Решение № 4728 от 17.07.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4728 гр. София, 17.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-В СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Иванина Ив. Пъстракова

Членове:

Димитър К. Демирев

Боян Г. Бояджиев при участието на секретаря ПЕТЯ ИВ. МИЛЕВА като разгледа докладваното от Боян Г. Бояджиев Въззивно гражданско дело № 20241100511605 по описа за 2024 година

Производството е по чл. 258 - чл. 273 ГПК.

С Решение № 16728/11.09.2024 г., постановено по гр. д. № 69644/2023 г. по описа на СРС, 43 състав, са уважени частично предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК обективно и субективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 79, ал. 1, предл. първо ЗЗД вр. чл. 153, ал. 1 вр. чл. 139 ЗЕ за признаване за установено, че А. М. М. /с предишно име Р.М.В./ и Р. Б. Т. /с предишна фамилия Т.-В./ дължат солидарно на „Топлофикация София“ ЕАД заплащане на сумата от 536,91 лева, представляваща главница за доставена от дружеството топлинна енергия за периода от 01.11.2020 г. до 30.04.2022 г. за недвижим имот, находящ се в гр. София, ж.к.****, ведно със законната лихва, считано от 10.10.2023 г. до изплащане на вземането, като са отхвърлени иска по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК с правно основание чл. 79, ал. 1, предл. първо ЗЗД вр. чл. 153, ал. 1 вр. чл. 139 ЗЕ за сумата от 4,37 лева, представляваща главница за извършена услуга за дялово разпределение за периода от 01.08.2020 г. до 30.09.2021 г., ведно със законната лихва, считано от 10.10.2023 г. до изплащане на вземането, исковете с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 117,63 лева, представляваща обезщетение за забава за периода от 15.01.2021 г. до 25.09.2023 г., , сумата от 2,22 лева, представляваща обезщетение за забава за периода от 16.10.2020 г. до 25.09.2023 г.

Срещу първоинстанционното решение е депозирана въззивни жалби от ответниците А. М. М. и Р. Б. Т. с идентично съдържание с доводи за неправилност и незаконосъобразност на обжалваното решение. Въззивниците считат, че ищецът не е успял да докаже обстоятелство, че процесният имот, придобит в режим на СИО, в действителност се е използвал за семейни нужди. Поради това не можело да се претендира солидарното осъждане на двамата ответници. Според жалбоподателите съдът е следвало да приеме, че всеки един от ответниците - А. М. М. и Р. Б. Т. - М., дължи само такава част, която съответства на притежаваната от него идеална част от правото на собственост върху имота.

1

Така мотивирани, въззивниците молят решението да бъде отменено в обжалваната част, а предявените искове да бъдат отхвърлени. Всеки от въззивниците претендира разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ищеца „Топлофикация София“ ЕАД, с който оспорва основателността на въззивните жалби.

Счита, че обжалваното решение е правилно, поради което моли същото да бъде потвърдено.

Претендира разноски.

Решението е влязло в сила като необжалвано в частта, в която са отхвърлени иска по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК с правно основание чл. 79, ал. 1, предл. първо ЗЗД вр. чл. 153, ал. 1 вр. чл. 139 ЗЕ за сумата от 4,37 лева, представляваща главница за извършена услуга за дялово разпределение за периода от 01.08.2020 г. до 30.09.2021 г., ведно със законната лихва, считано от 10.10.2023 г. до изплащане на вземането, както и исковете с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 117,63 лева, представляваща обезщетение за забава за периода от 15.01.2021 г. до 25.09.2023 г., , сумата от 2,22 лева, представляваща обезщетение за забава за периода от 16.10.2020 г. до 25.09.2023 г.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Въззивната жалба е подадена в срок от легитимирана да обжалва първоинстанционния съдебен акт страна. Настоящият въззивен състав намира, че постановеното решение е валидно и допустимо. Разгледани по същество въззивните жалби са неоснователни, по следните съображения:

Предявени са по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК обективно и субективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 79, ал. 1, предл. първо ЗЗД вр. чл. 153, ал. 1 вр. чл. 139 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че А. М. М. /с предишно име Р.М.В./ и Р. Б. Т. /с предишна фамилия Т.-В./ дължат солидарно на „Топлофикация София“ ЕАД заплащане сумата от 536,91 лева, представляваща главница за доставена от дружеството топлинна енергия за периода от 01.11.2020 г. до 30.04.2022 г. за недвижим имот, находящ се в гр.София, ж.к.****, ведно със законната лихва, считано от 10.10.2023 г. до изплащане на вземането, сумата от 117,63 лева, представляваща обезщетение за забава за периода от 15.01.2021 г. до 25.09.2023 г., сумата от 4,37 лева, представляваща главница за извършена услуга за дялово разпределение за периода от 01.08.2020 г. до 30.09.2021 г., ведно със законната лихва, считано от 10.10.2023 г. до изплащане на вземането, сумата от 2,22 лева, представляваща обезщетение за забава за периода от 16.10.2020 г. до 25.09.2023 г.

Спорно между страните в настоящото въззивно производство е обстоятелството: дали всеки от ответниците дължи заплащането на претендираната сума за топлинна енергия предвид придобиването на топлоснабдения имот в режим на СИО.

