Решение № 124 от 30.06.2026, Окръжен съд - Ямбол

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 124 гр. Ямбол, 30.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ЯМБОЛ, II ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ, в публично заседание на втори юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Красимира В. Тагарева

Членове:

Галина Ив. Вълчанова Люцканова

Калина Ив. Стоянова при участието на секретаря Пенка Г. Узунова като разгледа докладваното от Калина Ив. Стоянова Въззивно гражданско дело № 20262300500132 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Делото е образувано по въззивна жалба на П. Г. от с.****, обл.*** и В. Г. от с.****, обл. Ямбол чрез процесуалния им представител адв. Г. М., АКСливен, против Решение № 64 от 13.02.2026 г., постановено по гр. д. № 2601/2024 г. по описа на Районен съд – Ямбол, с което е отхвърлен предявеният от въззивниците срещу въззиваемата И. И. от с.****, обл. Ямбол отрицателен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК да бъде признато, че последната не е собственик по давност на 275/1850 ид. ч. от недвижим имот с.****, обл. Ямбол, ***, съставляващо УПИ I-205 в кв. 35 по действащия регулационен план на селото, целият с площ от 2 100 кв. м., при граници на имота: улица и УПИ II-205, а по кадастралната карта, одобрена със Заповед № РД-18-221/09.12.2024 г. от изпълнителния директор на АГКК, ПИ *** с площ 2 918 кв. м., с граници: ПИ ***, ПИ

***, ПИ ***; и с което е разпределено ползването на същия недвижим имот между същите страни на основание чл. 32, ал. 2 ЗС по начина, показан на схема в Приложение № 3.1 към заключението на вещото лице, представляваща неразделна част от решението, а именно: И. И. да ползва индивидуално 1 305 кв. м., разположени в очертанията на фигура, означена с бял цвят, както и площите за общо ползване с ответниците, оцветени със зелен щрих, в общ размер на 55 кв. м., а В. Г. и П. Г. да ползват общо 708 кв. м., разположени в очертанията на фигура, оцветена със син щрих, както и площите за общо ползване с ищцата, оцветени със зелен щрих, в общ размер на 55 кв.м.

1

Със същото съдебно решение въззивниците са осъдени да заплатят на въззиваемата направените по делото разноски в размер от 1 747,70 лв.

Въззивниците в жалбата си твърдят, че решението на районния съд е неправилно и незаконосъобразно. Първото оплакване е, че въпреки надлежното и пълно събиране на необходимите доказателства съдът е достигнал до неправилни фактически и правни констатации. Подробно посочват безспорно установените по делото факти, касаещи правото на собственост на страните върху процесния имот. Сочат, че въззиваемата не е провела пълно и главно доказване относно идеалните части, които тя твърди да е придобила по давност, в следствие на което се е снабдила с представения по делото констативен нотариален акт, което е било предмет на предявения от въззивниците инцидентен установителен иск (неправилно именуван насрещен). Въззивниците оспорват фактическите изводи в обжалвания съдебен акт, направени на база събраните гласни доказателствени средства, като излагат подробни съображения. Правните им доводи са за това, че посредством тези показания не се установява фактическият състав на придобиването по давност по реда на чл. 79, ал. 1 ЗС на спорните идеални части от въззиваемата. Поради това намират, че предявеният от тях отрицателен установителен иск е следвало да бъде уважен, при което предявеният от въззиваемата иск по чл. 32, ал. 2 ЗС е следвало да бъде отхвърлен. Намират също така, че липсва произнасяне по съществото на спора по отношение на размера на и над 550/1850 ид. ч. от процесния недвижим имот. Второто оплакване във въззивната жалба е, че районният съд се е произнесъл по незаявено искане – да бъде установено, че въззиваемата не е собственик на недвижим имот, който по актуалната кадастрална карта е отразен с ид. № ***. То е свързано и с третото оплакване – за допуснато процесуално нарушение поради това, че не са били конституирани като страни другите собственици на поземления имот с този номер. Поради това намират определения от районния съд начин на разпределение на ползването на процесния имот за незаконосъобразен и неясен. Същевременно сочат, че със съдебното решение е разпределено ползването върху недвижим имот с площ от 2 100 кв. м., а страните по делото притежават в съсобственост площ от 1 850 кв. м., при което определеният от съда режим на ползване не отговоря на квотите в правото на собственост върху недвижимия имот.

