Определение № 28142 от 04.08.2026, Софийски районен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 28142 гр. С., 04.08.2026 г.

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 119 СЪСТАВ, в закрито заседание на четвърти август през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: В.В.М. като разгледа докладваното от В.В.М. Гражданско дело № 20231110130844 по описа за 2023 година

Извършена е проверка по реда на чл. 140, ал. 1 ГПК.

Посочените от страните писмени доказателства са относими към правилното решаване на спора и събирането им по делото следва да бъде допуснато.

Следва да се уважат доказателствените искания на ищците за събиране на гласни доказателствени средства чрез разпит на двама свидетели при режим на довеждане за установяване на твърдените неимуществените вреди.

С отговора на исковата молба ответникът е направил следните доказателствени искания: да се изиска протокол от ПТП от Министерство на вътрешните работи на Р. - Главен инспектор на полицията в Р. К. С. О. П. инспектор (пътна служба Национален и европейски пътен офис); да се изиска застрахователна преписка по щета № 36072122200041 от „ЗАД Б. В. И. Г.“; да се допуснат при довеждане двама свидетели; да се назначи СПАЕ (специализирана автотехническа експертиза).

Така заявените доказателствени искания са нередовни, поради което и на основание чл. 101, ал. 1 ГПК на ответника следва да бъде указано: 1. да индивидуализира, както документа – протокол от ПТП, който иска да бъде изискан, така и лицето, от което желае да бъде изискан и неговия адрес с нарочна молба по реда на чл. 192 ГПК или в случай, че желае да му бъде издадено съдебно удостоверение – да представи проект на същото; 2. да посочи за доказването на кои обстоятелства, изложени в отговора на исковата молба, желае изискване на застрахователна преписка по щета №

36072122200041 от „ЗАД Б. В. И. Г.“, както и твърдения за това въз основа на какъв застрахователен договор, между кои лица, за какво застрахователно събитие, за какви вреди е образувана посочената застрахователна преписка по щета; 3. за установяване на кои обстоятелства, изложени в отговора на исковата молба, е поискано събиране на гласни доказателствени средства чрез разпит на двама свидетели при режим на довеждане; 4. по направеното искане за допускане на експертиза – да формулира задачи към вещото лице.

С отговора на исковата молба ответникът е поискал да бъде привлечено 1 като трето лице помагач ЗК „Л. И.“ АД, ЕИК **********, като е изложил, че е налице валидно застрахователно правоотношение към датата на процесното ПТП по силата на което ответникът е поел задължението да обезщети увредените при използването на застрахованата автокомпозиция трети лица, както и ЗАД „Б. В. И. Г.“ на основание сключена задължителна застраховка „Трудова Злополука“. В отговора на исковата молба е посочено, че ЗАД „Б. В.

И. Г.“ е застраховател по задължителна застраховка „Трудова злополука“ и по застраховка „Каско“, а ЗК „Л. И.“ АД е застраховател на гражданската отговорност за МПС, управлявано от починалия работник. В изпълнение на указанията на съда да обоснове правен интерес от привличането, ответникът е депозирал молба от 19.10.2023 г., в която е посочил, че цели да улесни защитата си, като е посочил, че решението ще има установително действие в отношенията между застрахователите и ищеца, а в отношенията с подпомаганата страна ще са обвързани от мотивите.

Съдът намира, че искането е направено в преклузивния за това срок – чл.