По иска с правно основание чл. 149 ЗЕ вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за доставената топлинна енергия:

Правопораждащият фактически състав за възникване на спорното право се обуславя от осъществяването на следните елементи:

1. Наличието на действително правоотношение по договор за продажба (доставка) на топлоенергия;

2. Продавачът да е доставил топлинна енергия в твърдяното количество на купувача и за последния да е възникнало задължение за плащане на уговорената цена в претендирания размер.

2

Въззивният състав споделя изцяло мотивите на обжалваното решение, поради което не намира за необходимо да ги преповтаря, а на основание чл. 272 ГПК препраща към тях, като същите стават част от правните съждения на настоящото решение. Както бе изяснено, по силата на правната норма, уредена в чл. 269, изр. 2 ГПК, въззивният съд е длъжен да се произнесе по правилността на обжалвания съдебен акт само по релевираните във въззивната жалба основания, т. е. действа като „ограничен въззив”, поради което, без съответен довод във въззивната жалба, съдът не следва да обсъжда другите въведени възражения в исковата молба, освен дали имотът е използван за семейни нужди. За пълнота на изложението и в отговор на оплакванията на въззивниците във въззивната му жалба, съдът излага следното:

Според разпоредбата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са потребители на топлинна енергия. Разпоредбата императивно установява кой е страна по облигационното отношение с топлопреносното предприятие, като определящо е притежанието на вещно право върху имота – собственост или вещно право на ползване.

По делото са приети писмени доказателства за правото на собственост на ответника върху апартамент № 16, находящ се в гр.София, ж.к.****, а именно – договор за продажба на държавен недвижим имот от 10.12.1991 г., нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 24, том II, рег. № 4577, дело № 156/2001 г. на нотариус С.Г. с район на действие Софийски районен съд, и нотариален акт за учредяване на договорна ипотека. От изброените документи се установява, а е и безспорно между страните, че през 1991 г. ответницата, заедно с трето за спора лице – И. Б. Т., е придобила по ½ идеална част от процесния недвижим имот. На 18.10.2001 г. ответницата е придобила и останалата ½ идеална част от същия имот. На 12.03.2002 г. двамата ответници, вече в качеството си на съсобственици, са учредили договорна ипотека в полза на банка върху имота. Спорно е не правото на собственост ответниците за заплащане на комунални услуги за него.

Обстоятелството, че имотът е върху процесния имот, а обемът на задълженията на бил придобит в режим на СИО се установява от приложените по делото удостовеР.е за сключен граждански брак между ответниците от 22.10.1988 г. (дата предхождаща придобиване на собствеността върху имота) и от удостовеР.е за идентичност, съгласно което лицата А. М. М. и Р.М.В. са едно и също лице. Способът на придобиване на собствеността презюмира придобиване на имота в режим на съпружеска имуществена общност. За евентуално възникнали и непогасени задължения за консумативи за жилището ответниците са солидарно задължени (по арг. от чл. 32, ал. 2 и чл. 36, ал. 2 СК). Не може да бъде поставян кредиторът в ситуация да бъде задължаван да предяви иска си само срещу единият от съпрузите, тъй като последните са обикновени другари в процеса, поради което съдебното решение по иска на кредитора срещу единия от съпрузите-длъжници по никакъв начин не би обвързвал другия съпруг, който не е участвал по делото, и спрямо него не би се формирала сила на присъдено нещо. На следващо място разпоредбата на чл. 32, ал. 2 СК е императивна и предвижда солидарна отговорност на съпрузите за поети от тях задължения за задоволяване нужди на семейството, като според съдебната практика тези нужди представляват общите потребности на членовете на семейството, за задоволяването на които се изисква семейна солидарност и взаимопомощ. В тежест на оспорващия съпруг е да докаже или че твърдените разходи не са извършени или че не са извършени за семейни нужди. Когато едно парично задължение е поето от единия съпруг, солидарната обвързаност за другия възниква по силата на законовата презумпция, че изразходваната сума се използва за задоволяване нуждите на семейството. В този смисъл ищецът е в правото си да иска плащане на цената в пълен размер от всеки от ответниците поотделно или от двамата.

Предвид изложеното между страните е съществувало действително правоотношение по договор за продажба на топлоенергия. Този договор за търговска продажба се счита за сключен с конклудентни действия – арг. чл. 150, ал. 1 ЗЕ, а топлопреносното предприятие задължително публикува одобР.те от комисията общи условия най-малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване, като общите условия 3 влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите – арг. чл. 150, ал. 2 ЗЕ. Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ „клиенти на топлинна енергия” са всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение. Следователно, купувач (страна) по сключения договор за доставка на топлинна енергия до процесния имот е неговият собственик – по аргумент от чл. 153, ал. 1 ЗЕ и § 1, т.

2а от ДР на ЗЕ. Именно и двамата съпрузи са задължени да заплащат продажната цена за доставената и потребена топлинна енергия, респ. те са встъпили в облигационни правоотношения с ищцовото дружество. Ищецът е имал задължение да доставя топлинната услуга, а ответниците – да заплащат нейната стойност.

Следователно, за да бъде определено лице като потребител на топлинна енергия за битови нужди, е достатъчно да се установи, че то е собственик или носител на вещно право на ползване върху имот, присъединен към абонатна станция или нейно самостоятелно отклонение. В настоящия случай имотът се намира в сграда, в която ищецът осъществява продажба на топлинна енергия за битови нужди, което се установява от заключението на СТЕ. Поради това, съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ, и двамата собственици на имота имат качеството на потребители на доставяната топлинна енергия.