Решение № 255 от 23.02.2022, Районен съд - Плевен

РЕШЕНИЕ

№ 255 гр. П., 23.02.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – П., XIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и първи февруари през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: С.И.З. при участието на секретаря И.Ц.Д. като разгледа докладваното от С.И.З. Гражданско дело № *** по описа за 2021 година

Делото е образувано по искова молба с правно основание чл. 55 от ЗЗД, от С.Р.

С., EГH **********, от гр. П., ж.к. С., ***, чрез адв. Н. от АК С. против И.Ф.Е. с ЕИК ***, гр.С. - ***, представлявано от Б. ИВ. Н. – управител чрез юрк. А.Г. гр. С. - ***, с цена на иска 25 лв, частичен от *** лв.

Съдът, като съобрази становищата на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, намира за безспорно от правна и фактическа страна следното:

Твърденията, че договорът е нищожен на основание чл. 10, ал. 1 във вр. с чл. 22 от ЗПК, са неоснователни, поради следното:

В изложението си под тази точка ищец ът подробно разглежда липса на насрещни волеизявления, неизпълнение на ЗПФУР, неполагане на подпис и други подобни. Това не са твърдения, че договор ъ т е нищожен, а че не е сключен такъв. Двете са напълно различни по своята правна природа.

Нищожният договор, трябва да е сключен, в противен случай не би имало обект на твърдяната нищожност (т.е. няма предмет на нищожността). Според твърденията на ищеца няма договор, следователно не може той да е нищожен.

Договорът е несключен поради липса на волята и е недействителен при порок 1 на волята. За да е налице порочно волеизявление трябва да има такова.

Според ищеца такова липсва. Само и единствено в тежест на ищеца е да го докаже. Поради това и последиците на правната норма не са настъпили въобще не е проявено основанието за нищожност, защото според ищеца няма договор.

По повод непредоставянето на преддоговорна информация - със сключването на договора за кредит и по-точно в чл. 1 от него кредитополучателят е признал, че му е предоставена преддоговорна информация и общи условия.

В тежест на ищеца е да докаже наличие на валидно сключен договор, тъй като той се стреми да прогласи въпросния договор за нищожен. В случай, че се приеме, че договор не е сключен, следва ищецъ т да възстанови главница в размер на ***., като неоснователно преведена.По повод твърдението, че договорът е нищожен на основание чл. 11, ал. 1, т. 10 във вр. с чл. 22 от ЗПК, същото е неоснователно, поради следното:

По повод групата възражения против ГПР: В договора за кредит се съдържат всички изискуеми от закона данни за изчисляване на ГПР. Съгласно формулата в ЗПК единственият компонент в договора, който отговаря на условията да се включи при изчислението на ГПР е договорната лихва. Друго вземане подходящо за включване във формулата няма. Странно е и твърдението, че не е ясно как договорната лихва се съотнася към ГПР. Тя е единствения т компонент, въз основа на който се изчислява ГПР. Формулата се съдържа в ЗПК. Неустойката е санкция за договорно неизпълнение. Тя няма правната природа на договорна лихва (възнаграждение за ползване на главницата), за да е разход по кредита.

Поради това включването и във формулата е неправилно. По какъв начин ищецът е изчислил ГПР в размер на *** е неясно. Твърдението е неоснователно. Цялостно всички разсъждения, касаещи ГПР не са подкрепени от каквито и да е доказателства. Те са откъслечни твърдения (разпръснати на две страници) без каквито и да е доказателства към тях. В този смисъл несъстоятелни са и твърденията, че „И.Ф.Е. погрешно е изчислило ГПР. Тя е изчислена на база формулата в ЗПК, като са взети предвид само и единствено суми, които подлежат на включване в нея. Дори да се допусне, че неправилно е изчислено ГПР, то е лишено от смисъл 2 твърдението, че това води до нищожност.

Погрешното изчисление е техническа грешка, а не основание за недействителност. Следва да се подчертае, че директивата няма пряко приложение, както и решенията на СЕС. Те може да се ползват при тълкуване на вътрешен акт, но не и да са обект на „сравнителноправен анализ" особено по отношение на решения на съд.

