Решение № 291 от 14.05.2026, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 291 гр. София, 14.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 4-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Жива Декова

Членове:

Александър Цонев

Филип Владимиров при участието на секретаря Албена В. Рибарска като разгледа докладваното от Филип Владимиров Касационно гражданско дело № 20258002103361 по описа за 2025 година

Производство по 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Община Велинград против решение № 177 от 07.05.2025 г. по гр. д. № 123/2025 г. на Окръжен съд – Пазарджик.

В жалбата са изложени доводи за неправилност на въззивното решение, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост.

Ответникът по жалба Г. Х. Б. я оспорва.

Предмет на разглеждане е жалбата срещу горното въззивно решение, с което след частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 213 от 11.06.2024 г. по гр. д. № 212/2024 г. на Районен съд – Велинград (РС – Велинград), е уважен предявеният от Г. Х. Б. против Община Велинград иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 36, ал. 3 от Закона за адвокатурата (ЗАдв.) - за съществуване на вземане в размер на сумата от 10 068. 46 лв., представляваща дължимо адвокатско възнаграждение за извършване на правни действия в полза на ответната община по ч. гр. д. № 858/2015 г. на РС – Велинград, определено с решение № 329 от 02.08.2023 г. на Адвокатски съвет – Пловдив по протокол № 18/02.08.2023 г., ведно със законната лихва от 18.01.2024 г. до изплащане на вземането, за което е издадена заповед № 29 за изпълнение на парично задължение по чл.

410 ГПК от 19.01.2024 г. по ч. гр. д. № 53/2024 г. на РС – Велинград и в тежест на ответника са възложени разноски.

1

Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е установил от фактическа страна, че на 04.02.2019 г. кметът на Община Велинград е упълномощил адв. Г. Х. Б. от Адвокатска колегия (АК) – Пловдив да осъществява представителство на общината по ч. гр. д. № 858/2015 г. на РС – Велинград, за което е съставено пълномощно в писмена форма, а представителната власт на адвоката е до приключване на делото във всички инстанции и за извършване на всякакви съдопроизводствени действия. По посоченото дело е била издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК, с № 433 от 05.11.2015 г., с която заповедният съд е разпоредил длъжникът Община Велинград да заплати на кредитора „Еко Титан“ ЕООД сумата (главница) от 672 586. 37 лв., представляваща неплатена дължима сума по нотариално заверен договор между страните за обществена поръчка от 16.02.2009 г. и издадени 23 бр. фактури за периода 01.09.2015 г. до 30.09.2015 г., законна лихва върху главницата от 04.11.2015 г. до окончателното изплащане на вземането, както и разноски от 13 451. 73 лв. за внесена държавна такса. Прието е, че договор за правна защита и съдействие, в който да е уговорен размер на възнаграждението на адвоката за извършване в полза на представляваната община на възложените правни действия не е подписван. Въз основа на учредената му представителна власт, адвокатът е поискал с молба обезсилването на издадените по горното ч. гр. дело заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист срещу общината. В изпълнение указанията на заповедния съд относно констатирани нередовности в молбата, адв. Б. своевременно подал нова молба, която обаче е счетена да не изправя недостатъците в първата, която с разпореждане е оставена молба без разглеждане. Процесуалният представител е обжалвал разпореждането и то е било отменено по реда на инстанционния контрол, като на първостепенния съд са дадени указания да се произнесе по подадената молба за обезсилване на заповедта за незабавно изпълнение и изпълнителния лист. С определение № 616/10.07.2019 г. по ч. гр. д.

№ 858/2015 г. на РС – Велинград, молбата обезсилване на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист от 05.11.2015 г. е отхвърлена. Същото е обжалвано от процесуалния представител на общината като подадената частна жалба е върната поради процесуалната й недопустимост, на основание чл. 275, ал. 2, във вр. чл. 262, ал. 2 ГПК с разпореждане № 1744/25.09.2019 г. по ч. гр. д. № 858/2015 г. на РС – Велинград. Срещу последното е подадена частна жалба, която е оттеглена с молба, подадена от кмета на Община Велинград, вследствие на постигнато споразумение с кредитора „Еко Титан“ ЕООД от 10.12.2019 г., в § 1 от което е предвидено задължение за Община Велинград да оттегли подадените жалби с произтичащите от това последици. По молба на ищеца, адвокатският съвет в [населено място] с решение № 329/02.08.2023 г., обективирано в протокол № 18/02.08.2023 г. му е определил на основание чл. 36, ал. 3 ЗАдв. адвокатско възнаграждение в размер на 10 068.

