Решение № 80 от 18.03.2026, Районен съд - Велинград

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 80 гр. гр.Велинград, 18.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ВЕЛИНГРАД, I - ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ЛИЛИЯ Г. ТЕРЗИЕВА при участието на секретаря МАРИЯ АНГ. Д. като разгледа докладваното от ЛИЛИЯ Г. ТЕРЗИЕВА Гражданско дело № 20255210100211 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 422 ГПК

Съдът е сезиран с искове с правно основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 76 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД, предявени от Д. Б. Б., ЕГН: ********** и адрес: гр. София, ул. ****, против Т. А. Д., с ЕГН ********** и адрес: гр. Велинград, ул. ****, с които се иска да бъде прието за установено, че ответницата дължи на ищеца следните суми: 9800 лв., представляваща главница по договор за заем от 04.04.2024 г., ведно със законната лихва от дата на подаване на заявление в съда- 04.10.2024 г. до изплащане на вземането и 1764 лв., представляваща договорна лихва, за периода от 04.04.2024 г. до 04.10.2024 г., за които е издадена Заповед за изпълнение № 756 от 05.11.2024 г., по ч.гр.д. № 1223, по описа ВРС за 2024 г..

С исковата молба ищецът излага, че на 04.04.2024г. е сключен Договор за заем между него и ответника с предмет на договора - предаване на парична сума в заем с размер на 9800 лв. / девет хиляди и осемстотин лева /, със срок за издължаване 3/ три / месеца, при месечна лихва в размер на 3 % върху сумата. Сочи, че договорът е с нотариална заверка на подпис и съдържание и е обезпечен с ипотека, вписана върху недвижим имот, както следва: Първа по ред договорна ипотека на следния недвижим имот: поземлен имот с идентификатор 1045.501.3177 по Кадастралната карта и кадастралните регистри на гр. Велинград, одобрени със Заповед Νο:РД-18-1214/06.06.2018г. на Изп.директор на АГКК с адрес на поземления имот: гр Велинград, п.к.4000, ул.Кория, с обща площ на поземления имот от 695 кв.м., с трайно предназначение урбанизирана територия, с начин на трайно ползване ниско застрояване (до 10 метра) със стар идентификатор: ***, с номер по предходен план: 5047215, квартал 4023, парцел ΧΧ 3177, при съседи на поземления имот: поземлени имоти с идентификатори: ***;

***; ***; 10450.5013176, като описания имот е идентичен с част от имот парцел ΙΙΙ7215 за Вичо Г., гр. Велинград, и подробно описан съгласно НА рег. номер: 791/15.05.2007г. акт 163, дело 629/2007г., собственост съгласно НА: на Т. А. Д., ЕГН: **********. Твърди, че 1

Заемополучателят Т. Д. не е платила нито една месечна вноска, въпреки, че същата е била канена доброволно да заплати дължимите вноски, но до 01.10.2024г. това не се е случило. Излага, че съгласно договореното в чл.2 ал.2 на договора, след изтичане на срока му главницата, ведно с начислените и дължими лихви и ако има възникнали допълнителни разходи става изискуем в цялост. Сочи, че срокът на договора е изтекъл на 04.07.2024.г и на 01.10.2024г. е предявил претенция по чл. 417 от ГПК, като е образувано ч.гр.д. № 1223/24г., по описа на РС Велинград и съответно е издадена Заповед за незабавно изпълнение. Предвид изложеното се моли исковете да бъдат уважени. Ангажират се доказателства. Претендират се разноски.

