Определение № 2925 от 03.06.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2925 гр. София, 03.06.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и седми май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Теодора Гроздева

Членове:

Геновева Николаева

Елизабет Петрова като разгледа докладваното от Теодора Гроздева Касационно гражданско дело № 20258002103551 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл.288 във връзка с чл.280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Столична община срещу решение № 2919 от 14.05.2025 г. по в.гр.д.№ 5618 от 2024 г. на Софийския градски съд, възз.II-А състав, с което е потвърдено решение № 2944 от 19.02.2024 г. по гр.д.№ 50543 от 2022 г. на Софийския районен съд, ГО, 166 състав за осъждане на Столична община да заплати на Ц. Н. Ц. на основание чл.49 ЗЗД следните суми:

- 2 000 лв., представляващи обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания, причинени на ищеца от ухапване от безстопанствено куче на 16.10.2021 г. в гр.София, кв.“Симеоново“, ул.“Симеоновско шосе“, на тротоара след аптека „Нота бене“, по посока „Околовръстен път“, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на увреждането- 16.10.2021 г. до окончателното плащане и - 26,10 лв., представляващи обезщетение за имуществени вреди от горепосоченото увреждане- разноски за лекарства и превързочни материали, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 16.09.2022 г. до окончателното плащане.

В касационната жалба се твърди, че решението на Софийския градски съд е неправилно и необосновано, постановено в нарушение на материалния 1 закон и на процесуалните правила- основания за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК.

Като основания за допускане на касационно обжалване се сочат чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК и чл.280, ал.2 ГПК в хипотезата на очевидна неправилност на решението. Поставят се следните въпроси:

1. Проведено ли е пълно и главно доказване от ищеца на причинителя на инцидента /безстопанствени кучета/ ? Допустимо ли е пълното доказване да бъде осъществено само чрез показанията на заинтересован свидетел и при какви предпоставки се приема, че това е изпълнено ? По тези въпроси се сочи основанието за допускане на касационното обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК /противоречие на обжалваното решение с решение № 159 от 29.12.2017 г. по гр.д.№ 203 от 2017 г. на ВКС, ГК, I г.о. и решение № 22 от 04.02.2019 г. по гр.д.№ 2644 от 218 г. на ВКС, ГК, IV г.о./, както и основанията по чл.280, ал.1, т.3 ГПК и чл.280, ал.2, предл.3 ГПК.

2. Налице ли е виновно неизпълнение на нормативно установени задължения, ако мерките по създадената стройна система за надзор върху безстопанствените кучета не са приложени адекватно ? По този въпрос се сочи основанието за допускане на касационното обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК /противоречие на обжалваното решение с решение № 488 от 07.02.2012 г. по гр.д.№ 899 от 2010 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 368 от 18.11.2015 г. по гр.д.№ 2045 от 2015 г. на ВКС, ГК, IV г.о. и решение № 308 от 03.01.2018 г. по гр.д.№ 1068 от 2017 г. на ВКС, ГК, I V г.о./, както и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

3. Определен ли е справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди в съответствие с чл.52 ЗЗД и взети ли са предвид всички релевантни обстоятелства ? По този въпрос се сочи противоречие на обжалваното решение с ППВС № 4 от 1968 г.

В писмен отговор от 01.09.2025 г. ответникът по жалбата Ц. Н. Ц. оспорва същата. Счита, че не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване на решението и че касационната жалба е неоснователна по същество. Моли касационното обжалване на решението на Софийския градски съд да не бъде допускано. Претендира за присъждане на направените по делото на ВКС разноски.

Върховният касационен съд на Република България, състав на 2 първо отделение на Гражданска колегия по допустимостта на жалбата счита следното:

Касационната жалба в частта й срещу въззивното решение, с което е било потвърдено първоинстанционното решение по предявения от Ц. Ц. срещу Столична община иск по чл.49 ЗЗД за заплащане на сумата 360 лв.

/уважен за 26,10 лв./, представляваща обезщетение за имуществени вреди от непозволено увреждане, е недопустима на основание чл.280, ал.3, т.1 ГПКкато подадена срещу решение с цена на иска под 5 000 лв. Поради това в тази част касационната жалба следва да бъде оставена без разглеждане.

