Определение № 16379 от 31.07.2026, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 16379 гр. София, 31.07.2026 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-IV-В, в закрито заседание на тридесет и първи юли през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Елена Иванова

Членове:

Иванина Ив. Пъстракова

Анна-Мария М. Събева като разгледа докладваното от Елена Иванова Въззивно частно гражданско дело № 20211100513446 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл.274 и сл. от ГПК.

С определение № 20186147/16.09.2021 г., постановено по гр.д.№ 53 716/2020 г. по описа на СРС, І ГО, 43 състав е върната на основание чл.130 ГПК исковата молба с вх.№ 22021217/03.11.2020 г., подадена от С. Л. М. против Върховен административен съд поради недопустимост на предявения иск и е прекратено производството по делото.

Срещу така постановения съдебен акт е подадена частна жалба от ищеца С. Л. М., в която се поддържа, че същият е неправилен, незаконосъобразен и немотивиран. Наведени са доводи, че според чл.7 от Конституцията на Република България държавата отговаря за вреди, причинени от незаконни актове или действия на нейни органи и длъжностни лица и това е един от основополагаците принципи за функционирането на държавата; че в изпълнение на конституционните принципи законодателят е предвидил, че отговорността на държавата може да бъде реализирана по ЗОДОВ, с оглед на което при установено противоправно поведение от страна на магистрата, държавата следва да отговаря за вредите, които са в причинна връзка с него или функционалният имунитет на магистратите не изключва отговорност на държавата за вредите причинени от незаконосъобразно правораздаване от страна на съда. Отговорността е на държавата, а не отделните нейни органи и длъжностни лица, съдът и правозащитните органи представляват държавата като процесуални субституенти /ТР № 5/15.06.2015 г. по тълк.дело № 5/2013 г. на ОСГК на ВКС/, от където следва, че материалноправно легитимиран е конкретния съд, който е в служебни правоотношения с магистрата или в дадения случай – ВАС. Счита, че съставът на СРС погрешно е заключил, че основанието на исковата претенция е чл.2 и сл. от ЗОДОВ, че последната по-скоро следва да се квалифицира по чл.1 ЗОДОВ, тъй като се касае за дейност в отклонение от задължителната сила на решение на Конституционния съд по чл.14 от ЗКС, доколкото се касае за бездействие на магистрати от ВАС, изразяващо се в неизпълнение на задължително за всички субекти поведение – съобразяване с решение на Конституционния съд № 4 по к.д.№ 16/2016 г., прогласено в РКС № 3/28.04.2020 г. по к.д.№ 5/2019 г.

Жалбоподателят не споделя мотивите на СРС, че от него се иска „да извърши недопустима преценка нарушил ли е ответникът решение на КС, като преразглежда изложените от ВАС мотиви при постановяване на приложеното към ИМ решение № 1154/23.01.2020 г., постановено по адм.д.№ 11 088/2018 г.“, тъй като в настоящото производство е сезирал съда с искане за произнасяне по настъпила щета, която е в резултат от лишаването на ищеца от правото му на съдебна защита за обезщетяване за отнемане на материално право – право на ползване, че СРС не следва да преразглежда изложените от ВАС мотиви по адм.дело № 11088/2018 г., а да прецени в отделно съдебно следствие дали е налице нарушение на закона от страна на ВАС относно законосъобразността на административния акт на прокуратурата по отнемане на МПС.

1

Моли атакуваното определение да бъде отменено и делото да се върне на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия.

Ответникът по частната жалба – Върховен административен съд в депозирания в срока по чл.276, ал.1 ГПК отговор е оспорил жалбата като неоснователна. Инвокира съображения, че извършената от първоинстанционният съд правна квалификация на иска по чл.49 ЗЗД е правилна, доколкото изложените от ищеца твърдения не попадат под специалните хипотези на ЗОДОВ, в т.ч. и чл.1 от същия, която касае вреди от административна дейност; че пречка за реализиране отговорността на съдилищата по чл.49 ЗЗД се явява функционалния имунитет на съдиите, регламентиран в чл.132 от Конституцията на Република България, относно служебните им действия, освен ако извършеното не съставлява умишлено престъпление от общ характер. Посочено и че след като съдиите от ВАС не носят отговорност за постановените от тях актове, то е недопустимо да са ангажира гранционно-обезпечителната отговорност на съда, в който същите правораздават, както и че да се приеме за допустим иск по чл.49 ЗЗД срещу ВАС би означавало да се пренебрегне силата на пресъдено нещо и стабилитета на постановените от ответника съдебни актове и извън всякакви свои правомощия настоящият съд да ревизира тези актове. Заявява искане частната жалба да бъде отхвърлена.

Въззивният съд като взе предвид становищата на страните, изискванията на закона и приложенията по делото, намира за установено следното:

Частната жалба е подадена от легитимирано лице срещу валиден и подлежащ на инстанционен контрол съдебен акт, в преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество – частната жалба е неоснователна.

С разпоредбата на чл.130 ГПК законодателят е предвидил, че когато при проверка на исковата молба съдът констатира, че предявеният иск е недопустим, той връща същата.