В срока по чл. 131 ГПК, ответника, изразява становище, че предявения иск е недопустим и неоснователен. Оспорва предоставянето на заема, като твърди, че сумата по договора за заем не е получена от нея. Излага, че претендираната договорна лихва от 3% месечно, което представлява годишен процент от 36%, който многократно надвишаващ законната лихва и противоречи на добрите нрави по чл. 26, ал. 1 ЗЗД, което води до нищожност на договора в тази му част, като противоречащ на добрите нрави. Излага, че липсва изискуемост на вземането, тъй като предсрочната изискуемост е следвало да се обяви изрично от кредитора, а по делото няма такова обявяване (чл. 60, ал. 2 ЗКИ), поради което и на основание т. 18 от ТР № 4 от 18.06.2014 г. на ВКС по т. д. № 4/2013 г., ОСГТК, задължението на ответника към кредитора не е възникнало. Алтернативно твърди, че ако съдът приеме, че предсрочната изискуемост е възникнала автоматично по силата на договора за потребителски кредит при непогасяване на определен брой вноски (въпреки че в договора за потребителски кредит това не е предвидено), то според т. 2 от ТР № 3 от 27.03.2019 г. на ВКС по т. д. № 3/2017 г., ОСГТК, размерът на вземането на кредитора следва да се определи към дата на настъпване на предсрочната изискуемост и тъй като тази дата не е доказана, то недоказан остава и размерът на вземането, а с това искът остава недоказан, следователно неоснователен. Счита, че в случая намира приложение Законът за потребителския кредит и твърди, че не е връчен и изобщо не е подписан европейският формуляр за потребителски кредит преди подписване на договора, няма общи условия, налице е недействителност по чл.11, ал.2, вр. чл.22 ЗПК. Не оспорва размера на заемната сума, вписан в договора за заем.

Предвид изложеното моли исковете да се отхвърлят.

Съдът, като взе предвид доводите на страните, прецени събраните по делото доказателства, съгласно чл.235 ГПК намира за установено следното от правна и фактическа страна:

За основателността на предявения иск с правно основание чл.422 ГПК вр. с. чл.79, ал.1 ЗЗД в тежест ищеца е да докаже при условията на пълно и главно доказване: 1. че между него и Т. А. Д., с ЕГН ********** и адрес: гр.

Велинград, ул. ****, е налице валидно облигационно отношение, по Договор за заем от 04.04.2024 г., по силата на който е предоставено на длъжницата процесната сума, а за нея е възникнало задължение за връщане на заетата сума; 2. настъпилата изискуемост на вземанията.

С Определение № 55/20.01.2026 г., съдът е обявил, че между страните следните права и обстоятелства се признават и не се нуждаят от доказване, а именно, между ищеца и ответника на 04.04.2024 г. е сключен Договор за заем между с предмет на договора - предаване на парична сума в заем с размер на 9800 лв. / девет хиляди и осемстотин лева /, със срок за издължаване 3/ три / месеца, при месечна лихва в размер на 3 % върху сумата.

От правна страна, съдът приема, че между страните е сключен договор за заем по смисъла на чл. 240, ал. 1 ЗЗД, а възражението, че е сключен договор за предоставяне на потребителски кредит е неоснователно по следните съображения:

2

Съгласно разпоредбата на чл. 9, ал. 4 ЗПК кредитор е всяко физическо или юридическо лице, което предостави или обещава да предостави потребителски кредит в рамките на своята професионална или търговска дейност. В случая по делото не се твърди, нито доказва ищецът да е предоставил процесния заем в рамките на професионалната си дейност.

Отделно от това от неоспорените писмени доказателства не следва по никакъв начин, че договорът не е сключен в рамките на индивидуално договаряне между страните. Твърдението на ответника за липсата на подписани Общи условия към него е индиция за верността на горния извод, от друга страна за опровергаването му по делото не са ангажирани никакви доказателства.

Следователно процесното правоотношение не следва да се квалифицира като такова, регулирано от специалния закон- ЗПК, а като такова по чл. 240 ЗЗД.

Съгласно чл. 240 от ЗЗД, с договора за заем заемодателят предава в собственост на заемателя пари или други заместими вещи, а заемателят се задължава да върне заетата сума или вещи от същия вид, количество и качество. Съгласно чл. 240, ал. 2 ЗЗД заемателят дължи лихва само ако това е уговорено писмено. Договорът за заем е консесуален и реален.

По делото се установява, че приетият като писмено доказателство и неоспорен договор за заем е двустранно подписан с нотариална заверка на подписите на страните, в качеството им на физически лица и съдържа съществените реквизити, предвидени в чл. 240, ал. 1 от ЗЗД, а именно: имената на заемодател – заемател /заемополучател/, размер на заемната сума, дата на предаване на сумата в заем от заемодателя на заемателя, краен срок за връщане на заемната сумата. Налице е и уговорка по смисъла на чл. 240, ал. 2 ЗЗД за заплащане на лихва. Видно от уговорките в процесния договор същият има характер на разписка за предаване на заемната сума на заемополучателя.