131 вр. чл. 219, ал. 1 ГПК. Съгласно чл. 219, ал. 1, вр. чл. 218 ГПК привличането на трето лице като подпомагаща страна е допустимо в хипотезите, при които това лице има право да встъпи в процеса, за да помага на някоя от главните страни, което на свой ред е обусловено от съществуването на интерес на третото лице решението по делото да бъде постановено в полза на подпомаганата страна. В решение № 106/16.07.2018 г. по гр. д. № 4088/2017 г. на ВКС, III г. о. е прието, че привличането на трето лице - помагач е обусловено от наличието на правен интерес за страната, която иска привличането - чл. 218 ГПК. Интересът се състои от постановеното в чл. 223 ГПК действие на решението по отношение на третото лице (установително действие в отношенията на третото лице с насрещната страна и задължителна сила на мотивите в отношенията му с подпомаганата страна). Интерес е налице, в случай че страната, искаща привличането, има регресни права срещу третото лице, спрямо които правата - предмет на първоначалните искове са преюдициални, т. е. следва да са в причинна връзка. Следователно правният интерес се определя от материалноправните отношения между привличащия и привлечения, които позволяват при неблагоприятно решение по главните искове, първият да предяви иск против втория, в който процес третото лице ще бъде подчинено на мотивите на постановеното решение. Предпоставките по чл. 218 - чл. 219 ГПК са условия за допустимост на акцесорното процесуално правоотношение. Чрез привличането на трето лице – помагач главната страна цели не просто да улесни защитата си срещу насрещната по процесуалното правоотношение страна, а преди всичко да обезпечи своето правно положение по предявен в последващ процес бъдещ иск срещу третото лице, като го подчини на задължителната сила на мотивите. В случая, за посочените дружества не е налице правен интерес да участват в производството и изходът от спора по делото не би имал преюдициално значение за тях, а освен това при постановяване на решение във вреда на подпомаганата главна страна, в нейна полза не биха възникнали регресни права срещу третите лица - помагачи. Аргументите за това са 2 следните:

Отговорността на работодателя по чл. 200 КТ е разграничена от отговорността на делинквента и други лица (например на застрахователя по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите и на застрахователя по застраховка „Трудова злополука“) и в различни съдебни актове, постановени по реда на чл. 290 ГПК (напр. решение № 395/10.10.2012 г. по гр. д. № 1538/2011 г. на ВКС, ГК, ІV г. о., решение № 116/03.07.2017 г. по т. д. № 1921/2016 г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 72/29.06.2022 г. по т. д. № 1191/2021 г. на ВКС, ТК, I т. о. и др.) е прието, че всяко от задължените лица носи своята уредена специална отговорност, а ако едно от тях е заплатило част от вредите, то тези суми се приспадат от обезщетението – предмет на възмездяване от другото задължено лице.

В случая ответникът не твърди застрахователят по застраховка „Трудова злополука“ да е заплатил обезщетение, но дори и такова твърдения да беше наведено, то единствената благоприятна последица за работодателя (застраховащ) би била тази, уредена в разпоредбата на чл. 200, ал. 4 КТ – след като съдът определи общия размер на дължимото обезщетение, същото да бъде намалено с вече заплатената от застрахователя сума, съответно работодателят да бъде осъден да заплати единствено разликата. Тази разпоредба обаче, съгласно трайната съдебна практика, не създава допълнително право на регрес в полза на работодателя, т.е. той не може да претендира от застрахователя част от обезщетението, което (евентуално) ще бъде осъден да заплати на увреденото лице. Последното произтича и от характера на застрахователното правоотношение при този вид задължителна застраховка за риска „трудова злополука“, подробно разяснен в Решение № 154/01.12.2014 г., постановено по т. д. № 3050/2013 г. на ВКС, I ТО.

Застраховката „Трудова злополука“ е договор в полза на трето лице (работника или неговите наследници). Защитата на финансовия интерес на работодателя е уредена изрично и единствено чрез механизма на приспадане по чл. 200, ал. 4 КТ, а не чрез регрес.

В случая, в полза на ответника не биха възникнали регресни права по отношение на този застраховател, съответно липсва правен интерес за ответното дружество да привлече ЗАД „Б. В. И. Г.“ като подпомагаща страна, като твърдения, обуславящия правния интерес на ответника от привличането дори не са изложени. Наличието на имуществена застраховка „Каско“ за управляваното от починалия работник МПС е правно ирелевантно за предмета на настоящото дело.