В останалата част /касаеща въззивното решение по иска за осъждане на Столична община да заплати на Ц. Ц. обезщетение за неимуществени вреди, предявен за сумата 6 000 лв., уважен за 2 000 лв./, касационната жалба е допустима: подадена е от легитимирано лице /ответник по делото/, в едномесечния срок по чл.283 ГПК /касаторът СО е бил уведомен за обжалваното решение на 22.05.2025 г., а касационната жалба е подадена на 23.06.2025 г., първи работен ден след 22.06.2025 г./ и срещу решение на въззивен съд по иск с цена на иска над 5 000 лв., което съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК подлежи на касационно обжалване, ако са налице някои от предпоставките на чл.280, ал.1 или ал.2 ГПК за допускане на касационното обжалване.

За да прецени дали са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване на решението в подлежащата му на касационно обжалване част, ВКС съобрази следното: Ищецът Ц. Н. Ц. е претендирал от Столична община за заплащане на сумата 6 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени от него болки и страдания от ухапване на безстопанствено куче на територията на Столична община. Твърдял е, че вредоносното деяние е настъпило поради неупражняване /бездействие/ на възложената на администрацията на Столична община дейност по изолиране на безстопанствените кучета и овладяване на популацията им. За да потвърди първоинстанционното решение за уважаване на този иск до размер на 2 000 лв., въззивният съд е приел, че по делото са безспорно доказани всички елементи от фактическия състав на чл.49 във връзка с чл.45 ЗЗД за ангажиране отговорността на ответната община за претърпените от ищеца болки и страдания. На първо място, доказано било, че на 16.10.2021 г. на територията 3 на Столична община /в гр.София, кв.“Симеоново“, ул.“Симеоновско шосе“, на тротоара след аптека „Нота бене“, по посока „Околовръстен път“/ ищецът е бил ухапан от безстопанствено куче, при което е получил травматични увреждания по задно-външната повърхност в средната трета на лява подбедрица под формата на правоъгълник, с изразени оток и кръвонасядане на кожата, като в горната част на това увреждане е имало две неправилни, ивически, дълбоки охлузвания, широки 5-6 см. и дълги около 2,5-3 см. за всяко, а в долната част на травмираната зона- две рани с характеристики разкъсно-контузни с диаметър от по 7-8 см. Тези обстоятелства съдът е приел за установени от събраните по делото писмени и гласни доказателства. От приетата по делото съдебно-медицинска експертиза, която съдът е кредитирал, е прието за установено, че травмите на ищеца са характерни по вид, форма и морфологична конфигурация за въздействие от кучешките зъби при ухапване от средно голямо куче, тоест, че отговарят на твърденията на ищеца в исковата му молба за увреждания, причинени от ухапване от куче.

По спорния въпрос /дали кучето, което е нападнало ищеца, е било безстопанствено/ въззивният съд е приел, че съгласно трайната практика на ВКС тежестта на доказване, че кучето е било безстопанствено е на ищеца, който твърди да е пострадал от нападението и доказването на това негово твърдение следва да е пълно, с всички допустими по ГПК доказателствени средства, включително свидетелски показания за външния вид на кучето и неговото поведение и различните други възможни обстоятелства, при които е наблюдавано- преди, по време и/или след инцидента. По конкретното дело за установяване на това обстоятелство са били събрани свидетелски показания на Т. Ц.а /съпруга на ищеца/, чийто показания съдът е кредитирал, тъй като отразявали непосредствени възприятия на свидетелката относно релевантните за спора обстоятелства, били логични и не са опровергани от други доказателства по делото. Приел е, че обстоятелството, че свидетелката е съпруга на ищеца, не е достатъчно показанията на тази свидетелка да не бъдат кредитирани като дадени от лице, което е заинтересовано от изхода на спора.