46 лв. с ДДС за извършване на възложените правни действия по ч. гр. д. № 858/2015 г. на РС - Велинград. Със заповед за изпълнение на парично задължение № 29/19.01.2024 г. по ч. гр. д. № 53/2024 г. на РС - Велинград е разпоредено ответната община да заплати на ищеца горната сума, ведно със законна лихва от 18.01.2024 г. до изплащане на вземането, както и държавна такса и адв. възнаграждение за заповедното производство. Длъжникът е възразил в срок срещу заповедта за изпълнение, с което е обоснован интересът от установителния иск 2 за съществуване на вземането. При така установената фактическа обстановка решаващият състав е приел, че с оглед липсата на сключен между страните договор за правна услуга, определянето на дължимото възнаграждение на адвоката следва да се извърши по реда на чл. 36, ал. 3 от Закона за адвокатурата (ЗАдв.), въз основа на Наредба № 1/09.07.2004 г. (към релевантния момент с наименование Наредба за минималните размери на адвокатските възнаграждения, Наредбата). Разяснено е, че ЗАдв. и Наредбата изрично предвиждат, че липсваща воля по договарянето на възнаграждение може да бъде заместена само от Адвокатския съвет по реда на чл. 36, ал. 3 ЗАдв. В тази връзка е изтъкнато, при позоваване на установената съдебна практика на ВКС (решение № 208 от 22.06.2015 г. по т. д. № 3961/2013 г. на II т. о., решение № 102 от 16.07.2018 г. по гр. д. № 3762/2017 г.), че съдът не разполага с правомощия да определя размера на възнаграждението по едно правоотношение, отличаващо се с доверителен елемент и свобода на договаряне. Развити са доводи – предвид възражението на ответника, че дължи възнаграждение за реално извършени от адвоката действия, които отговарят на изискванията на закона, от една страна и са в интерес на представлявания, от друга – че възложените в случая правни действия са осъществени надлежно, в пределите на учредената представителна власт и изцяло са в интерес на представлявания. В тази връзка е изтъкнато, че адвокатът (пълномощникът) е изпълнявал точно и своевременно всички указания на съда и е обжалвал всички неизгодни за интересите на доверителя му съдебни актове. По отношение размера на дължимото адвокатско възнаграждение, определено по реда на чл. 36, ал. 3 ЗАдв., инстанцията по същество, позовавайки се на съдебната практика на ВКС, е приела, че то може да се редуцира като прекомерно и необосновано в хипотеза, при която страната (представляваната по заповедното производство община, сега ответник по иска) е направила изрично възражение за това с отговора на исковата молба по чл. 131 ГПК и са налице условията на закона. В случая е намерено, че нито в отговора на исковата молба, нито в подадената въззивна жалба са изложени такива доводи от ответника. Аргументирано е виждане, че с отговора на исковата молба ответникът не е оспорил начина и механизма на определяне на адвокатското възнаграждение от Адвокатския съвет, а е признал действието на Наредба № 1/09.07.2004 г. в отношенията между страните (представител и представляван); той не е оспорил като прекомерен или необоснован размера на определеното на ищеца адвокатско възнаграждение, а възраженията му се свеждат единствено до това, че предприетите от последния процесуални действия по частното производство не били в интерес на общината.

Второстепенният съд е констатирал също, че възражение за прекомерност и необоснованост на размера на възнаграждението е направено от ответника едва с молба от 03.04.2025 г. в производството пред него (т. е. във въззивното производство), поради което е приел същото за преклудирано по смисъла на чл. 133 ГПК и не го е обсъждал. За преклудирано е намерено и направеното за първи път по делото със същата молба от общината възражение за нищожност на решение № 329 от 02.08.2023 г. по протокол № 18 от същата дата на Адвокатски съвет – Пловдив, като противоречащо на чл. 101, § 2 ДФЕС. В допълнение са развити мотиви, че възражението е формално и без конкретни доводи, а и противоречащо на първоначално заявената позиция на ответника (изрично признаваща валидността и 3 приложимостта в отношенията между страните на Наредбата, вкл. относно начина и механизма на определяне на адвокатското възнаграждение от адвокатския съвет в [населено място]). Застъпено е становище, че доколкото въпросът за справедливия размер на адвокатското възнаграждение, определено по реда на чл. 36, ал. 3 ЗАдв. в светлината на решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С-438 от 2022 г. се поставя за първи път в процеса едва с молба на ответника във въззивното производство, то се явява преклудирано. В допълнение са изложени аргументи, че дори и при надлежно заявено възражение в горния смисъл, извършените от адвоката правни и фактически действия по делото се отличават с необходимата прецизност, логика, яснота и дълбочина на разсъжденията, с използване на богат фактологически и правен език, и знания по казуса, показват задълбочено изследване и познаване, като са обосновани с посочена многобройна съдебна практика. Счетено е, че същите са своевременно извършени и напълно съобразени с етапа, на който се е намирало производството, а защитимият материален интерес по делото се е отличавал с особено висок размер. По горните съображения съставът на въззивния съд е приел, че няма основание за редуциране размера на адвокатското възнаграждение на ищеца, определено по реда на чл.

