Определение № 17 от 10.01.2024, Окръжен съд - Шумен

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 17 гр. Шумен, 10.01.2024 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ШУМЕН, СЪСТАВ I, в закрито заседание на десети януари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Мирослав Г. Маринов

Членове:

Ралица Ив. Хаджииванова

Петранка Б. Петрова като разгледа докладваното от Петранка Б. Петрова Въззивно частно гражданско дело № 20233600500503 по описа за 2023 година

За да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 413, ал. 2 във вр. чл. 274 и сл. от ГПК.

Образувано е по частна жалба вх. №6719/07.11.2023 г. (изх. клеймо от 06.11.2023 г.), уточнена с молба вх. №6057/28.12.2023 г. (изпратена чрез ССЕВ на 26.12.2023 г.), депозирана от "Профи кредит България" ЕООД, ЕИК 175074752, действащо чрез пълномощника си юриск. С.С.К. срещу Разпореждане №1818/31.10.2023 г. по ч.гр.д.

№1118/2023 г. по описа на Районен съд – Нови пазар, с ко eто е отхвърлено заявлението на жалбоподателя за издаване Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК срещу солидарните длъжници К. Ж. Д. и К. К. Д. само в частта за сумите: 551,47 лв. – неплатено договорно възнаграждение за периода 12.04.2019 г. до 31.07.2019 г. и за законна лихва в размер на 873,01лв. (горницата над 1300,44 лв. до пълния претендиран размер от 2173,45 лв.) за периода 31.07.2019 г. до 30.10.2023 г.

Жалбоподателят твърди, че извън формалната проверка на твърденията на кредитора, от които пряко би могло да се изведе незаконност или неморалност на самото искане, съдът не разполага с компетентност да преценява валидност на сделката като пречка по чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК (цитирани са съдебни актове, постановени преди изменението на чл. 411, ал. 2 ГПК с ДВ бр.100/2019 г.). Преценката на заповедния съд дали искането се основава на неравноправно договаряне с потребител в първата хипотеза на чл. 411, ал. 2, т. 3 ГПК изисквала обявяването на конкретната клауза от договора за необвързваща потребителя по съответен процесуален ред или във втората хипотеза мотивиране на сигурност и увереност, че съответната клауза противоречи на потребителска закрила в някоя от примерните хипотези на чл. 143 ЗЗП, но без да се простира върху уговаряне на основния предмет и съответствието на цена и стойност на услугата, когато те са ясни и разбираеми за клиента, според изисквания на чл. 145, ал.2 ЗЗП. Счита, че съдът е надхвърлил правомощията си, като е направил именно такава необоснована преценка. Жалбоподателят обоснова валидно 1 договаряне на цената на кредитната услуга в рамките на предложени от самия клиент параметри, след разясняване на преддоговорната информация и приложимите общи условия, като именно предложението на потребителя е било прието от кредитора с отпускане на исканата главница и допълнително потвърдено от клиента, неупражнил право на отказ от сключения договор, каквато възможност му давала чл. 7.1 от ОУ. Счита, че длъжникът е изявил свободната си воля за получаване на кредит при цена от 41.17% годишна лихва и предварително оповестен ГПР от 49.89%, по отношение на който била спазена разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, като този размер е съответен на пазарната цена на услуга, предоставяна от небанкова институция, която е ограничена нормативно до петкратния размер на законната лихва по просрочени вземания. Към момента, предвиден за плащане на вноските, включващи и възнаградителната лихва, размерът на законната лихва бил 10%, следователно ГПР не надхвърлял петкратния размер на законната лихва, поради което не било налице нарушение на законовото изискване, както и на добрите нрави.

Позовава се на принципа на свободно договаряне в отношенията между правните субекти, гарантиращ свободата при определяне на цена на възмездно кредитиране, който не поставя. допълнителни ограничения от нравствени категории. По отношение на законната лихва до датата на подаване на заявлението твърди, че присъждането й е последица от уважаването на главния иск и неоснователно съдът е отхвърлил присъждането й в пълен размер. С доводи, че заповедният съд незаконосъобразно превишил пределите на проверка по реда на чл. 410 ГПК моли въззивния съд да отмени атакуваното разпореждане в обжалваните части и постанови издаването на заповед за изпълнение срещу солидарните длъжници относно обжалваните вземания. Претендира и разноските за настоящото производство.

Частната жалба е подадена в срок, от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима.