Предвид всичко изложено въззивниците искат въззивният съд да отмени в цялост обжалваното решение, да бъде оставен без разглеждане искът по чл.

32, ал. 2 ЗС и да бъде обезсилено съдебното решение поради произнасяне свръх петитум. Претендират разноски.

В законоустановения срок е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемата И. И. от с.****, обл. Ямбол чрез адв. С. В., АК-Ямбол. В нея се излага, че въззивната жалба е изцяло неоснователна, а изложените в нея съображения не са съобразени с безспорно установената фактическа обстановка по делото. Сочи се, че оплакването относно собствеността на въззиваемата върху 275/1850 ид. ч. от правото на собственост върху процесния имот е подробно обсъдено и обосновано отхвърлено от районния съд в обжалваното решение. Относно оплакването за неприложимост на избрания от съда начин на ползване на имота се излага, че въззивниците не са оспорили заключението на вещото лице и не са доказали как който и да е от 2 вариантите нарушава техните права. Въззиваемата посочва, че точно защото въззивниците фактически се ползват от площ, която надвишава техния дял в съсобствеността, настоящото производство е било инициирано. Излага, че даденият номер по кадастрална карта е правно ирелевантен в случая, тъй като съдът е разпределил ползването съгласно приложения и действащ към момента регулационен план. Поради това иска обжалваното съдебно решение да бъде потвърдено като претендира разноски.

Съдът намира, че въззивната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена от легитимирана страна в преклузивния срок по чл. 259, ал. 1 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което следва да бъде разгледана по същество.

Окръжен съд – Ямбол, с оглед предмета на въззивното производство, очертан във въззивната жалба, като взе предвид доводите на страните и след като прецени събраните по делото доказателства по вътрешно убеждение, намира за установено следното.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта му – само в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми.

Обжалваното решение обаче е неправилно, поради което въззивният съд следва да изложи своите фактически и правни изводи за това.

По делото първоначално е предявен иск с правна квалификация чл. 32, ал.

2 ЗС.

Ищцата в исковата молба твърди, че заедно с ответниците са съсобственици на един недвижим имот, ползването на който е неуредено помежду им, тъй като не могат да постигнат извънсъдебно съгласие за това.

Основният довод на ищцата е твърдението й, че е собственик на повече от ½ ид. ч. от недвижимия имот като твърди, че ответниците не са съгласни да й отстъпят ползването на недвижимия имот в по-голям от ½ ид. ч. обем.

Ответниците в своите отговори на исковата молба оспорват иска.

Ответницата Г. сочи, че е налице договор за разпределяне на ползването на имота. Оспорва част от правото на собственост на ищцата, придобито по силата на давностно владение и обективирано в представен от нея констативен нотариален акт. Ответникът Г. оспорва посочените от ищцата квоти в съсобствеността върху процесния недвижим имот. Оспорва липсата на посочване на начин на разпределение на ползването като сочи, че същото е обективирано в нотариалния акт от 2020 г., с който двамата ответници придобиват собственост в процесния недвижим имот. Оспорва твърденията от исковата молба.

По делото е предявен и инцидентен отрицателен установителен иск с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК.

Ищците по инцидентния иск искат да отрекат правото на собственост на 3 първоначалната ищца относно 275/1850 ид. ч. от процесния недвижим имот.

Твърдят, че тя не е придобила тази част от собствеността по чл. 79, ал. 1 ЗС и молят да бъде отменен представения от нея констативен нотариален акт в посочената част.

В отговора на инцидентния иск първоначалната ищца оспорва същия като недоказан и неоснователен.

Основният спорен момент между страните пред въззивната инстанция е тъкмо предметът на отрицателния установителен иск (ОУИ), предявен по реда на чл. 212 ГПК, от което въззивниците черпят и незаконосъобразност на така определеното ползване на съсобствения между страните недвижим имот по чл. 32, ал. 2 ЗС.

