Решение № 4306 от 07.10.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4306 гр. Пловдив, 07.10.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Ирена Сл. Аврамова - Смит при участието на секретаря М.на Б. Натова като разгледа докладваното от Ирена Сл. Аврамова - Смит Гражданско дело № 20235330104097 по описа за 2023 година

Производството е образувано по искова молба на М. А. Т. срещу Д. М.

К., Й. С. Д. и М. П. Д., с която е предявен иск с правно основание чл. 75 ЗС, вр. чл. 358 ГПК за осъждане на ответниците да предадат на ищцата владението върху самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***** по кадастралната карта и кадастралните регистри на гр. П., с адрес: гр. П., ул.

"Д." №..., ет. ..., ап. ..., което било отнето чрез незаконен въвод във владение от 17.02.2023 г. на ЧСИ П. Н., с рег. № ***** г.

В исковата молба се твърди, че ищцата е длъжник по изп. дело № ***** г. по описа на ЧСИ П. Н., като взискател бил Д.Н.М., който направил искане принудителното изпълнение да бъде насочено спрямо процесния имот – а.

№..., като била насрочена публична продан за периода от 15.11.2022 г. до 15.12.2022 г. Ищцата подала жалба против насочване на принудителното изпълнение към ателието, което считала за несеквестируем имот съгласно Разрешение за промяна предназначението на имота № 31/01.12.2022 г. от ателие в жилището, като било образувано гр. д. № 3163/2022 г. по описа на Окръжен съд – Пловдив. Разрешението било представено по изп. дело, но ЧСИ отказала да прекрати публичната продан. На 16.12.2022 г. за купувач по проданта бил обявен ответникът Д. М. К.. С влязло в сила Решение № 212/20.02.2023 г. по гр. д. № 3163/2022 г. по описа на ПОС съдът е приел, че принудителното изпълнение е насочено спрямо несеквестируем обект с идентификатор ***** по действащата КК и КР на гр. Пловдив, като е отменил насрочването на принудителното изпълнение върху имота поради промяна на предназначението му от ателие в жилище. Въводът бил извършен срещу ищцата незаконно, тъй като не било влязло в сила Постановлението за възлагане от 22.12.2022 г., което било обжалвано по гр. д. № 603/2023 г. по описа на ПОС, като с Решение № 447/06.04.2023 г. е отменено Постановлението за възлагане от 22.12.2022 г. Междувременно ищцата 1 установила, че ответникът Д. М. К. се е разпоредил с процесния имот и е прехвърлил владението му като е учредил право на ползване на ответниците Й. С. Д. и М. П. Д.. По изложените съображения се моли за уважаване на предявения иск и присъждане на разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил писмен отговор от ответниците Й. С.

Д. и М. П. Д., с който оспорват предявения иск, като заявяват, че владението не е получено от процедурите реализирани в рамките на изп. дело № *****г. по описа на ЧСИ. Владението се упражнява от ответниците като израз на правомощието включено в съдържанието на ограниченото вещно право на ползване с праводател Д. М. К. и неговата съпруга Ф.И.К.. Владението на ищцата, нито е отнемано пряко или косвено от ищцата, нито е нарушено, нито ЧСИ има отношение, за да получат тези ответници владението, поради което и не са пасивно легитимирани да отговарят по този иск. Оспорва се предявения иск по същество като се заявява, че промяната предназначението на имота е извършено с индивидуален административен акт, който не е бил влязъл в сила, тъй като не е съобщен на заинтересованите лица по чл. 147а, ал. 2 ЗУТ.

Оспорва се и въобще процедурата по смяна на предназначението да е била реализирана, поради което и е бил продаден секвестируем имот. Поддържа се, че Решението на ПОС по в. гр. д. № 603/2023г. не било обвързващо за страните. Владението е било получено добросъвестно, тъй като посоченото решение на ПОС е било вписано след сделката, а и освен това имало действие занапред. Посочва се, че ищцата не е възразила при въвода във владение, оформен в Протокола от 17.02.2023г. Претендират се разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е подаден отговор на исковата молба и от ответника Д. К., който оспорва предявения иск, като счита същия за недопустим поради липса на правен интерес – ищецът може да се брани само с иск за собственост – арг. от чл. 498, ал.2 ГПК. Поддържа, че въводът е законосъобразен, тъй като имотът е възложен с Постановление на ЧСИ от 22.12.2022 г., към който момент обектът е бил с предназначение ателие, а не жилище, като се оспорва Разрешение за промяна на предназначението № 31/01.12.2022 г. като нищожно и незаконосъобразно. Иска се на основание чл.

