Решение № 436 от 10.07.2025, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 436 гр. София, 10.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГО 4-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание на пети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Жива Декова

Членове:

Александър Цонев

Дора Михайлова при участието на секретаря Албена В. Рибарска като разгледа докладваното от Дора Михайлова Касационно гражданско дело № 20248002103013 по описа за 2024 година

Производството е по чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Д. К. Й., М. Й. и К. Й., действащ чрез своите родители и законни представители Д. Й. и М. Й., всички чрез адвокат Р. М. – Х., срещу Решение № 524 от 30.04.2024 г. по в. гр. д. № 2728/2023 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено Решение № 165/01.08.2023г, постановено по гр. д. № 158/2023 г. по описа на Окръжен съд– Враца, в частта, в която са отхвърлени предявените от Д. К. Й., М. Й., действащи лично и поотделно и като законни представители на малолетния си син - ищец К.

Й., ЕГН: [ЕГН], против Прокуратурата на Република България искове по чл. 2, ал. 1, т. 1, пр. последно от ЗОДОВ за заплащане на сумите, както следва: на К. Й., чрез неговите родители и законни представители Д. К. Й. и М. Й., сумата 30 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени от него неимуществени вреди вследствие акта на ОД-МВР-Враца, издаден по предложение на РП - Мездра, изразяващи се в емоционална стресова ситуация на 29.01.2021 г. и на 14.12.2022 г. при забрана да напусне страната; на М. Й. - сумата 26 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени от нея неимуществени вреди вследствие акта на ОД-МВР-Враца, издаден по предложение на РП-Мездра, за забрана детето й К. Й. да напусне на 29.01.2021 г. и на 14.12.2022 г. страната; и на Д. К. Й. - сумата 26 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени от него неимуществени вреди вследствие акта на ОД-МВР Враца, издаден по предложение на РП-Мездра, за забрана на детето му К. Й. да напусне на 29.01.2021 г. и на 14.12.2022г. страната.

1

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушения на материалния закон, както и че е необосновано. Жалбоподателите считат за неправилен правния извод на въззивния съд, че отговорността на Прокуратурата не може да бъде ангажирана на основание чл. 2, ал. 1, т. 1, предложение последно ЗОДОВ, тъй като хипотезите на нейната отговорност били изчерпателно изброени в чл. 2, т. 1 и т. 2 от закона, каквито твърдения исковата молба не съдържала, а и самото наказателно производство не било срещу лицето, спрямо което е била наложена принудителната административна мярка.

Поддържа се, че неправилно въззивният съд е приел, че заповедта на административния орган за налагане на забрана малолетният К. Й. да напуска пределите на страната не е била отменена като незаконосъобразна, без да отчете, че тя била изначално нищожна като мотивирана с неверни факти. По делото несъмнено било установено, че предложението на прокурора до директора на ОДМВР Враца да наложи принудителна административна мярка по чл. 76, т. 9 от ЗБЛД на малолетното дете К. Й. съдържало неверни фактически твърдения, а именно, че нотариално заверено писмено съгласие за пътуване в чужбина от родителите му липсвало.

Ответникът по касационната жалба Прокуратурата на Р България не е подал отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК.

В съдебно заседание касаторите, редовно призовани, не се явяват. Депозирана е молба от пълномощника им адвокат Р. М. – Х., в която се поддържат съображенията, изложени в касационната жалба. Представителят на Прокуратурата на Р България оспорва касационната жалба.

С определение № 1086 от 06.03.2025 г., постановено по настоящото дело, е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК касационно обжалване на въззивното решение по значимия за изхода на правен въпрос дали се прекъсва причинно-следствената връзка между противоправното поведение на органа на публична власт и причинените от незаконния му акт вреди в хипотезата на деликтното основание по чл. 2, ал. 1, т. 1, предложение последно ЗОДОВ, ако заповедта за наложената принудителна административна мярка не е била отменена като незаконосъобразна. Отрицателният отговор на този въпрос се извежда както пряко от закона при сравнение на фактическите състави на отговорността на държавата по чл. 2, ал. 1, т. 1 ЗОДОВ, така и от формираната по реда на чл. 290 ГПК практиката на ВКС, намерила израз в Решение № 35/12.08.2022 г. по гр. д. № 3901/2018 г. по описа на ВКС, IV ГО, и цитираното в него Решение № 9 от 2.02.2018 г. по гр. д. № 1444/2017 г. на ВКС, III ГО.

В тези съдебни актове е посочено, че относно причинно-следствената връзка в практиката си ВКС използва два основни способа за установяване на причинна връзка между противоправното деяние и настъпилите вреди. На първо място, прилага се т. нар. „теория за равноценността“, съгласно която е налице причинна връзка между вредите и извършеното деяние, когато последното се явява необходимо условие за настъпването на вредите.

Наличието на причинната връзка се проверява като мисловно се отстрани деянието от цялата съвкупност от условия, предизвикали вредите. Ако вредите настъпват и без да е налице деяние, то причинна връзка не е налице и обратното – ако вреди не настъпват без да е налице деяние, то причинна връзка е налице. За определяне размера на преките вреди се 2 използва т. нар. „адекватна теория“ – преки са само онези вреди, които типично настъпват вследствие извършеното противоправно деяние.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за безспорно установено, че ищците Д. Й. и М. Й., сключили граждански брак на 24.09.2011 г., са родители на малолетния К. Й.. С присъда от 17.06.2021 г. по н.о.х.д. № 276/2021 г. по описа на РС Мездра Д. К. Й. бил признат за виновен в това, че на 08.01.2021 г. в [населено място], в дом, находящ се на [улица], държал огнестрелни оръжия и боеприпаси в нарушение на разпоредбите на чл. 59, ал. 1 и чл. 98, ал. 1 и ал. 2 ЗОБВВПИ, като не е взел необходимите мерки за сигурност и особено мерките, предвидени в надлежните правилници, наредби и инструкции, допуснал е достъп на други лица до оръжията и не е предприел мерки за недопускане на злополуки и наранявания при употребата им, не ги е съхранявал в метална каса, неподвижно закрепена, снабдена със секретно заключващо устройство, или в отделно помещение с врата със секретни и заключващи се устройства и входна метална врата, от което деяние е последвала смъртта на едно лице - малолетния Т. Б. Т., като не е искал и не е допускал това и случаят е особено тежък, поради което и на основание чл. 338, ал. 3, пр. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 58а, ал. 1 и чл. 54 НК бил осъден на шест години лишаване от свобода при първоначален "общ" режим на изтърпяване. С въззивно решение № 63/24.06.2022 г по в.н.о.х.д. № 195/2022 г. по описа на ОС – Враца била изменена първоначалната присъда, като ищецът Д. Й. бил осъден на 4 години лишаване от свобода при „общ режим" на изтърпяване на наказанието за престъпление по чл. 338, ал. 3, предл. 1, вр. ал. 1 НК, вр. чл. 54 НК.

Въззивният съд установил, че малолетният К. Й. бил разпитван в хода на досъдебното производство относно механизма на инцидента, при която детето, с което си играел той, било смъртоносно ранено с ловна пушка, оставена без надзор до вратата на мазето от ищеца Д. Й. в дома му в [населено място]. Относно детето К. Й. била изготвена и съдебнопсихиатрична и комплексна психолого-психиатрична експертиза. Апелативният съд посочил, че на 14.01.2021 г. и 15.01.2021 г. прокурор при РП – Мездра отправил на основание чл. 145 ЗСВ две идентични предложения до директора на ОДМВР-Враца за налагане на принудителна административна мярка по чл. 76, т. 9 ЗБЛД - забрана на малолетното дете К. Й. да напуска пределните на страната. Предложенията били мотивирани с нуждата да се обезпечи участието на свидетеля К. Й. в действията по разследването по ДП № 139/2021 г. по описа на РП - Враца, като в предложението от 15.01.2021 г. било посочено, че от доказателствата по делото не били налице данни за наличие на нотариално заверено писмено съгласие за пътуване в чужбина от родителите на детето на основание на чл. 76, т. 9 ЗБЛД. На 15.01.2021 г. директорът на ОДМВР - Враца издал Заповед № 369з102, с която наложил на малолетния К. Й. забрана да напуска пределите на страната на основание чл. 76, т. 9 ЗБЛД. Заповедта не била връчена на адресата.