След като се запозна с доказателствата по делото, съдът намира частната жалба за неоснователна, поради следните съображения:

Ч.гр.д. №1118/2023 г. на НПРС е образувано по депозирано от "Профи кредит България" ЕООД заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл. 410 ГПК срещу длъжниците К. Ж. Д. и К. К. Д. при условие на солидарност за заплащане на следните суми: 2 895,54 лв. – главница; 551,47 лв. – договорна лихва за периода от 12.04.2019 г. до 31.07.2019 г.; 1 922,40 лв. – неплатено възнаграждение за закупен пакет допълнителни услуги; 30,00 лв. – неплатени такси по Тарифа за извънсъдебно събиране на вземането за периода 27.08.2018 г. до 31.07.2019 г.; 43,38 лв. – лихва за забава за периода 13.05.2018 г. (датата на изпадане в забава) до 31.07.2019 г. (датата на предсрочна изискуемост) и 2 173,45 лв. – законна лихва, дължима от 31.07.2019 г. (дата на предсрочната изискуемост) до 30.10.2023 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на депозиране на заявлението до окончателното изплащане на вземането, както и за направените по делото разноски в общ размер на 443,33 лв., от които 263,33 лв. – заплатена държавна такса и 180 лв. - юрисконсултско възнаграждение.

Посочено е, че вземането произтича от договор за потребителски кредит 2

№3028335738/12.02.2018 г. Заявителят е представил договора, сключен между страните и приложимите общи условия, изискуеми като приложения към заявление по чл. 410, ал. 3 ГПК.

С разпореждане №1818/31.10.2023 г. по ч.гр.д. №1118/2023 г. НПРС е отхвърлил частично заявлението за сумите: 551,47 лв. – неплатено договорно възнаграждение за периода 12.04.2019 г. до 31.07.2019 г.; 1 922,40 лв. – неплатено задължение за закупен пакет от допълнителни услуги; 30,00 лв. – Такси по Тарифа за извънсъдебно събиране на вземането за периода от 27.08.2018 г. до 31.07.2019 г.; 43,38 лв. – лихва за непогасена лихва за забава за периода от 13.05.2018 г. до 31.07.2019 г. и за законна лихва за разликата над 1 300,44 лв. до пълния претендиран размер от 2173,45 лв. за периода 31.07.2019 г. до 30.10.2023 г., както и за разликата над сумата от 83,92 лв. до размера на платеното от 152,32 лв. – държавна такса и за възнаграждение за юрисконсулт за разликата над 99,17 до 180 лв.

В останалата част заявлението е уважено, като е издадена Заповед №549 за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 31.10.2023 г. по ч.гр.д. №1118/2023 г. на НПРС за сумите: 2 895,54 лв. - главница по договор за потребителски кредит №3028335738/12.02.2018 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на депозиране на заявлението - 30.10.2023 г. до изплащане на вземането; 1300,44 лева – мораторна лихва, дължима от 31.07.2019 г. до 30.10.2023 г., както и за разноски по заповедното производство, от които платена държавна такса в размер на 83,92 лв. и 99,17 лв.

– юриск. възнаграждение.

За да отхвърли заявлението в посочените части, първоинстанционният съд е приел, че е налице неравноправна клауза по смисъла на чл. 143, т. 3 от ЗЗП, съответно нищожна по отношение на уговореното заплащане на посочените в договора „допълнителни услуги", включващи приоритетно разглеждане на искането за отпускане на кредит, възможност за отлагане на определен брой допълнителни вноски, за намаляване или отлагане на определен брой погасителни вноски и за промяна датата на падежа по писмено заявление на кредитополучателя (чл. 15.2.1, 15.2.2., 15.2.3 от ОУ). Посочил е, че с този допълнителен пакет услуги са уговорени в полза на кредитора плащания за дейности, свързани с управлението на кредита, в противоречие с чл. 10а, ал. 1 и 2 ЗПК. Съдът е приел, че възнаграждението за допълнителни услуги не е включено в посочените в договора ГЛП и ГПР, а техният действителен размер значително надвишава допустимия по закон ГПР, посочен в чл. 19, ал. 4 ЗПК от 50% и тъй като счел исканата сума за неравноправна клауза и като такава я отхвърлил. Касателно претендирания остатък договорна лихва в размер на 551,47 лв. за периода 12.04.2019 г. до 31.07.2019 г. съдът е приел същата за недължима на основание чл. 143 ЗЗП, доколкото е дължима по повод на закупения пакет допълнителни услуги, за който е приел, че неравноправна клауза и не се дължи. Относно вземането в размер на 30,00 лв. – такси по Тарифа за извънсъдебно събиране на вземания приел, че такива разходи не се установяват, не се твърдят и да са направени. По съображения, че при изчисляване на законната лихва за забава с електронен калкулатор на НАП за посочения от заявителя период лихвата е 1300,44 лв. е отхвърлил заявлението за разликата над посочената 3 сума до поискания размер от 2173,45 лв. Отхвърлил е искането за издаване на заповед за изпълнение за сумата 43,38 лв. непогасена лихва за забава за периода 13.05.2018 г. до 31.07.2019 г., като е приел, че в нарушение на чл. 10, ал. 3 ЗЗД е начислена върху непогасената лихва за забава за посочения период.