17, ал. 2 ГПК проверка по реда на инцидентния контрол за законосъобразност на оспорения индивидуален административен акт.

С определение № 8042/14.07.2023 г., постановено по делото, в качеството на трето лице – помагач на ответника Д. К. е конституирана ЧСИ П. Н. с рег. № *****. Постъпил е писмен отговор, в който се възразява за недопустимост на предявения иск, доколкото Д. К. е прехвърлил владението на процесния имот. Предявеният иск се оспорва и по същество, като се поддържа, че ЧСИ законосъобразно е провел процедурата по въвод във владение, респ. несеквестируемостта на имота е настъпила след налагането на възбраната, т.е след 20.12.2020 г. като според третото лице с налагането на възбраната се отнема правомощието на ищцата да изменя вещта – в случая да променя предназначението й. Именно поради липсата на валидно право да изменя вещта –процесния имот, то и нищожно се явява Разрешение за промяна на предназначението № 31/01.12.2022 г., като се препраща към съображенията изложени в отговора на Й. С. Д. и М. П. Д.. Поддържа се, че към момента на приключването на проданта – 15.12.2022 г. процесният имот е бил със статут на ателие, тъй като не е било влязло в сила Разрешение за промяна на предназначението. Поддържа се, че съдебният акт с който е отменено Постановлението за възлагане на недвижим имот от 22.12.2022 г. е нищожен, тъй като съдът е излязъл извън правораздавателната си власт – длъжникът не може да обжалва постановлението за възлагане поради несеквестируемост на продадената вещ – арг. т. 1 на ТР № 1/26.05.2015г. по т.

2 д. № 1/2013 г.

В хода на производството по делото, на 17.09.2024 г. е починала ЧСИ П.

Н., поради което с Определение № 1282/28.01.2025 г. на нейно място като трето лице-помагач е конституирана Застрахователна компания „Лев Инс“ АД въз основа на сключена застраховка за професионална отговорност.

Съдът, като взе предвид становищата и доводите на страните и след като прецени събраните по делото доказателства, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Предявен е владелчески /посесорен/ иск по чл. 75 ЗС, с който се защитава на владението на недвижим имот или на вещно право върху такъв имот, включително и върху сервитут, което е продължило непрекъснато повече от шест месеца, срещу всяко нарушение. Предметът на доказване в производството обхваща единствено факта на упражнявана фактическа власт и факта на нарушението й. Под „нарушение“ по смисъла на чл. 75 ЗС се разбира всяко действие, с което се отстранява напълно или отчасти фактическата власт на владелеца върху вещта или се създават пречки за спокойното упражняване на тази фактическа власт. Съобразно чл. 358 ГПК, когато владението е отнето по нареждане или със съдействие на съдебен изпълнител или друг държавен орган, съдът проверява законосъобразността на нареждането, съответно на извършените действия, независимо дали подлежат на обжалване и дали са обжалвани. Следователно лишаването на владелеца от осъществяваната от него фактическа власт върху имота представлява нарушение по смисъла на чл. 75 ЗС и в случаите, в които лишаването е извършено на основание протокол на съдебния изпълнител за въвод във владение, когато този въвод е незаконосъобразен. Пропускът на владелеца да обжалва въвода във владение в предвидения в процесуалния закон срок или обстоятелството, че въвода във владение е било предмет на проверка по реда на чл. 435 и сл. ГПК, не лишават владелеца от възможността да се защити срещу незаконен въвод с иск по чл. 75 ЗС.

По делото не е спорно обстоятелството, че по силата на Нотариален акт за дарение на недвижим имот № ***** /л. 5 от делото/, ищцата М. А. Т. е придобила собствеността върху процесния недвижим имот, а именно: самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***** по кадастралната карта и кадастралните регистри на гр. П., одобрени със Заповед № РД-1848/03.06.2009 г. на ИД на АГКК, с адрес: гр. П., ул. "Д." №..., ет. ..., а. ..., който се намира в сграда с идентификатор *****, разположена в поземлени имоти с идентификатори ***** и *****, с предназначение на обекта: ателие, с площ от 51 кв. м., при граници: на същия етаж: *****, *****, под обекта: *****, над обекта: *****, с прилежащи части: ... % идеални части от общите части на сградата. На това основание ищцата е установила своята фактическа власт върху имота, която е упражнявала непрекъснато до момента на отнемане на владението.

