Решение № 4636 от 22.11.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4636 гр. Пловдив, 22.11.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Костадин Б. Иванов при участието на секретаря Габриела Пл. Йорданова като разгледа докладваното от Костадин Б. Иванов Гражданско дело № 20245330106098 по описа за 2024 година за да се произнесе взе предвид следното:

Съдът е сезиран с искова молба от П. М. П. с ЕГН **********, с адрес гр. Х.... ул. „Х.... К...... Г. Г. М. от АК - гр. П........., против „Адессо кредит България“ ЕООД с ЕИК ............със седалище и адрес на управление: град Ботевград, бул. „Трети март” № 83, ет. 7, представлявано от ..... Л.... Л.............. с която е предявен установителен иск за признаване за установено, че клаузата за заплащане на неустойка, уговорена в чл. 4, ал. 2 от Договор за паричен заем с № ............ сключен между страните в гр. П.......... е нищожна, като противоречаща на добрите нрави, принципите на добросъвестност и справедливост, заобикаляща разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК, неравноправна, поради нееквивалентност на престациите на насрещните страни и нарушаваща изискванията на чл. 146, ал. 1 ЗПП относно задължителното индивидуално уговаряне на неустойка.

С исковата молба се твърди, че между страните е сключен Договор за паричен заем № ............. по силата на който „Адессо кредит България“ ЕООД предоставя на ищеца паричен заем в размер на 2200 лв. за срок от 18 месеца. П. П...... се задължава да върне сума в размер на 2961 лв. на осемнадесет равни вноски по 164,50 лв. с уговорен фиксиран годишен лихвен процент – 40 %, при ГПР от 48,21 %. Посочено е, че съгласно чл. 4, ал. 1 от Договора, вземането по същия е следвало да бъде обезпечено с едно от посочените в клаузата обезпечения – осигуряване на две физически лица за поръчители, които да отговорят на посочените в договора изисквания или с банкова гаранция с бенефициер – заемодателя. Поддържа се, че в чл.

4, ал. 2 от договора, е предвидено разсрочено заплащане на неустойка от потребителя в размер на 1413 лв. на десет равни вноски при неизпълнение на задълженията в посочения чл. 4, ал. 1 в едно с уговорената главница и лихви по заема, като общата дължима сума възлиза на 4374 лв., разпределени на осемнадесет вноски по 243 лв.

Изложени са съображения, че чрез начисляването на неустойката се заобикалят 1 материално-правни изисквания, регламентирани в чл. 19, ал. 1 ЗПК, тъй като заемодателят не е включил вземането за неустойка в изчисляването на годишния процент на разходите по кредита. Аргументира се още, че така уговорената неустойка, предвид нейния размер и условия за начисляването й, излизала извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, и води единствено до неоснователно обогатяване. Иска се прогласяване нищожността на оспорената клауза, като с уточняваща молба се сочи, че основанието на искането е чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, като клаузата противоречи на морала, добрите нрави и чрез нея се заобикаля закона.

Претендират се и разноски. Представя писмени доказателства под опис.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът „Адессо кредит България“ АД е депозирал отговор със съображения за недопустимост поради липса на правен интерес на ищеца от предявяване на настоящия установителен иск, тъй като разполага с осъдителен иск за връщане на платената неустойка в размер на 235,50 лв., както и за такива неоснователност на иска. Не оспорва, че страните са сключи Договор за паричен заем, № ................... в който се съдържа процесната клауза за неустойка. Поддържа, че договорената неустойка с оглед на нейния размер не може да бъде опредП. като прекомерна, защото е значително под размера на главницата по заема, в рамките на приемливото и допустимото при такъв вид облигационни отношения. Посочва, че неустойката при непредоставяне на обезпечение е валидна и отговаря на приложимите законови изисквания. Неустойката била уговорена за неизпълнение на конкретно договорно задължение – предоставяне на обезпечение, а нейният размер, с оглед начина по който бил уговорен, зависел от волята на заемателя и от това, кога той ще изпълни задължението си. Твърди, че договорната свобода при уреждането на граждански и търговски правоотношения и взаимното съгласие на страните по договора за включването на клаузата за неустойка изключват приложението на чл. 26, ал. 1 ЗЗД и противоречие на уговорката с добрите нрави. Твърди, че при така договорения размер на неустойката, тя не излизала извън присъщите и обезщетителна и обезпечителна функции, а изпълнявала и стимулираща и наказателна функции, което не я превръщало в неравноправна, като необосновано висока по смисъла на чл.

143, ал. 5 ЗЗП. Целта на неустойката била да репарира вредите за кредитора от липсата на обезпечение. В тази насока и клаузата за неустойка не противоречала на добрите нрави. Размерът на неустойката не бил прекомерен, а дори ако се приемело, че е, то същият подлежал на намаляване, а не следвало да се обявява клаузата за недействителна. Счита, че потребителят е могъл да изпълни задължението си по предоставяне на поръчител и да се освободи от отговорността по заплащане на неустойка. Поемането на акцесорното задължение за неустойка не било условие за сключването на договор и не създавало значителна неравнопоставеност между страните относно правата и задълженията им. Поддържа, че клаузата за неустойка не била неравноправна и на основание чл. 146, ал. 1 ЗПП, защото била индивидуално уговорена. Навежда доводи, че е спазена разпоредбата на чл. 19 ЗПК, защото с неустоечната клауза не се заобикаляли изискванията за максимален размер на ГПР, тъй като този разход изрично се изключва от разходите, формиращи ГПР и не влияе върху неговия размер. В подкрепа на гореизложеното подробно е посочил и съдебна практика. Възразява срещу претендираното от ищеца адвокатско възнаграждение.