Посочил е практика на ВКС, съгласно която показанията на заинтересованите свидетели и роднини на страна по делото също следва да бъдат ценени по вътрешно убеждение на съда, с оглед всички останали доказателства по делото. Към показанията на възможно заинтересован от изхода на делото свидетел съдът следва да подходи със завишена критичност, да съобрази 4 доколко те са повлияни от тази заинтересованост, съдържат ли вътрешни противоречия или неясноти и уклончивост относно определени факти и противоречия с останалите доказателства по делото. В аспекта на изложеното, при преценка на показанията на свидетелката Ц.а по реда на чл.172 ГПК, съдът е приел, че същите следва да бъдат кредитирани, тъй като не са опровергани от други доказателства по делото и в тях липсват вътрешни противоречия и неясноти относно спорните факти. Тази свидетелка е била очевидец на инцидента и описвала кучето като рошаво, черно и бяло на цвят, с маркировка, което е стояло отстрани до аптеката и изведнъж се е спуснало и нападнало ищеца в гръб. Според въззивния съд, посочените обстоятелства, които при спазване на житейската логика и при съобразяване на факта, че същите не са опровергани от други доказателства, обосновавали заключение, че кучето е било безстопанствено. Липсвали данни кучето да е имало стопанин или лице, под чийто надзор да се е намирало, напротив- установено било, че то е било само на тротоара, без човек наблизо, не е имало каишка, а е било с маркировка, която съгласно чл.47, ал.3 от Закона за защита на животните се поставя на кучета, за които не се явяват лица по ал.2 /собственици или лица, които са изявили желание да отглеждат кучетата като компаньони и се регистрират по чл.174 от Закона за ветеринарномедицинската дейност/. Наличието на маркировка само по себе си било индиция, че ухапалото ищеца куче е било безстопанствено. Съдът е посочил, че в случай, че ответната община е твърдяла, че кучето е имало собственик, именно тя е следвало да проведе насрещно доказване, каквото в случая не било проведено.

По въпроса дали ответната община носи отговорност по чл.49 ЗЗД за причинените от ухапването от безстопанственото куче вреди на ищеца, въззивният съд също се е позовал на практика на ВКС, според която общината носи такава отговорност, дори ако е създала нормативна и фактическа организация за контрол по отношение на безстопанствените кучета. Общината може да се освободи от отговорност само ако докаже, че предписаното от ЗЗЖ поведение /а именно задълженията на общината по чл.41, ал.1 чл.42, чл.47, ал.1, чл.50, т.2 и чл.59 ЗЗЖ/ е изпълнено с дължимата грижа: взети са мерки за овладяване на популацията на безстопанствените кучета и на тяхното агресивно поведение, които са съответни на реалната ситуация и съобразяват финансовите, организационни и други възможности на общината. Съгласно чл.40, ал.3 и ал.4 ЗЗЖ общините били длъжни да приемат програми за 5 овладяване на популацията на безстопанствените кучета и да предвидят средства за изпълнението им, а кметовете на общини- да организират изпълнението на тези програми и ежегодно да внасят отчет за тяхното изпълнение. Законът предписвал, че общинските власти са длъжни да взема под надзор всички безстопанствени кучета чрез залавянето, кастрирането, обезпаразитяването, ваксинирането им против бяс, настаняването им в изградени и стопанисвани от тях приюти. Основната мярка за надзор била настаняването на кучетата в приюти /аргумент от чл.41 ЗЗЖ/ , като само по изключение се допускало те да бъдат връщани на местата, от които са взетичл.47, ал.3 ЗЗЖ. Въззивният съд е приел, че ако е било проявено агресивно поведение от безстопанствени кучета, то тогава се касае до грешна преценка на общинските органи да върнат кучетата по местата, от които са взети, вместо да ги настанят в приюти. Тъй като надзорът и грижите по отношение на безстопанствените кучета са възложени на общините, чрез взетите от тях мерки общините следвало да гарантират безопасното поведение на кучетата спрямо хората, независимо от вида на предприетите от тях мерки /дали чрез настаняване в приюти или чрез връщане по местата, от които са взети/. Поради това бездействието на длъжностните лица на ответника по изпълнение с дължимата грижа на възложените им със закон задължения е противоправно.