Не се оспорва, че срещу ищцата М. Т. е образувано изпълнително дело № 551/2020 г. по описа на ЧСИ *****, въз основа на изпълнителен лист от 02.11.2020 г., издаден по ч. гр. д. № 2605/2020 г. по описа на Окръжен съд Пловдив. В хода на изпълнителното дело принудителното изпълнение е насочено към процесния имот – СОС с идентификатор *****, чрез налагане на възбрана върху него, вписана в Служба по вписванията – гр. Пловдив на 02.12.2020 г. /л. 30, том I от изп. дело/. С постановление от 19.10.2022 г. изпълнителните действия са продължени по изп. дело № ***** г. по описа на ЧСИ П. Н. с рег. № ***** /л. 249, том II от изп. дело/. За периода 15.11.2022 г.

– 15.12.2022 г. съдебният изпълнител е насрочил публична продан на процесния имот, като с постановление от 22.12.2022 г. /л. 455, том II от изп.

3 дело/ същият е възложен на ответника Д. М. К., който с протокол от 17.02.2023 г. е въведен във владение /л. 669, том III от изп. дело/.

Между страните липсва спор и относно обстоятелството, че въз основа на Нотариален акт за продажба на недвижими имоти № ***** г., ответникът Д. М. К. и съпругата му Ф.И.К. са учредили на ответниците Й. С. Д. и съпругата му М. П. Д. възмездно и пожизнено, заедно и поотделно, вещно право на ползване върху процесния имот, правото на собственост върху който са прехвърлили на М.Д. Б.

Основният спорен по делото въпрос касае секвестируемостта, респективно несеквестируемостта на имуществото, върху което е насочено принудителното изпълнение. Съгласно чл. 444, т. 7 ГПК изпълнението не може да бъде насочено върху жилището на длъжника, ако той и никой от членовете на семейството му, с които живее заедно, нямат друго жилище, независимо от това дали длъжникът живее в него. Меродавният момент, към който следва да се прецени несеквестируемостта, е този на насочване на принудителното изпълнение чрез налагане на възбраната върху имота. В § 5, т. 30 от ПЗР на ЗУТ е дадена легалната дефиниция на „жилище“, съобразно която жилището е съвкупност от помещения, покрити и/или открити пространства, обединени функционално и пространствено в едно цяло за задоволяване на жилищни нужди. Съобразно чл. 40, ал. 1 ЗУТ всяко жилище трябва да има самостоятелен вход, най-малко едно жилищно помещение, кухня или кухненски бокс и баня-тоалетна, както и складово помещение, което може да бъде в жилището или извън него, като е допустимо помещенията да бъдат пространствено свързани с изключение на тоалетни и бани-тоалетни.

В настоящия случай, към момента на налагане на възбраната – 02.12.2020 г., процесният имот е бил с предназначение – ателие за творческа дейност с площ от 51 кв. м., разположено в жилищна сграда със смесено предназначение. Видно от протокол за опис на недвижим имот, изготвен на 27.10.2022 г. от ЧСИ П. Н. /л. 298, том II от изп. дело/, имотът се състои от входно антре, хол с кухненски бокс, спалня, баня с тоалетна. От заключението на допуснатата по делото СТЕ се установява, че в имота има склад с площ от 1,96 кв. м. От изложеното следва извод, който поначало не се оспорва по делото, че процесният имот е използван от ищцата като жилище. Този извод не се влияе от предназначението на имота, доколкото фактически е използван за задоволяване на жилищни нужди, а не за осъществяване на творческа дейност, за което по делото няма събрани доказателства. Липсата на промяна в предназначението на имота, към момента на налагане на възбраната, не лишава длъжника, който твърди, че това е неговото единствено жилище, от закрилата на закона. Разпоредбата на чл. 444, т. 7 ГПК не следва да се тълкува стеснително, само с оглед предназначението на имота, върху който е насочено принудителното изпълнение, като жилище. Следва да се изхожда от функционалното предназначение и фактическото ползване на обекта като жилище, като се държи сметка за изискванията на чл. 40 ЗУТ. Наред с това, разпоредбата на чл. 147а ЗУТ, регламентираща промяна на предназначението на самостоятелни обекти в сгради без извършване на строителни и монтажни работи, е приета с изменение на закона, обн. ДВ, бр. 16 от 23.02.2021 г., т.е. след налагане на възбраната. Предвид изложеното съдът приема, че процесният имот, върху който е насочено изпълнението, е жилище на длъжника – ищец в производството по делото, което служи за задоволяване на жилищни нужди, отговаряйки на легалното определение на § 5, т. 30 от ПЗР на ЗУТ и на изискванията на чл. 40 ЗУТ. От събраните в хода на изпълнителното производство доказателства е безспорно установено, че 4 ищцата и малолетният й син нямат друго жилище, освен процесното, поради което същото следва да се определи като несеквестируемо по смисъла на чл.