закона, съдът приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Предмет на разглеждане пред настоящата инстанция е предявена пред първоинстанционния Окръжен съд Бургас претенция за обезщетение за неимуществени вреди, с правно основание чл.432, ал.1 КЗ, вр. чл.45 ЗЗД, претендирани от въззивницата - ищца, като следствие от пътен инцидент, при който тя е пострадала, против застрахователя на прекия причинител на увреждането.

Съгласно разпоредбата на чл.45 от ЗЗД, всеки е длъжен да поправи вредите, които виновно е причинил другиму, като нормата на чл.51, ал.1 ЗЗД постановява, че обезщетение се дължи за всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. Основанието за ангажиране на имуществената отговорност на делинквента е налице при такова негово действие, което стои в причинна връзка и е довело до намаляване /или пропуск да се увеличи/ имуществото на увредения, или е причинило вреди от морално естество, при вина, която се предполага.

При определяне естеството и характера на страданията, които следва да бъдат възмездени, както и размера на обезщетението за произлезлите от увреждането неимуществени вреди, съдът следва да се ръководи от общите схващания за справедливост – чл.52 от ЗЗД.

5

Не се оспорва наличието на застрахователно правоотношение, покриващо фактическия състав на договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, сключен с дружеството – въззиваем, като застраховател, по повод автомобила, управляван от прекия причинител на увреждането – В.Г.Л..

Разпоредбата на чл.432, ал.1 КЗ предоставя на разположение на увреденото лице от пътно-транспортно произшествие – чл.478, ал.2, вр.чл.477, ал.1 КЗ, възможността да търси репариране на претърпените вреди директно от застрахователя на причинителя на увреждането, като отговорността на застрахователя е функционално обусловена от отговорността на делинквента за престъпване на забраната да се вреди другиму.

Установено е в производството, че въззивницата - ищца е отправила до застрахователното дружество на 8.01.2024 г. писмена застрахователна претенция по чл.498, ал.1, вр. чл.380 КЗ за изплащане на застрахователно обезщетение, по повод настъпилото застрахователно събитие, не е получил плащане от застрахователя, инициирала е настоящото исково производство – чл.498, ал.3 КЗ, и искът й е допустим за разглеждане по същество.

Следва да се приеме, че не се оспорват от застрахователя основанията за ангажиране на гаранционно – обезпечителната му отговорност за чужди противоправни действия, доколкото същият, чрез процесуалния си представител, е изразил във възззивната си жалба становище за основателност на искането за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, в определен размер. Ето защо, налага се изводът, че между страните не е спорно осъществяването в пълнота и кумулативна даденост на реквизитите от фактическия състав на деликта. Спорът пред настоящата инстанция се концентрира върху справедливия размер на обезвредата и наличието или не на съпричиняващо поведение на пострадалата.