Решение № 46 от 17.01.2025, Районен съд - Хасково

РЕШЕНИЕ

№ 46 гр. гр. Хасково, 17.01.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, ІХ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Минчо К. Димитров при участието на секретаря Антония Сл. Бузова като разгледа докладваното от Минчо К. Димитров Гражданско дело № 20245640101827 по описа за 2024 година

Предявен е от П. К. И., ЕГН **********, с постоянен адрес:

********************************************, чрез адвокат П. П. от Адвокатска колегия Хасково, против „Кеш Кредит Мобайл“ ЕАД, ЕИК202376220, със седалище и адрес на управление: гр.София, ул.

“Зографски манастир“№15, вх.Г, ет.6, представлявано от М. В. Л., А. В. И. и В. В. Т.; и „Кредит Гаранция“ ЕООД, ЕИК 201281666, със седалище и адрес на управление: гр.София, ул. „Манастирска“ №41, вх.Б, ет.1, ап.2, представлявано от Р. К. Я. и Л. И. Б. Г., с която са предявени обективно и субективно съединени установителни искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД, за прогласяване на нищожността на клаузата на чл.1 ал.2 от Договор за потребителски кредит № ************/*************., сключен между ищцата и „Кеш Кредит Мобайл“ ЕАД, както и нищожност на клаузата на чл. 2 ал.1 от Договор за възлагане на поръчителство към договора за заем от същата дата, сключен между ищцата и „Кредит Гаранция“ ЕООД.

Твърди се, че на *********** ищцата сключила с първия ответник Договор за потребителски кредит тип „Кредитна линия“ № ************, по силата на който й бил предоставен заем в размер на 500 лв. при фиксиран годишен лихвен процент в размер на 36,00%, с ГПР 42,24 % и срок на погасяване от 3 месеца, с месечна погасителна вноска 176,77 лв. Съгласно чл.

1 ал.2 от договора за заем, заемателят се „задължавал“ в срок от пет дни, 1 считано от датата на сключване на договора, да представи на заемодателя едно от двете обезпечения, подробно описани в него. Неясно защо, от същата дата бил налице и сключен между нея и втория ответник договор за възлагане на поръчителство, съгласно чл. 2, ал. 1 от който тя дължала възнаграждение за поръчителство в размер на 315,69 лв., платимо разсрочено по банковата сметка на първия ответник, като вноските били дължими на падежа на плащане на погасителните вноски по процесния договор за потребителски кредит. Ищцата усвоила изцяло заемния ресурс, но поддържа, че не дължи плащането на допълнително оскъпяване, поради нищожност на посочените клаузи от двата договора. Излага съображения, че с цел заобикаляне на чл. 19 ал.4 от ЗПК, фирмите за бързи кредити въвели практика да поставят на кандидатстващите за кредит лица изисквания, на които те не можели да отговорят и след като създали предпоставки за неизпълнението на тези задължения, те включили в договора за потребителски кредит санкции или услуги - заплащането на неустойка. Доколкото тези клаузи били разпознати от трайно наложилата се съдебна практика и обявени за неравноправни, те трансформирали и прикрили неустойката под формата на нарочно създаден Договор за възлагане на поръчителство, сключен с очевидно паралелно юридическо лице, което се явявало „поръчител“. На практика с това потребителите били задължени от по - силната икономически страна по заемния контракт да сключват неизгодни и допълнително икономически обременяващи за тях клаузи като изпълнят поставеното им задължение по чл.

1, ал.2 и така да дължат трансформирана неустойка във вече „Възнаграждение за поръчителство“ по чл.2 ал.1 от сключения по принуда Договор за възлагане на поръчителство. Според чл. 2, ал.1 от същия, трансформираната неустойка била включена в погасителния план, който пък бил неразделна част от сключения със Заемодателя Договор за паричен заем.