Производството пред СРС е образувано по искова молба, уточнена с молба от 16.07.2021 г., с която С. Л. М. претендира осъждане на ответника да му заплати обезщетение в размер на 1 000,00 лева /частичен иск от вземане в пълен размер от 111 903,00 лева/, за това че с постановеното от ВАС решение № 1154/23.01.2020 г., постановено по адм.д.№ 11 088/2018 г. по неговия опис е отхвърлена претенцията на ищеца срещу Прокуратурата и МВР по повод на техни действия по задържане на МПС за период от 3 г. по пр.пр.№ 2020/2013 г. на ЯОП, като за да отхвърли иска ВАС е приел, че в случая не е налице административно производство с участие на Прокуратурата, а производство по реда на НПК, че актът на окръжният прокурор не е административен акт, а такъв по НПК, като по този начин този съд не се е съобразил с решение на Конституционния съд № 4 по к.д.№ 16/2016 г., според което дейността на прокуратурата по чл.84 /стар 69а/ е административна по своя характер. Наведени са твърдения, че е налице незаконосъобразно с чл.14, ал.6 от ЗКС действие на ответника, несъобразяване с установителното ретроактивно действие на решение на Конституционния съд № 4 по к.д.№ 16/2016 г., прогласено с в РКС № 3/28.04.2020 г. по к.д.№ 5/2019 г., което решение ВАС е приел, че има действие ех nunc и към датата на постановяване на акта на прокурора /2013 г./ той е бил такъв по НПК, а не по АПК, която теза на ответника ищецът не е могъл да преодолее и в производство по отмяна по а.д.№ 4772/2020 г., както и че несъобразяването с установителното ретроактивно действие на решение на Конституционния съд № 4 по к.д.№ 16/2016 г., представлява отказ от правосъдие.

Ищецът претендира заплащането на обезщетение за вреди от незаконосъобразен според него съдебен акт, постановен от състав на Върховен административен съд. Безспорно по силата на чл.7 от Конституцията на Република България Държавата може да носи отговорност за вреди, причинени от правораздавателната дейност на съда, като тази отговорност е развита в ЗОДОВ. Съдът като процесуален субституент на Държавата е легитимиран да отговаря по искове за репариране на вреди по реда на ЗОДОВ по реда на чл.2, чл.2б и чл.2в от ЗОДОВ, като в дадения казус наведените в исковата молба фактически твърдения не се субсумират под нито една от тези специални хипотези на ЗОДОВ.

В производството е спорен въпросът дали функционалният имунитет на съдиите по чл.132 от Конституцията на Република България обуславя недопустимост да се реализира отговорност на съдилищата по реда на чл.49 ЗЗД за вреди, причинени от незаконосъобразни съдебни актове, извън тези по чл.2б и чл.2в от ЗОДОВ. Настоящият съдебен състав споделя становището на ВКС по този въпрос, обективирано в решение № 50058/07.07.2023 г. по гр.д.

№ 3192/20022 г. по описа на ІІ ГО. В същото е посочено, че в практиката на Върховния касационен съд се приема /решение № 110/14.06.2013 г. по гр.д.№ 93/2012 г., определение № 534/13.12.2019 г. по ч.гр.д.№ 4266/2019 г. на IV ГО, решение № 348/08.01.2018 г. по гр.д.№ 495/2017 г. на ІV ГО, определение № 189/17.08.2022 г. по ч.гр.д.№ 2246/2022 г. на І ГО/, че 2 установеният с разпоредбата на чл.132 от Конституцията функционален имунитет на магистратите /съдии, прокурори и следователи/ изключва възможността от тях да се търси наказателна и гражданска отговорност при осъществяването на съдебната власт за техните служебни действия и за постановените от тях актове, освен ако извършеното е умишлено престъпление от общ характер. Поради това искът по чл.45 ЗЗД срещу магистрат е процесуално недопустим. Наличието на този функционален имунитет, изключващ гражданската /деликтна, имуществена/ отговорност на магистратите, обаче не изключва изобщо отговорността на съдилищата и другите органи на съдебната власт за техни противоправни действия и бездействия, от които са произтекли вреди. Специално уредените хипотези на такава отговорност са при разглеждане на делата в неразумен срок по чл.2б ЗОДОВ и при нарушаване правото на Европейския съюз по чл.2в ЗОДОВ. Следва да се приеме, че и извън уредените в ЗОДОВ хипотези, съдилищата носят отговорност за вреди от влезли в сила неправилни актове, когато неправилността е предварително установена по надлежния ред и актът е отменен. Не може да се търси отговорност на държавата чрез съда за всеки влязъл в сила акт, който страната счита за незаконосъобразен, тъй като правилността на съдебните актове е обект на контрол в производствата по обжалването им.

За да възникне основание за отговорност е необходимо противоправността /неправилността/ на влезлия в сила акт да е установена чрез някой от предвидените в процесуалните закони способи – по реда на извънинстанционните производства за отмяна на влезли в сила решения, каквито са уредени както в ГПК, така и в АПК. В случая такива актове не се поддържа да са налице.

От друга страна, в дадената хипотеза нито се твърди, нито се представят доказателства и за наличието на влязла в сила присъда или решение по чл.124, ал.5 ГПК, установяващи извършването на умишлено престъпление от общ характер от страна на съдиите, постановили решение № 1154/23.01.2020 г. по адм.д.№ 11 088/2018 г. по описа на ВАС, които да може да обусловят възникването на право на иск за ищеца на основание чл.49 ЗЗД срещу ответника.

С оглед изложеното настоящата инстанция намира, че в дадената хипотеза са налице основанията за приложението на разпоредбата на чл.130 ГПК, поради което депозираната частна жалба срещу атакуваното определение се явява неоснователна и като такава същата следва да бъде оставане без уважение.

Воден от горното, Съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частната жалба на С. Л. М. с вх.№ 25141726/2021 г. срещу определение № 20186147/16.09.2021 г., постановено по гр.д.№ 53 716/2020 г. по описа на СРС, І ГО, 43 състав, като неоснователна.

Определението не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

3