Непознаването на актовете на ЕС и безразборното им цитиране водещо и до смесване на основни правни институти е в основата на твърденията, касаещи ГПР, които следва да бъдат отхвърлени, като неоснователни и недоказани.

По повод групата възражения против неустойката, същите са неоснователни и недоказани, поради следното: ищецът е бил потребител на договори за кредит с аналогично съдържание на процесния, преди и след датата на неговото сключване.

Поради това той подробно е познавал изискването кога и как следва да представи съответните обезпечения.

Също така договоръ т му е предоставен за запознаване, вследствие на което той е видял срока на изискването. Неустойката по договора за кредит изпълнява и трите си законни функции: санкционна, обезщетителна и обезпечителна. В случая санкционната функция е застъпена по-силно. Тя се изразява в размера й. Това е определяната в теорията „наказателна неустойка". Независимо от това са налице и другите две функции: обезщетителна и обезпечителна.

Обезщетителната се изразява в следното: с начислената сума се покриват вредите от забавата от плащането, както и разходите, които се извършват за принудително събиране на сумата.

По повод неизвършване на оценка на кредитоспособността, твърдението е неоснователно и недоказано, поради следното: оценка на кредитоспособността е извършена. Също така очевидно е извършена надлежно и правилно, тъй като С. е изплатил процесния договор за кредит, както и последващите такива. Следователно е неоснователно твърдението, че не е направена оценка на кредитоспособността.

Начислената и описана по-горе неустойка се начислява, не с цел да не се направи оценка на кредитоспособността, а заради неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение. Преценка на кредитополучателя е дали ще се съгласява на определна клауза или не. Изискването за обезпечение е производно на оценката на кредитоспособността - счело се е, че 3 трябва да се предостави такова, за да се отпусне кредитът в хода на оценката.

Също така самата неустойка се заплаща в пари, т.е. тя по никакъв начин не се отразява на нуждата от правилна оценка на кредитоспособността - дали потребителят няма да може да заплати по-малка или по-голяма сума е ирелевантно, той все не е в състояние да си погаси задължението. Отново се подчертава – договор ъ т е изплатен, следователно кредитоспособността на С. е надлежно изследвана, в противен случай, той не би погасил договора си (както и другите договори).

По повод приложението на чл. 71 от ЗЗД, твърденията в тази връзка са неоснователни, поради следното: въпросната разпоредба предоставя право на кредитодателя. Тя не му възлага задължение за прогласяване на предсрочна изискуемост. При граматическо тълкуване на думата „може" е видно, че въобще тя не обвързва кредитодателя да обявява предсрочна изискуемост. Следователно всички разсъждения, че при непредставяне на обезпечение е следвало „И.Ф.Е. да се позове на чл. 71 от ЗЗД и че изменяло закона с начисляване на неустойка са несъстоятелни. Не на последно място авторът на въпросният абзац не държи сметка за разликата между задължаване за предоставяне и непредоставяне с договорна последици начисляване на неустойка и задължаване за предоставяне и непредоставяне.

По повод твърдението, че било налице нелоялна търговска практика, същото е неоснователно, поради следното:

Нелоялна търговска практика е когато на потребителя е предоставена погрешна или непълна информация и по този начин се е повлияло на решението му. В случая на потребителя е предоставена преддоговорна информация, която съдържа основните клаузи на окончателния договор.

Също така потребителят е следвало да се позове на въпросната практика, докато договоръ т е активен. Не само, че не го е направил, но е сключил поредица от договори след този. Поради това е и налице злоупотреба с правото на иск, а в конкретния случай е налице и шиканиране на делото.

С оглед гореизложеното следва се да отхвърли искът в тези му части.