По този начин финансовите институции си осигурявали допълнителна печалба, която вече била калкулирана с договорената възнаградителна лихва, като същевременно опитвали да преодолеят законоустановения таван на лихвените нива и другите разходи по предоставената в заем сума. Преценката за действителността на клаузата на чл. 1 ал.2 от договора за заем във връзка с чл. 2 ал.1 от договора за възлагане на поръчителство и трансформирането на практика на неустойката във „възнаграждение за обезпечение“ и за нейния обоснован размер следвало да бъде извършена с оглед претърпените вреди от неизпълнението при спазване на критериите заложени в т.3 от TP на ОСТК на ВКС по г.д. № 1/2009г. В случая трансформираната неустойка във „възнаграждение за обезпечение“ за неизпълнението на задължението за осигуряване на обезпечение била загубила присъщата на неустойката обезпечителна функция, тъй като не обезщетявала вреди от самостоятелни и сигурни неблагоприятни последици за кредитора от неизпълнение на главното 2 задължение, а на акцесорно такова. Максимално тежките вреди, които един кредитор можел да претърпи били от виновното пълно неизпълнение, а чл. 33 ЗПК предвиждал, че при забавено изпълнение на задълженията по договор за потребителски кредит размерът на обезщетението е законната лихва върху непогасената част от дълга. Предвидената трансформирана неустойка във „възнаграждение за обезпечение“ в размер на 315,69 лв. излязла извън присъщата за неустойката обезщетителна функция, доколкото била в прекомерно спрямо заемната сума размер и не зависела от вредите от неизпълнението на основното договорно задължение и по никакъв начин не кореспондирала с последици от неизпълнението. Предвиждането в процесния договор на обезщетение, надхвърлящо значително размера на дължимата мораторна лихва при неизпълнение не защитавал легитимен интерес на кредитора и внасял неравноправност в договорното съдържание с цел неговото облагодетелстване в ущърб на потребителя. В договора били създадени препятствия пред потребителя да изпълни изискванията за осигуряване на обезпечение, за да възникнат условия кредиторът да начисли допълнително оскъпяване под скритата форма на „възнаграждение за обезпечение“, което било допълнителна и гарантирана за него сигурна икономическа облага и съставлявало скрита печалба за търговеца. Поради това, че „възнаграждение за поръчителя“ било скрита лихва, кредиторът не бил изпълнил условията на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, тъй като не бил разписал в съдържанието на договора действително приложените в правоотношението договорна лихва, а съгласно чл. 21 ЗПК, договорна клауза, която имала за цел или за резултат заобикаляне на изискванията на ЗПК била нищожна.

Поставянето на изисквания за осигуряването на лично, реално обезпечение противоречало и на Директива 2008/48, транспонирана в ЗПК. На практика такива клаузи прехвърляли риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и водели до допълнително увеличение на размера на задължението. По този начин на длъжника се вменявало задължение да осигури обезпечение след като кредитът бил отпуснат, като ако не го осъществи, дългът му нараствал, тоест - опасността от свръхзадлъжнялост на длъжника се увеличавала. Кредиторът в настоящия случай бил приел риск да отпусне реално необезпечен и само евентуално обезпечен кредит, поради това неблагоприятните последици за кредитодателя били самопричинени, поради неизпълнение на задължението си по чл. 16 ЗПК.

Ищцата поддържа, че трансформираната неустойка във „възнаграждение на поръчителя“ намерила място в чл.2, ал.1 от Договора за възлагане на поръчителство, която била във връзка с чл. 1 ал.2 от Договора за заем, била нищожна като нарушаваща добрите нрави и като неравноправна по смисъла на чл. 143 т.5 от ЗЗП, във връзка с чл. 19, ал. 1 ЗПК, във връзка с чл. 10, ал. 2 и 3 чл. 10а, ал. 4 ЗПК. В процесния договор кредиторът се задоволил единствено с посочване като абсолютни стойности на лихвения процент по заема и на ГПР, но липсвала обаче ясно разписана методика на формирането му /кои компоненти точно са включени в него и как се формира посочения в договора ГПР от 42,24%/. Във величаната на ГПР като глобален израз на всичко дължимо по кредита следвало по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които длъжникът ще стори и които били пряко свързани с кредитното правоотношение, а в конкретния случай такава яснота липсвала. Посоченият годишен лихвен процент по заема 36.00 %, не изяснявал как тези стойности се съотнасяли към ГПР по договора. Съгласно чл. 10, ал. 2 и чл. 10а, ал. 4 ЗПК видът, размерът и действието, за което се събират такси и/или комисионни трябвало да бъдат ясно и точно определени в договора и кредиторът не можел да изисква и събира от потребителя каквото и да е плащане за разходи, свързани с договора, които не били предвидени в него. Освен уговорената възнаградителна лихва в кредитния контракт страните не били уговорили други разходи, следователно кредиторът нямал право да включва в обхвата на обявения в договора ГПР от 42,24% други разходи освен договорната лихва. ГПР се определял по точно определена методика, регламентирана в чл. 19 ал. 1 и по силата на ал. 2 от същия член по алгоритъма, уреден в Приложение № 1 към закона и само въз основа на такси и други разходи, изрично уговорени между страните и включени в договорното съдържание /арг. от чл. 10 ал. 2 и чл. 10 ал. 4 ЗПК/. Законодателят задължавал кредитодателите да включат в текста на договорите за потребителски кредит размера на ГПР, тъй като от него потребителите можели да получат информация за стойността на всички плащания, които ще направят за срока на действие на договора и така да вземат информирано решение дали кредитът съответства на техните потребности и на финансовите им възможности да го обслужват и неизпълнението на това задължение водело до непораждане на права и задължения от кредитния договор (чл. 22 ЗПК). В пряко нарушение на чл. 19 ал. 1 ЗПК кредиторът следвало да включи в ГПР скритите договорни лихви, уговорени като възнаграждение за обезпечение по процесния Договор за възлагане на поръчителство, но след като я оповести на потребителя. Посочения в кредитния договор размер на ГПР, който не бил реално прилагания в отношенията между страните представлявал „заблуждаваща търговска практика“ по смисъла на чл. 68д ал. 1 и ал. 2 т.1 ЗЗП. С преюдициално заключение по дело С-453/10 било прието, че използването на заблуждаващи търговски практики представлявало един от елементите, на които може да се основе преценката за неравноправния характер на договорните клаузи по смисъла на чл. 143 и сл. ЗЗП.