При това положение възражението, че не е получена заемната сума, следва да бъде отхвърлено като недоказано и неоснователно при съобразяване, че по делото не са ангажирани години доказателства в тази насока. Следователно следва да се приеме, че с оглед приетия и неоспорен договора за заем от 04.04.2024 г., по делото е безспорно доказано, че ответницата се е задължила да върне в уговорения срок, сумата, която й е била предоставена в заем от ищеца по делото.

По отношение възражението на ответната страна досежно липсата на настъпила предсрочна изискуемост на вземането съдът го намира за неоснователно, доколкото в процесния договор е уговорено, че е с падеж не по-късно от 04.07.2024 г., от където следва изводът, че към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК в съда на 30.09.2024 г., вземането е предявено не като предсрочно изискуемо, а като такова с настъпил краен падеж. По тези съображения неоснователни са и всички останали възражения по отношение предсрочната изискуемост на вземането.

По отношение възражението на ответната страна, касаещо нищожността на договора на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД съдът намира следното: В процесния договор е посочено, че заемателят следва да заплати лихва в размер на 3% на месечна база, следователно 36% годишно.

Принципно няма пречка страните да уговарят възнаградителна лихва или неустойка за забавено плащане на парични задължения над размера на законната лихва и тяхната свобода на договаряне не е ограничена от разпоредбата на чл. 10, ал. 2 ЗЗД. С ПМС № 72/08.04.1994 г. е определен само размерът на законната лихва, като със заключителната разпоредба § 1 е отменено ПМС № 1238/25.06.1951 г. - за определяне на максималния процент на договорните лихви, без да бъде определен нов максимален размер.

Съдът намира, че въпросните клаузи не са сключени в условията на неравнопоставеност и не водят до нищожност, поради противоречие с добрите нрави. Добрите нрави са критерии за норми на поведение, които се 3 установяват в обществото, поради това, че мнозинството от хората според вътрешното си убеждение ги приемат и се съобразяват с тях. Добрите нрави са морални норми, на които законът придава правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със закона (чл. 26, ал. 1 ЗЗД). Една сделка противоречи на добрите нрави, ако с нея: се договарят необосновано високи цени; неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота; използва се недостиг на материални средства на един субект за облагодетелстване на друг; се цели недобросъвестна конкуренция; използва се монополно положение, за да се наложи на другата страна неизгодно условие. Съгласно трайно установената практика на ВКС( решение № 906/ 30.12.2004 г., по гр. д. № 1106/2003 г., на ІІро гр. отд. на ВКС; решение № 378/ 18.05.2006 г., по гр. д. № 315/2005 г., на ІІро гр. отд. на ВКС; определение № 901/10.07.2015 г. по гр. д. № 6295/2014 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС) за противоречаща на добрите нрави, нарушаваща принципа за справедливост, понеже се създава възможност за неоснователно обогатяване, се счита клауза за лихва, многократно превишаваща размера на законната лихва за просрочени задължения, която се определя от Държавата, като се застъпва виждането, че уговорка за лихва надвишаваща трикратния размер на законната лихва при липса на обезпечение, какъвто не е настоящия случай е противна на добрите нрави. В процесния договор уговорения размер на фиксиран годишен лихвен процент по заема /ГЛП/ не надвишава фрапантно трикратния размер на законната лихва, напротив поради което настоящ състав не го намира за нищожен на основание противоречие с добрите нрави /чл. 26, ал. 1 предл. 3 ЗЗД/.

При съобразяване събраните по делото писмени доказателства, съдът счита за безспорно установено по делото, че са налице всички елементи на правопораждащия фактически състав на процесното вземане по Договор за заем от 04.04.2024 г.. От писмените доказателства- договор за заем се установява безспорно, че ищецът е изправна страна и е изпълнил изцяло задълженията си по валидно възникналото заемно правоотношение между страните, падежът на главното вземане е настъпил, както и този на акцесорното задължение за лихва. От друга страна по делото не се твърди, а и не се доказва процесните задължения да са погасени, чрез плащане. Предвид изложеното съдът намира предявените искова за основателни и като такива следва да бъдат уважени изцяло.