Решение № 96 от 24.02.2021, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 96 гр. София , 23.02.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 5-ТИ ТЪРГОВСКИ в публично заседание на девети февруари, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател:

Членове:

Иво Димитров

Величка Борилова

Зорница Гладилова при участието на секретаря Росица Й. Вьонг като разгледа докладваното от Величка Борилова Въззивно търговско дело № 20201001002351 по описа за 2020 година взе предвид следното:

Въззивното производство по реда на чл.258 и сл. ГПК е образувано по въззивна жалба на Държавата, представлявана от Министъра на финансите, чрез гл.юрисконсулт М. Ц., насочена против Решение № 3000/13.05.2020 г., постановено по гр.д. № 1488/2019 г. по описа на СГС, ГО, с което въззивникът е осъден да заплати на „УП България 11“ЕООД, както следва: 1/ на осн.чл.49, във вр. с чл.45 ЗЗД сумата от 110 014,09 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди от противоправно поведение на лица от състава на държавен орган, изразяващо се в приемане на разпоредба в закон, която е в съществено нарушение на правото на ЕС и противоречи на Конституцията и в неизпълнение на задължението да уредят отношенията, възникнали от прилагане на разпоредбата след обявяването й за противоконституционна, която вреда се изразява в удържани такси по чл.35а ЗЕВИ за периода 01.01.2014 г. – 09.08.2014 г., заедно със законната лихва от 31.01.2019 г. до окончателното плащане; 2/ на основание чл.86, ал.1 ЗЗД, сумата от 33 528,28 лв., представляваща лихва за забава върху горната главница за периода 31.01.2016 г. – 31.01.2019 г.; 3/ на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата от 6 909,96 лв., представляваща съдебни разноски.

В жалбата на първо място се правят оплаквания за недопустимост на обжалваното решение, поради неподведомственост на процесния спор пред гражданските съдилища, т.к. отношенията между Народното събрание /НС/, чийто противоправно поведение се поддържа от въззиваемата страна да е налице, и останалите гражданскоправни субекти, не били частни или административни, а специфични, в сферата на публичното право, чиято незаконосъобразност не подлежи на контрол от органите на съдебната власт.

Във връзка с тези оплаквания се иска обезсилване на първоинстанционното решение, 1 поради недопустимостта му, и прекратяване на производството по делото.

Отделно от тези оплаквания са формулирани и такива за постановяване на обжалвания съдебен акт при съществено нарушение на съдопроизводствените правила – неправилно възприета фактическа обстановка и необсъждане на всички релевирани възражения от въззивника; в противоречие с материалния закон – чл.49 ЗЗД, във вр. с чл.45 от с.з. и чл.7 от Конституцията на РБългария /КРБ/, както и за необоснованост.

По изложените подробни съображения във връзка с всяко едно от тези оплаквания се иска отмяна на обжалваното решение и по съществото на спора отхвърляне на предявените искове.

В отговора по въззивната жалба въззиваемата страна е оспорила развитите от нея доводи за недопустимост и неправилност на обжалваното решение и поддържа правилност на същото.

Пред настоящата инстанция не са събрани нови доказателства.

Софийският апелативен съд в решаващия състав, в изпълнение на правомощията си по чл.269 ГПК след като извърши служебна проверка за валидност и допустимост на първоинстанционното решение, прецени твърденията и доводите на страните във връзка със събраните по делото доказателства, съобразявайки основанията за неправилност на решението, посочени във въззивната жалба, приема следното:

Обжалваното решение на СГС е валидно и допустимо, като постановено от надлежен съдебен състав, в рамките на неговата правораздавателна власт и в съответната форма, по редовно предявени искове.

Неоснователни са оплакванията за недопустимост на същото, поради неподведомствеността на процесния спор пред гражданските съдилища, вкл. – поради публичноправния характер на правоотношението, касаещо задължението за заплащане на държавна такса по реда на чл.35а ЗЕВИ.

Посочените възражения са били въведени още с отговора на исковата молба и по тяхната несъстоятелност първоинстанционният съд се е произнесъл в мотивите на обжалваното решение, приемайки ги за несъстоятелни.

Решаващият състав изцяло споделя тези мотиви и се присъединява към тях, като за избягване на приповтарянето им препраща към същите по реда на чл.272 ГПК.

Поради изрично формулираното оплакване във въззивната жалба в същата насока още веднъж следва да се подчертае, че повдигнатия от ищеца спор с ответника, съобразно изложените обстоятелства на които се основава спора, както и формулираното искане към съда, предпоставя еднозначен извод, че съдът е сезиран с предявени при условието на обективно кумулативно съединяване с главен иск с правно основание чл.49 ЗЗД, във вр. с чл.45 от с.з. и акцесорен с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД. Това е така, защото се поддържа в обстоятелствената част на исковата молба противоправно поведение от ответника, което е причинило на ищцовото дружество имуществена вреда, за чието обезщетяване е поискано първият да му заплати обезщетение в претендирания размер. А т.к. търсеното вземане е парично, претендира се и обезщетение за забава, считано от датата на увреждането.