Неравноправната клауза в договора, сочеща неверен ГПР била в пряко противоречие с изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК и осъществявала 4 фактическия състав на чл. 143 т. 19 от ЗЗП и чл. 21 от ЗПК, а съгласно чл. 146 ал. 1 не произвеждало пряко действие договорна клауза, с която се внасяло неравновесие в отношенията между търговците и потребителите. Посочва се, че спрямо договора за потребителски кредит, ищцата получила сумата от 500 лв., а според чл. 2, ал.1 от Договора за възлагане на поръчителство, тя следвало да заплати и допълнително оскъпяване в размер на 315,69 лв., като по този начин общото задължение по договора с включена главница, лихва и трансформирана неустойка във „възнаграждение за обезпечение“ по чл. 2 ставало общо в размер на 846 лева. Търсената неустойка, трансформирана във „възнаграждение за обезпечение“ по чл. 1 ал.2 по Договора за потребителски кредит, според ищцата била нищожна на основание чл.26, ал.1 ЗЗД, вр. с чл.143, ал.1 и чл.146, ал.1 ЗЗП, както и поради нарушение на чл.19, ал.4 от ЗПК, вр. чл.21, ал.1 ЗПК. В допълнение, предвидената трансформирана неустойка във „възнаграждение за обезпечение“ била нищожна на три отделни правни основания. Като първо от тях се сочи основанието по чл.26, ал.1 ЗЗД, поради нарушение на императивни разпоредби на ЗПК. В текста на чл.10а, ал.2 от ЗПК било посочено „кредитора не може да иска заплащането на такси и комисионни за действия, които са свързани с усвояване и управление на кредита“, а в случая допълнителното оскъпяване представлявало действие по усвояване и управление на кредита. В текста на чл.10а, ал.4 от ЗПК пък било посочено „Че видът, размера и действието, за което се събират такси или комисионни, трябва да бъдат ясно и точно определени в договора“, което не било сторено. Същата била нищожна и поради противоречие с добрите нрави - в конкретният казус при отпуснат кредит в размер на 500 лв., оскъпяването за „възнаграждение за поръчителство“ било необосновано високо и в прекомерен размер спрямо кредита. „Споразумението“ противоречало на добрите нрави и поради нарушаване на принципите за справедливост и добросъвестност в гражданските и търговски взаимоотношения. Неморално и неетично било да се уговаря трансформираната неустойка във „възнаграждение на поръчителя“ при неизпълнение на непреодолими условия, а още повече когато уж били изпълнени. Предвидената трансформирана неустойка във „възнаграждение за поръчителство“ била нищожна и на основание чл.21, ал.1 ЗПК във вр. с чл.26, ал.1 от ЗЗД поради заобикаляне на закона. В чл.19, ал.4 ЗПК била въздигната възбрана да се определя ГПР, който е по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения. При положение, че в Договора за възлагане на поръчителство било предвидено заплащане на възнаграждение за такова, на практика се заобикаляла забраната в чл.19, ал.4 ЗПК за максималния размер на ГПР. Искането за заплащане на такова възнаграждение представлявало разход по кредита за потребителя, а тези разходи следвало да намерят стойностно изражение в ГПР, На следващо място, „възнаграждението за поръчителство“ било нищожно като противоречащо на добрите нрави и 5 неравноправно по смисъла на чл.143, т.19 ЗЗП, тъй като сумата, която се претендирала била в прекомерно голям размер спрямо получената сума на отпуснатият кредит. По този начин безспорно се нарушавал принципът на добросъвестност и справедливост. Предвидените клаузи били неравноправни по смисъла на чл.143, т.5 ЗЗП, тъй като същите предвиждали заплащане на сума, размерът на която бил необосновано висок. С търсената сума по договорите в полза на кредитора се уговаряло още едно допълнително обезщетение за неизпълнение на акцесорно задължение. В този смисъл била и т.32 от извлечение от протокол № 44 на заседание на КЗП от 05.11.2015г.