Моли за отхвърляне на иска и присъждане на разноски.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа страна:

Не се спори, а и е представен сключен между П. М. П., като кредитополучател, и „Адессо Кредит България” ЕООД, като кредитодател, Договор за паричен заем № 2

............. за сумата от 2200 лева, при фиксиран лихвен процент по заема 40%, годишен процент на разходите – 48,21%. Съгласно чл. 4, ал. 1 от Договора, кредитополучателят се задължавал да осигури едно от посочените в договора обезпечения – банкова гаранция или две физически лица поръчители, които имат осигурителен доход в нетен размер на най-малко 1000 лв.; да са на безсрочен трудов договор; нямат неплатени осигуровки за последните две години; нямат кредити към банки или финансови институции с класификация различна от „Редовен“, както по активни, така и по погасени задължения, съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ. При непредоставяне им в срок, на основание чл. 4, ал. 2 от Договора се начислявала неустойка в размер на 1413 лева, която ищецът следва да престира разсрочено заедно с погасителната вноска, към която се кумулира месечна вноска за неустойка.

Приета по делото е и справка за извършени плащания по кредита, представена от ответното дружество, видно от която е налице пълно погасяване на вземанията по кредита за главница, възнаградителна лихва и неустойка.

Въз основа на така изложената фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

Не е спорно, а и се установява от материалите по делото, че между ищцата и „Адессо Кредит България” ЕООД е възникнало облигационно правоотношение по силата на Договор за паричен заем № ...........с визираното по-горе съдържание, при което П. П. има качеството на кредитополучател, но също така и на потребител.

Поради това положение тя, като по-слабата и уязвима страна в правоотношението се ползва със законоустановената потребителска закрила и приложение в случая намират правилата на ЗПК и ЗЗП. В светлината на тази материално правна обусловеност на правоотношението между страните, специалните правила за търговците са относими само към ответника – търговско дружество „Адессо Кредит България” ЕООД, като в отношенията му с ищцата – потребител се прилага специалната нормативна закрила за потребители.

В тази насока съдът намира, че клаузата за неустойка в чл. 4, ал. 2 от процесния договор, както се изтъква и в исковата молба, действително е нищожна на основание чл. 19, ал. 5 вр. с ал. 4 ЗПК, доколкото води до завишаване на ГПР по кредита до повече от пет пъти размера на законната лихва. Това е така, защото сумата за неустойка представлява разход по кредита, който неправилно не е включен при изчисляването на процента на оскъпяване на кредита. По смисъла на § 1 от ДР на ЗПК „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати. С оглед на тази дефиниция съдът намира, че уговорената в чл. 4 от договора за кредит неустойка реално представлява разход по кредита и е следвало да бъде взета предвид при определяне на ГПР, тъй като произтича от и е пряко свързана с договора за кредит. Видно от съдържанието на процесния договор, неустойката по същия не е включена при изчисляване на процента на разходите, но реално оскъпява кредита. Така, определеният размер на неустойката надхвърля обезпечителната, обезщетителната и санкционната й функции, като тя се превръща в скрит източник на печалба за кредитора. Доколкото посочения в договора ГПР е 48,21 %, при отчитането на който очевидно не е взета предвид неустойката, то с включването й при неговото изчисляване, същият ще надвиши законоустановения лимит, т.е. налице е нарушение и на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Съгласно чл. 19, ал. 5 ЗПК клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни. Неспазването на императивните разпоредби, предвиждащи лимит на размера на годишния процент на оскъпяване на 3 кредита пък е частна хипотеза на нарушаване на добрите нрави с договорни клаузи в потребителските кредити, тъй като води до неравноправие между двете страните, явна нееквивалентност между престациите по правоотношението и неоснователно обогатяване на кредитора за сметка на кредитопулчателя, последният от които е задължен да заплати неоправдано висок разход за получения от него финансов ресурс.

Следователно установителният иск за нищожността на процесната клауза за неустойка се намира за основателен и като такъв ще се уважи.

С оглед изхода на спора право на разноски има ищцата на основание чл.78, ал.1 ГПК и с оглед на представения списък по чл. 80 ГПК и Договор за правна защита и съдействие. В нейна полза ще се присъди сумата от 58 лв. разноски за държавна такса.

На основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. и съобразно представения Договор за правна защита и съдействие, в полза на ......... Г. Г. М. от АК - гр. П..... следва да се присъди сумата от 330 лв. за адвокатско възнаграждение за оказана правна помощ на ищцата по настоящото дело.

Така мотивиран, съдът

РЕШИ:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните П. М. П. с ЕГН **********, с адрес гр. Х...., ул. „Х.... К........... против „Адессо Кредит България” ЕООД, ЕИК: ........... със седалище и адрес на управление: град Ботевград, бул. „Трети март” № 83, ет. 7, представлявано от ..... Л..... Л............. че клаузата на чл. 4, ал. 2 от Договор за паричен заем № ................ сключен между страните, предвиждаща заплащане на неустойка, е нищожна на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД като противоречаща на добрите нрави, както и основание чл. 19, ал. 5 вр. ал. 4 ЗПК.

ОСЪЖДА „Адессо Кредит България” ЕООД, ЕИК: ..............със седалище и адрес на управление: град Ботевград, бул. „Трети март” № 83, ет. 7, представлявано от .... Л ... . Л .......... да заплати на П. М. П. с ЕГН **********, с адрес г р. Х........ ул. „Х ... К

..........., сумата от 58 лева разноски за заплатена държавна такса.

Разпечатката съдържа 29 от 34 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/70a9123f-006d-4560-802b-0d55c0bc26a9