С оглед така установената фактическа обстановка, настоящата инстанция достигна до следните изводи:

Съгласно разпоредбата на чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК съдът не издава заповед за изпълнение, когато искането е в противоречие със закона или с добрите нрави, а съгласно т.

3, на чл. 411, ал. 2 /нова - ДВ бр.100/2019 г./ заповедният съд е задължен да следи за наличието на неравноправни клаузи, когато искането на заявителя произтича от потребителски договор, какъвто е настоящият случай. С оглед качеството на заемателя, е налице договор с потребител по смисъла на пар. 13 от ДР на ЗЗП, по отношение на който намират приложение съответно разпоредбите на ЗПК. Съгласно чл. 24 ЗПК за договора за потребителски кредит се прилага и чл. 143-148 от ЗЗП, като неравноправна клауза в договор, сключван с потребител, е уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. В чл. 143, ал. 2 ЗЗП са посочени 20 хипотези, при наличието на една от които би могло да се приеме, че е налице неравноправна клауза.

На първо място, въззивният съд отчита, че правилото на чл. 411, ал. 2, т. 3 ГПК отделно от обща преценка на законосъобразност на заявеното основание на дълга по т. 2 на същия текст, представлява израз на специално процесуално правило, като изрично проявление на по-общ принцип (чл. 7, ал. 3 ГПК) и отразява спецификата на едностранния характер на заповедното производство. Доводите, посочени от жалбоподателя относно ограничените правомощия на съда, са в нетърпимо противоречие със самата същност на заповедното производство като инструмент за проверка на наличието на спор относно заявени от кредитор права. И двете основания за отказ по този облекчен процесуален ред изискват от съда служебно да издири и приложи закрилни императивни норми, изключващи безспорен характер на задълженията. За разлика от другите договорни задължения, възникнали на основа на договорната свобода, чиято валидност при довършен фактически състав, може да се оспори само с възражение, основано на допълнителен факт (основание по чл. 26 и сл. ЗЗД), адекватната защита на правата на някои длъжници, ползващи се с особена закрила поради специфични техни субективни качества, налага проверката в обществен интерес дори и когато лицата пропускат или дори съзнателно се въздържат да се защитават.

Правилата за защита на неравнопоставени потребители в договорна връзка с търговецдоставчик на финансова услуга, в частност изискват от съда да изясни въпроса относно валидността на уговорки, създаващи задължения за потребителя, дори и да няма възражение от длъжника. За да може основният принцип на чл. 7, ал.3 ГПК да се приложи като израз на вложения смисъл в общоевропейския стандарт на закрилата на потребител, изяснен и в практиката на СЕС (решения по дела С-618/10, С-243/08, С-472/11, С-397/11 и С-473/00) 4 евентуалното възникнало съмнение за накърнени права на потребителя, следва да се разсее след като и на двете спорещи страни се предостави възможност за пълна процедурна защита, след като съдът обяви на страните значението на обстоятелствата, предвидени в съответните императивни правила. Само ако намесата на съда е предварителна, тази цел ще се постигне и ще се осуети опасността от стабилизиране на неоспорен акт поради по-слабата информираност на потребител, който се е договарял без да познава правата си или се въздържа от позоваване на права поради разноските, които биха произтекли от едно съдебно производство. В тази насока са и насоките за тълкуване на общоевропейския стандарт за закрила на потребителите, гарантиран от националните съдилища на държавите членки (дело C-807/19). По същите съображения неоснователно е оплакването, основано на тясното тълкуване на правилото за служебен контрол, ограничено само до вече обявени за неравноправни клаузи или само до уговорки, съвпадащи с примерния списък по чл. 143 ЗЗП.