36, ал. 3 ЗАдв. и същото възлиза на 10 068. 46 лева с ДДС. Затова, предявеният за тази сума установителен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК за вземането на адвоката, е уважен изцяло.

С определение № 5778/11.12.2025 г. по настоящото дело е допуснат касационен контрол на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по процесуалноправния въпрос за задължението на въззивният съд да даде отговор на оплакванията във въззивната жалба, да основе изводите си на събраните по делото доказателства, както и да обсъди всички доводи и възражения на страните, в т.ч. възражение за прекомерност на уговорения размер на насрещната престация.

Обжалването е допуснато за проверка евентуално противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС и ВС, вкл., задължителната такава, изразена с ППВС № 1/1953 г., ТР № 1/2001 г. по т. д. № 1/2000 г. на ОСГК, ТР № 1/2013 г. на ОСГТК, както и с решение № 127 от 05.04.2011 г. по гр. д. № 1321/2009 г. на IV г.о., решение № 223 от 19.06.2013 г. по гр. д. № 1006/2012 г. на IV г.о., решение № 338 от 11.10.2012 г. по гр. д. № 1383/2011 г. на IV г.о., решение № 22 от 24.02.2015 г. по гр. д. № 4581/2014 г. на I г. о.

По горния правен въпрос, обусловил допускане на касационното обжалване настоящият състав на споделя константната съдебна практика на ВКС и ВС, вкл. задължителната такава, обективирана в ППВС № 1/1953 г., т. 19 от ТР № 1 от 4.01.2001 г. на ВКС по т. д. № 1/2000 г., ОСГК, приетото в мотивите на т. 2 от ТР № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по т. д. № 1/2013 г., ОСГТК, а също и създадената в утвръждаване на горните задължителни постановки практика на ВКС с решения по чл. 290 ГПК, а именно: решение № 264 от 18.12.2013 г. по гр. д. № 915/2012 г. на ІV г. о., решение № 228 от 1.10.2014 г. по гр. д. № 1060/2014 г. на І г. о., решение № 77 от 17.03.2015 г. по гр. д. № 2040/2014 г. на ІV г. о., решение № 260 от 12.01.2017 г. по гр. д. № 1511/2016 г. на ІV г. о, решение № 104 от 26.11.2020 г. по т. д. № 2441/2019 г. на ІІ т. о., решение № 86 от 6.07.2020 г. по т. д. № 761/2019 г. на ІІ т. о., решение № 243 от 15.01.2021 г. по гр. д. № 481/2020 г. на ІV г. о., вкл. и решенията, на които касаторът се позовава. Според тази практика дейността на въззивната инстанция при действащия ГПК е аналогична на тази на първата като без да представлява нейно 4 повторение я продължава. Тя има за предмет разрешаването на самия материалноправен спор, като контролът над първоинстанционния съдебен акт е страничен, а не пряк резултат от дейността на въззивния съд, която е решаваща. Поради това въззивният съд, давайки собствено разрешение по спорния предмет на делото въз основа на извършената самостоятелна преценка на събрания пред него и в първоинстанционното производство относим и допустим доказателствен материал, е длъжен да даде и самостоятелен отговор на всички своевременно заявени и поддържани от страните възражения и доводи, дори и когато сподели мотивите на първоинстанционното решение. След изведените собствени фактически и правни изводи по съществото на спора, задължение на въззивната инстанция е да направи също и констатация за частичното им или пълно съвпадение с тези на първоинстанционния съд и в съответствие с последната да се произнесе по основателността на наведените във въззивната жалба оплаквания и противостоящи им защитни тези.