Съгласно т. 2 от ТР № 13/10.04.2013 г. по т. д. № 13/2012 г. на ОСГК на ВКС, в производството по чл. 32, ал. 2 ЗС съдът е длъжен да разгледа всички възражения относно правата на страните в съсобствеността (с изключение на тези, чрез които се упражняват потестативни права), като в мотивите изрично е разяснено, че защитата на страната относно собствеността може да се реализира и чрез предявяване на инцидентен установителен иск за собственост в същото производство по реда на чл. 212 ГПК. Следователно предявяването на инцидентен установителен иск за собственост за съвместно разглеждане не е недопустимо, а представлява признат от тълкувателната практика процесуален способ за разрешаване със сила на пресъдено нещо на спор за собственост, който по естеството си е преюдициален за съдебната администрация на ползването.

При това положение, след като спорът за собственост е въведен чрез инцидентен установителен иск и подлежи на решаване със сила на пресъдено нещо, съединяването на двете претенции е налагало процесуално отграничаване на исковия спор за собственост и съобразяване на преюдициалния му характер спрямо разпределението на ползването – т. е. разделяне на производството и спиране на производството по чл. 32, ал. 2 ЗС до влизане в сила на крайния съдебен акт по установителния иск за собственост, тъй като именно този акт окончателно определя субектите и квотите в съсобствеността, върху които разпределението на ползването следва да се изгради.

Доколкото тези процесуални действия не са извършени от първата инстанция, е недопустимо въззивната инстанция да разделя производството по двата иска. Въззивният съд не може да се произнесе и само по единия от исковете и да остави произнасянето по другия след влизане в сила на иска за собственост, доколкото ще е налице непълно решение липса на произнасяне по целия предмет, с който е сезиран.

Съдебното решение по чл. 32, ал. 2 ЗС не се ползва със сила на пресъдено нещо, не подлежи и на обжалване пред ВКС по арг. от чл. 280, ал. 3, т. 2 ГПК, поради което с постановяването му от настоящият въззивен състав същото ще влезе в законна сила. От друга страна решението в частта, по спора за собственост подлежи на обжалване пред ВКС. В случай на обжалване и постановяване от касационната инстанция на друго решение с последица промяна на квотите в съсобствеността съсобствениците биха могли да предявят нов иск за разпределяне на ползване на процесния имот, тъй като ще 4 е налице нов факт.

По иска с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК.

Съгласно задължителните указания, дадени с т. 1 на ТР № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС, правният интерес при отрицателния установителен иск за собственост или друго вещно право се поражда от твърдението за наличие на притежавано от ищеца, различно от спорното, право върху същия обект, чието съществуване би било отречено или пораждането, респективно упражняването му би било осуетено от неоснователната претенция на насрещната страна в спора. Интерес от отрицателния установителен иск за собственост може да е налице, когато ищецът заявява самостоятелно право върху вещта, както и при конкуренция на твърдени от двете страни вещни права върху един и същ обект, какъвто е настоящият случай. При отрицателния установителен иск за собственост и други вещни права ищецът доказва твърденията, с които обосновава правния си интерес. Той следва да установи наличието на свое защитимо право, засегнато от правния спор, като докаже фактите, от които то произтича. Ако по волята на ищеца началото на процеса бъде поставено при условия, изискващи активност при доказването единствено от страна на ответника по отрицателния установителен иск, това би означавало да се защитава право, което изобщо може и да не съществува. Ако ищецът не докаже твърденията, с които обосновава правния си интерес, производството се прекратява. Въпросът за евентуалното наличие, респективно липсата на самостоятелно право на ищеца е свързан с преценката на съда за правния интерес от установяването, т. е. за допустимостта на иска като абсолютна процесуална предпоставка за разглеждането му, но не е част от предмета на претенцията. Съдът е длъжен да провери допустимостта на иска още с предявяването му и да следи за правния интерес при всяко положение на делото. Когато констатира, че ищецът няма правен интерес, съдът прекратява производството по делото, без да се произнася по основателността на претенцията.