По отношение на искането за привличане на ЗК „Л. И.“ АД в качеството му на застраховател на ГО, покриваща отговорността на водача на процесното МПС, управлявано от починалия работник, макар твърдения, обуславящи правния интерес на ответника от привличането, дори да не са изложени, доколкото ответникът твърди, че вината за настъпване на ПТП е на починалия работник, водач на процесното МПС, съдът намира за необходимо да посочи следното:

Когато ПТП, довело до трудовата злополука, е причинено виновно от 3 трето лице (различно от работника, чийто наследници са предявили искове по чл. 200 КТ), правният интерес на работодателя следва да е насочен към застрахователя по ГО на това трето лице. Работодателят, който е изплатил обезщетение по чл. 200 КТ, изпълнява задължение, произтичащо от гаранционно-обезпечителна отговорност за вреди, причинени виновно от друг, поради това той има право на регресен иск срещу прекия причинител на вредата (третото лице) на основание чл. 54 ЗЗД. Съдебната практика последователно приема, че работодателят може да насочи този регресен иск директно срещу застрахователя по ГО на виновния деликвент. Следователно, правният интерес на работодателя е да привлече като трето лице-помагач застрахователя на третото лице-деликвент. Целта е установените в производството по чл. 200 КТ факти относно механизма на ПТП, вината на деликвента и размера на вредите да станат задължителни за застрахователя в последващия регресен процес, съгласно чл. 223, ал. 2 ГПК.

В случая, работодателят няма правен интерес да привлича застрахователя по ГО на своя работник. Застраховката ГО покрива гражданската отговорност на застрахования за вреди, причинени на трети лица (чл. 477 ал. 1 КЗ), а не вредите, които самият застрахован е претърпял (чл. 494 КЗ), каквито са твърденията на ответника. Съгласно чл. 477, ал. 1 – 3 КЗ, обект на застраховане по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите е гражданската отговорност на застрахованите физически и юридически лица за причинените от тях на трети лица имуществени и неимуществени вреди, свързани с притежаването и/или използването на превозни средства, за които застрахованите отговарят съгласно българското законодателство или законодателството на държавата, в която е настъпила вредата. По задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите застраховани са собственикът, ползвателят и държателят на превозното средство, за което е налице валидно сключен застрахователен договор, както и всяко лице, което извършва фактически действия по управлението или ползването на превозното средство на законно основание. За трети лица по ал. 1 се смятат всички увредени лица с изключение на лицето, което отговаря за причинените вреди, както и всички правоимащи лица в резултат на неговата смърт. Правоимащите лица имат право на обезщетение за вредите, които произтичат само от качеството им на пострадали лица, каквито ищците в настоящото производство не са, доколкото съгласно чл. 478, ал. 1 ГПК пострадало е лице, на което е причинена смърт или което е претърпяло телесно увреждане от превозно средство.

Кодексът за застраховането и константната съдебна практика изрично изключват от застрахователно покритие по ГО вредите, претърпени от виновния водач (чл. 494 т. 1 КЗ; Постановление № 82 от 1983 г. на Пленум на Върховния съд). Виновният водач, както и правоимащите лица в резултат на неговата смърт, не се считат за „трето лице“ по смисъла на закона (чл. 477 ал. 3 КЗ).

Поради това, след като работодателят евентуално изплати обезщетение по чл. 200 КТ на виновния според него работник (респ. на неговите 4 наследници), той не разполага с регресен иск срещу застрахователя по ГО на работника за възстановяване на тези суми. Застрахователят не дължи обезщетение за собствените вреди на своя застрахован, когато той е виновен за настъпването им, каквито са твърденията на ответника (Постановление № 82 от 1983 г. на Пленум на Върховния съд). Съгласно чл. 494, т. 1 КЗ застрахователят по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите не заплаща обезщетение за вредите, претърпени от водача на превозното средство.