Въззивният съд костатирал, че била налице декларация с нотариална заверка на подписа от 01.09.2015 г., удостоверен от нотариус С. Г., район на действие този на РС - Враца, с която ищецът Д. К. Й. дал съгласието си синът му К. Й. да пътува извън границите на Р България, придружен от майка си М. Й., според законоустановените срокове за пребиваване в чужбина, 3 като декларацията била без ограничение на срока.

Безспорно е по делото, че на 29.01.2021 г. ищцата М. Й. заедно с децата си К. Й. и София предприела пътуване с автомобил за Словакия, но на границата с Р Сърбия, ГКПП – Калотина, на малолетния К. не било позволено да напусне страната поради забраната, наложена с посочената по-горе заповед. Осуетено било и пътуването им, предприето на 14.12.2022 г. от Летище София, по същата причина.

По молба на ищцата М. Й. от 15.12.2022 г. РП – Враца направила предложение до директора на ОДМВР - Враца да отмени наложената принудителна административна мярка по чл. 76, т.

9 ЗБЛД поради отпадане на основанието, като уведоми надлежните органи за това. Същия ден забраната била отменена.

При тези факти въззивният съд, позовавайки се на т. 10 от ТР № 3 от 22.04.2004 г. на ВКС по тълк. д. № 3/2004 г., ОСГК, с което е разяснено, че, когато незаконно действие или акт на администрацията се осъществяват по нареждане на органите на следствието или прокуратурата, административният орган не носи отговорност, е посочил, че процесната Заповед № 369з102 на ОДМВР– Враца, с която било обезпечено събиране на доказателства по досъдебното производство, била отменена по молба от ищцата М. Й., а не като незаконосъобразна. Приел е, че след като липсва незаконен акт (незаконна заповед за налагане на принудителна административна мярка), осъществен по нареждане на Прокуратурата, било безпредметно разглеждането на другите елементи от фактическия състав, пораждащ отговорността на ответника за вреди.

Съставът на Върховния касационен съд при произнасяне по касационните оплаквания, обусловени от решението на въззивния съд по спора между страните представляват ли предложенията на прокурора, отправени до директора на ОДМВР – Враца на основание чл.

145 ЗСВ, предпоставка за настъпването на неимуществените вреди, за които се претендира обезщетение, намира, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с дадените по чл.

290 ГПК разяснения, посочени при отговора на въпроса, по който е допуснато касационно обжалване. Това налага отмяна на обжалваното решение, а делото следва да бъде решено по същество от настоящата инстанция, тъй като не се налага извършване на допълнителни съдопроизводствени действия.

Деликтният състав по чл. 2, ал. 1, т. 1 предложение последно ЗОДОВ след изменението му с ДВ, бр. 98/2012 г., предвижда обективна отговорност на държавата за вредите от дейността на правозащитните органи във всички случаи на лишаване от свобода в нарушение на чл. 5, § 1 КЗПЧОС. Съгласно чл. 5, § 1 от Конвенцията, прогласяващ правото на свобода и сигурност, никой не може да бъде лишен от свобода, освен по силата на постановена от съда присъда; за неизпълнение на законно съдебно решение или с цел осигуряване на изпълнението на задължение, предписано от закона; при законен арест или лишаване от свобода с цел да се осигури явяване пред предвидена в закона институция при обосновано подозрение за извършване на престъпление, или когато обосновано е призната необходимостта да се предотврати извършване на престъпление или укриване след извършване на престъпление; при лишаване от свобода на непълнолетно лице въз основа на законно решение, за да се осигури надзор с възпитателна цел или с цел да се осигури явяване 4 пред предвидената в закона институция; с цел да се предотврати разпространението на инфекциозни болести, както и на душевно болни лица, алкохолици, наркомани или скитници, както и при законен арест или лишаване от свобода на лице с цел да се предотврати незаконното му влизане в страната или на лице, против което се предприемат действия за неговото депортиране или екстрадиция. Извън посочените хипотези, всеки друг случай на лишаване от свобода е в нарушение на човешкото право на свобода и сигурност по чл. 5, § 1 КЗПЧОС (в този смисъл Решение 60317/01.04.2022 г. по гр. д. № 597/2021 г. по описа на ВКС и цитираното в него Решение № 212/14.10.2016 г. по гр. д. № 14.02.2016 г., на ВКС, и двете по описа IV ГО).

Разпечатката съдържа 30 от 57 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/70954b56-b13e-4e80-8aa4-6a10724796cc