По повод твърдението, че договорът е нищожен на основание на чл. 11, ал. 1, т. 9 във вр. с чл. 22 от ЗПК, във вр. с чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД, същото е неоснователно поради следното: Фиксираният лихвен процент е 4 законосъобразно определен с оглед спецификите на отпусканите договори за кредит. Специфичното при тези договори е, че не съществува пряк физически контакт между кредитодател и кредитополучател, поради което риск ът (най вече от измама) е значително по-висок, спрямо банковите кредити. Друга особеност е начинъ т за сключване - изисква се закупуване и поддръжка на технически средства, с които се осъществява сключването и последващото доказване на сключване на договори по ЗПФУР. За разлика от тях „типичните" кредити (включително и банковите) се сключват с простото полагане на подпис с химикал, като се доказва се прилагането на копие от този договор. Това неминуемо изисква по-голям финансов ресурс, като при евентуален спор затруднява доказването. Този тип кредити имат, също така социалната функция да кредитират клиенти с лоша кредитна история.

Потребителите имат желанието да се справят с проблемите си и да „изчистят" старите си дългове, но поради редица социални трудности (като например некоректни работодатели) са в положение да се нуждаят от нов кредит. Това обстоятелство също повишава риска за кредитодателя. Има и други специфики, които са ирелевантни за настоящия спор. С оглед гореизложеното е видно, че повишеният риск предполага и повишена цена за този риск, изразяваща се в размера на лихвата, който е с около 5 до 15 % над този на банките. Лихвата е в рамките на закона и определените критерии, определени от съвременната съдебна практика. Съдебните решения в подкрепа, че лихвеният процент е прекомерен са морално остарели, като по време на постановяването на повечето от тях въобще не е съществувал ЗПФУР - закона по който е сключен процесния договор. Що се отнася до останалите, то пазара, на този тип кредитиране не е бил на сегашните си ниво и в съвременният си вид. Следва да се има предвид, че понастоящем няма задължителна практика на ВКС, освен тълкувателните решения и тълкувателните постановления, все още не изгубили сила. Поради това настоящият състав не е обвързан с възражението на ответника и твърдението за размер от два или три пъти законна лихва. Тя сама по себе си няма задължителен характер, още по-малко е от значение по дела, в които вида на лихвата, дори не е от вида, по повод на който е постановено цитираното решение. Следва да се определи лихвен процент непротиворечащ на добрите нрави, да се съобрази гореизложеното и да го определи по вътрешно убеждение. Видно е, че настоящия такъв от 40.15 % не противоречи на 5 добрите нрави. Съвременната практика приема, че противоречащ е лихвен процент по договори за кредит от разстояние и предоставяни в кратки срокове е над 50 %. Материята за уредбата на договорната лихва на този тип кредитиране е „жива", поради е редно да се следва само и единствено актуалната съдебна практика. Приложени са решения, постановени през 2020 г: Решение № 69086 от 13.03.2020г. по гр.д. 3899/2019 г, 124 с-в. на СРС, Решение № 81301 от 03.05.2020г. по гр.д. 2914/2019г, 60 с-в. на СРС, Решение от 29.01.2020г. по гр.д. № 7813412018 г., 36 c-в. Ha CPC, Решение № 49925 от 22.02.2020г., no гр.д. 53448/2018г, 125 с-в. на СРС, Решение № 331 от 09.04.2020г. по гр.д. 1254/2019г., 1 с-в. на РС Добрич и др.

По повод твърдението, че договорът е нищожен на основание на чл. 11, ал. 1, т. 20 във вр. с чл. 22 от ЗПК, същото е неоснователно поради следното:

Видно от чл. 6, т. 3 от предоставени от ищеца договор за кредит правото на отказ е посочено, като е пресъздаден законовия текст. Следователно твърдението е бланково и не отговарящо на истината. Нещо повече в същата разпоредба е залегнало правото на предсрочно изплащане, от което ищеца се е възползвал.

С оглед гореизложеното искът е неоснователен и недоказан.

По повод твърдението, че е налице разлика между посочената в договора сума подлежаща на връщане и реално върнатата, което сочи, че договорът не е формулиран по ясен и разбираем начин, същото е неоснователно, поради следното: