Решение № 3070 от 07.05.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3070 гр. София, 07.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Д СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Невена Чеуз

Членове:

Наталия П. Лаловска

Василена П. Мидова при участието на секретаря Екатерина К. Тодорова като разгледа докладваното от Наталия П. Лаловска Въззивно гражданско дело № 20251100505114 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

Образувано е по 2 бр. въззивни жалби на страните.

С въззивната си жалба ответникът Дирекция „Управление на собствеността и социални дейности“ при МВР обжалва решение № 13538/09.07.2024г., постановено по гр. дело № 62826/2023г. по описа на СРС, 179-и състав, в частта, в която, на основание чл. 32 ЗДСл е осъден да заплати на ищеца С. М. Т. сумата 63.72 лева, представляваща разлика между заплатеното му възнаграждение за 6 работни дни от 563 лева и полагащото му се такова от 626.86 лева, на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата 19.11 лева, представляваща мораторна лихва върху същата главница за периода от 01.12.2019г. до 13.11.2022г. включително, на основание чл. 33, т. 9 и чл. 192, ал. 3 ЗМВР, вр. чл. 10, ал. 2, т. 1 от Наредба № 8121з-347/25.07.2014г. сумата 48 лева и на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, сумата 14.81 лева – мораторна лихва върху последната главница за периода от 13.10.2019г. до 13.11.2022г. включително.

Жалбоподателят Дирекция „Управление на собствеността и социални дейности“ при МВР намира, че атакуваното съдебно решение в обжалваната от ответника част било неправилно и необосновано, постановено в нарушение на материалния закон.

При прекратяването на служебното правоотношение с ищеца на 05.02.2018г. същият получавал основна месечна заплата в размер на 1 971 лева и при възстановяването му 1 на работа със заповед № 8121к-13757/13.11.2019г. на министъра на вътрешните работи не му била определена нова индивидуална основна заплата. Твърденията на ищеца, че основната му месечна заплата била 2 367 лева били неоснователни и недоказани.

Неправилно СРС определил и съобразил такава от 2 194 лева – съдът нямал работодателска власт и компетентност да определя възнаграждение и да изземва функциите на работодателя. Съобразеното от СРС възнаграждение не било минималното такова съгласно ред 24 от таблица към Вътрешните правила за заплатите на държавните служители по чл. 142, ал. 2, т. 2 ЗМВР, утвърдени със Заповед № 8121з92/31.01.2019г. на министъра на вътрешните работи (1 632 лева за конкретната длъжност „началник сектор в министерство“). По силата на чл. 67, ал. 4 ЗДСл органът по назначаването определял индивидуалния размер на основната заплата на държавния служител, при условията на оперативна самостоятелност и в рамките на диапазона по Наредбата за заплатите на служителите в държавната администрация.

Съгласно чл. 3, ал. 2 и ал. 3 от Наредбата за заплатите на служителите в държавната администрация, основната месечна заплата се определяла по нива и степени съобразно Приложение № 1, като се отчитало нивото на заеманата длъжност, квалификацията, професионалния опит. Нивата на основните месечни заплати били определени по длъжностни нива в Класификатора на длъжностите в администрацията. Съгласно длъжностното ниво на ищеца по Заповед № 8121к-13757/13.11.2019г., експертно ниво 6А и Приложение № 1 към Наредбата за заплатите на служителите в държавната администрация, към релевантния период, минималният размер на основното възнаграждение бил 700 лева, а максималният 3 200 лева. В случая за периода от 15.11.2019г. до 24.11.2019г. заплатата на ищеца от 1 971 лева била съобразена с предвидените от Наредбата размери. Хипотезите, при които индивидуалната месечна заплата можела да се увеличава, били визирани в чл. 67, ал. 5 ЗДСл и чл. 11, ал. 1 от Наредбата за заплатите на служителите от държавната администрация, като една от тях била възстановяване на държавен служител. И в двата акта обаче това било единствено възможност, но не и императивно задължение на работодателя. От друга страна присъденият от СРС увеличен размер противоречал на Наредбата за заплатите на служителите в държавната администрация и вътрешните актове. Така например Заповед № 8121з-92/31.01.2019г. на министъра, с която били утвърдени вътрешните правила за заплатите на държавните служители по чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР, предвиждала размер на увеличението според получените годишни оценки – т. 5 от заповедта. За хипотезата на възстановяване на уволнен служител се прилагала т. 6 – реда на чл. 11, ал. 1, т. 2-5 от Наредбата, а максималният размер на увеличението бил до 10% от определената заплата – т. 7 от заповедта. Съобразно последната оценка на ищеца увеличението можело да е 3%. По изложените доводи намира искът по чл. 32 ЗДСл за неоснователен. В условията на евентуалност поддържа възражение, че същото вземане се погасило по давност – 3г. от подаването на молбата срещу ДУССД през 2 м.12.2023г. Неоснователен бил и искът по чл. 33, т. 9 и чл. 192, ал. 3 ЗМВР, вр. чл. 10, ал. 2, т. 1 от Наредба № 8121з-347/25.07.2014г., уважен от СРС до размера на сумата 48 лева. От заповеди № 81213-1556/13.12.2018г. и № 81213-1575/19.12.2018г. на министъра било видно, че изплащането на гратификационните възнаграждения било обвързано от две предпоставки – постигане на резултати и съществен принос в изпълнението на целите и приоритетите в дейността на министерството за периода от 01.01.2018г. до 30.11.2018г. и наличието на служебно или трудово правоотношение към 30.11.2018г. В случая принос на ищеца към постигането на задачите нямало и с решението си да присъди съразмерно възнаграждение за отработеното време през периода, СРС изменил волята на министъра. По изложените съображения моли за отмяна на решението в обжалваната част, а вместо това да бъде постановено друго, с което исковете бъдат изцяло отхвърлени от съда. Моли съобразно този изход на спора въззивният съд да разпредели и отговорността за разноските.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК ищецът С. М. Т. не е депозирал писмен отговор на въззивната жалба на ответника.

С въззивната си жалба ищецът С. М. Т., чрез адв. Й., обжалва решение № 13538/09.07.2024г., постановено по гр. дело № 62826/2023г. по описа на СРС, 179-и състав, в частта, в която са отхвърлени предявените срещу ответника Дирекция „Управление на собствеността и социални дейности“ при МВР искове по чл. 32 ЗДСл за разликата над сумата 63.72 лева до пълния предявен размер от 113.26 лева представляваща разлика между заплатеното му възнаграждение за 6 работни дни от 563 лева и полагащото му се такова от 626.86 лева, по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за горницата над сумата 19.11 лева, представляваща мораторна лихва върху същата главница за периода от 01.12.2019г. до 13.11.2022г. включително до пълния предявен размер от 34.48 лева, по чл. 33, т. 9 и чл. 192, ал. 3 ЗМВР, вр. чл. 10, ал. 2, т. 1 от Наредба № 8121з-347/25.07.2014г. за горницата над сумата 48 лева до пълния предявен размер от 480 лева и по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за горницата над сумата 14.81 лева – мораторна лихва върху последната главница за периода от 13.10.2019г. до 13.11.2022г. включително до пълния предявен размер от 148.26 лева.

Въззивникът-ищец намира решението за неправилно и необосновано в обжалваните от него части. Със заповед № 8121к-13757/13.11.2019г. на министъра на вътрешните работи, издадена на основание чл. 122, ал. 1 ЗДСл, бил възстановен на длъжност началник сектор

„Планово-бюджетна дейност“ към отдел

„Административен“ при ответната дирекция, считано от 15.11.2019г. Със заповедта не му била определена основна заплата. Съобразно Вътрешните правила за заплатите на държавните служители по чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР и таблицата, за ръководно ниво 6А, ниво на основна месечна заплата 12, IV степен, основната заплата била 2 367 лева. Със заповед № 8121к-13947/20.11.2019г. бил преназначен на друга длъжност. За 6-те 3 отработени дни за времето от 15.11.2019г. до 25.11.2019г. възнаграждението му било определено на база основна месечна заплата от 1 971 лева. Неправилно СРС обсъждал въпроса за годишната му оценка – следвало да съобрази заплатата, определена от Вътрешните правила, утвърдени със заповед № 8121з-92/31.01.2019г., а именно 2 367 лева. Годишна оценка за 2018г. обяснимо не била изготвена поради незаконното уволнение, т.е. по вина на ответника. Същото се отнасяло и до иска по чл. 33, т. 9 и чл.

192, ал. 3 ЗМВР, вр. чл. 10, ал. 2, т. 1 от Наредба № 8121з-347/25.07.2014г. – следвало да се изходи от принципното положение, че служебното правоотношение въобще не прекъсвало, а било възстановено такова, каквото съществувало преди незаконосъобразното прекратяване, с произтичащите права и задължения.

Единственото изискване за получаването на възнаграждението по заповеди №№ 8121з1556/13.12.2018г. и 8121з-1575/19.12.2018г. било трудово или служебно правоотношение към 30.11.2018г., не и каква част от времето да било отработено от служителя, за да се приеме принос в дейността. Моли за пълно уважаване на исковете.

Претендира разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК ответникът Дирекция „Управление на собствеността и социални дейности“ при МВР депозира писмен отговор на въззивната жалба на ищеца, с който оспорва същата като неоснователна. Поддържа възраженията си, изложени в отговора на исковата молба и в подадената от него въззивна жалба.

Моли въззивната жалба на ищеца Т. да бъде оставена без уважение.

Предвид нормата на чл. 269 ГПК въззивната инстанция дължи проверка за валидността на решението, за неговата допустимост, в обжалваната част, а за правилността му единствено на въведените в жалбата основания.

При изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК настоящият въззивен състав намира обжалваното решение за валидно и допустимо.

По отношение на правилността на обжалваното първоинстанционно решение на въведените във въззивната жалба основания настоящият съдебен състав намира следното:

Със сезиралата съда искова молба, уточнена с молба с вх. № 360562/14.12.223г., ищецът С. М. Т. излага, че със Заповед № 8121к-627/05.02.2018г. на министъра на вътрешните работи, считано от 05.02.2018г. било прекратено служебното му правоотношение като началник сектор „Планово-бюджетна дейност“ към отдел „Административен“ при Дирекция „Управление на собствеността и социални дейности“ при МВР, на основание чл. 106, ал. 1, т. 5 и чл. 108 ЗДСл, поради придобиване на право на пенсия за осигурителен стаж и възраст. С решение № 13885/17.10.2019г. по адм.д. № 2082/2019г. на ВАС, влязло в законна сила на 17.10.2019г. заповедта била отменена. Въз основа на подадено от ищеца заявление, със заповед № 8121к-13757/13.11.2019г. на министъра на вътрешните работи, на основание 4 чл. 122, ал. 1 ЗДСл, считано от 15.11.2019г. ищецът бил възстановен на заеманата преди уволнението длъжност. В същата заповед обаче компетентният орган – чл. 67, ал. 4 ЗДСл не определил основното месечно възнаграждение на ищеца, макар и то да било задължителен реквизит на заповедта за назначаване – чл. 11, ал. 2, т. 5 и т. 6 ЗДСл. Към 05.02.2018г., когато служебното правоотношение на ищеца било прекратено, основното му месечно възнаграждение било 1 971 лева – максимална IV степен за повече от 11 години опит и стаж в същата дирекция. Към възстановяването му на 15.11.2019г. за длъжността на ищеца, съобразно Вътрешните правила за заплатите на държавните служители по чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР, за ръководно ниво 6А, ниво на основна заплата 12, степен на основна заплата 4, основното месечно възнаграждение било 2 367 лева. Ответникът обаче не приложил последното, а за периода от 15.11.2019г. до 25.11.2019г., през който ищецът заемал длъжността, за 6 отработени дни, му изплатил възнаграждение на база основна месечна заплата 1 971 лева. Ищецът, на основание чл. 32 ЗДСл претендира сумата 113.26 лева, явяваща се разликата от изплатеното възнаграждение за периода от 15.11.2019г. до 25.11.2019г. от 563 лева и полагащото му се такова от 676.26 лева. Претендира и мораторна лихва върху тази главница за периода от 15.11.2019г. до 13.11.2022г. включително в размер на сумата 34.48 лева и законна лихва от депозирането на исковата молба в съда на 14.11.2022г. до окончателното погасяване на вземането. Излага още, че за времето от 01.01.2018г. до 05.02.2018г. бил обвързан от служебно правоотношение с МВР. С отмяната на уволнението му служебното му правоотношение било възстановено все едно не било прекъсвано за цялото време от уволнението на 05.02.2018г. до възстановяването на 15.11.2019г. Поради това и следвало да се приеме, че се намирал в служебно правоотношение и към 30.11.2018г., поради което имал право на индивидуалното възнаграждение в общ размер 480 лева, определено със заповеди № 8121з-1556/13.12.2018г. и № 8121з-1575/19.12.2018г. на министъра на вътрешните работи. Претендира същото на основание чл. 33, т. 9 и чл. 192, ал. 3 ЗМВР, вр. чл. 10, ал. 2, т. 1 от Наредба № 8121з-347/25.07.2014г., както и сумата 148.26 лева - мораторна лихва върху последната главница за времето от 30.10.2019г. до 13.11.2022г. включително, и законна лихва върху главницата от 480 лева от депозирането на исковата молба в съда на 14.11.2022г. до окончателното погасяване на вземането.