Предявеният при условието на евентуалност иск с правно основание чл.55, ал.1 ЗЗД почива на плоскостта на неоснователното обогатяване, предвид че се претендира от ищеца за търсеното парично вземане от ответника да не е било налице начално основание за плащането му, респ. – че то подлежи на връщане, ведно с обезщетението за забава.

Следователно – двата главни иска имат за източници извън договорни облигационни 2 основания – деликт и неоснователно обогатяване, поради което възниквалите във връзка с тях правоотношения са с гражданско правен характер между равнопоставени правни субекти, независимо че в случая ответник е Държавата.

Горният извод не може да се обори с факта, че претендираната като обезщетение за причинени имуществени вреди, евентуално – като дадена без основание, е била платена от ищеца – въззиваем на основание действаща законова разпоредба – чл.35а ЗЕВИ, преди обявяването й за противоконституционна с решение на КС на РБългария.

На възражението на въззивника в горния смисъл съдебната практика е дава еднозначен отговор, че с обявяването на посочения текст за противоконституционен, е отпаднал публичният характер на държавното вземане на платените от ищеца такси, и спорът относно връщането им подлежи на разглеждане от гражданските съдилища.

За пълнота само следва да се допълни, че поради липсата на изрично предвидени основания за носенето на отговорност от ответника при очертаните от исковата молба факти, които не могат да се обхванат от фактическите състави на чл.1 и чл.2 ЗОДОВ, правилно предявеният главен иск е квалифициран като такъв по чл.49 ЗЗД, във вр. с чл.45 от същия.

Разгледани по същество оплакванията за неправилност на обжалваното решение настоящата инстанция намира за неоснователни, за да достигне до този извод въззивната инстанция съобрази от фактическа и правна страна следното:

СГС е бил сезиран при условието на обективно кумулативно съединяване с предявени главен иск с правно основание чл.49 ЗЗД, вр. чл.45 ЗЗД и чл.7 КРБ, с който ищецът е поискал ответникът да бъде осъден да му заплати сумата от 110 014,09 лв., като обезщетение за причинени имуществени вреди от противоправно поведение на лица от състава на държавен орган, изразяващо се в приемане на разпоредба в закон, която е в съществено нарушение на правото на ЕС и в противоречие с КРБ, вкл. неизпълнение на задължението да уредят отношенията, възникнали от прилагане на разпоредбата след обявяването й за противоконституционна, която вреда се изразява в удържани такси за периода 01.01.2014 г.

– 09.08.2014 г. въз основа на противоконституционната разпоредба.

При условието на евентуалност на посочените съдът е бил сезиран и с иск с правно основание чл.55, ал.1 ЗЗД, с която ищецът е поискал ответникът да бъде осъден да му заплати /върне/ сумата от 110 014,09 лв., като платена без основание, въз основа на обявена за противоконституционна разпоредба в закон и акцесорен иск с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД, за сумата от 33 528,28 лв., представляваща лихва за забава за периода 31.01.2016 г.

– 31.01.2019 г.

Отделно от горните ищецът е поискал ответникът да му заплати и законната лихва върху претендираната главница, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното й заплащане.

Поддържано е в обстоятелствената част на исковата молба, че ищцовото дружество е производител на електрическа енергия от възобновяем източник – вятър, и в това му качество е продавал ел.енергия по регулирани от КЕВР преференциални цени на „ЕнергоПро Продажби“АД, при условията на сключения помежду им договор № 135/20.04.2010 г.

Поддържано е че в периода 01.01.2014 г. – 09.08.2014 г. при заплащане на продадената ел.енергия „Енерго-Про Продажби“АД удържало от дължимата към ищеца сума такси по чл.35а, ал.2 ЗЕВИ, в общ размер на 110 014,09 лв. /конкретно посочени по дати, № на фактура и размер в таблица/.

С решение № 13/31.07.2014 г. по к.д. № 1/2014 г. КС на РБългария обявил за противоконституционни т.2 и т.3 от § 6 на ЗР на Закона за държавния бюджет за 2014 г., с които били създадени чл.35а, ал.1 – ал.3, чл.35б ал.1 – ал.4, чл.35, ал.1- ал.3 и чл.73, ал.1 – 3 ал.4 ЗЕВИ.

С неплащането на дължимите суми за продадената от ищеца ел.енергия суми, представляващи 20% от дължимата за произведена ел.енергия от възобновяеми източници за периода м.02.2014 г. – м.09.2014 г., поради действието на противоконституционна правна норма, ищцовото дружество понесло имуществена вреда, като независимо от задължението си по чл.22, ал.4 от Закона за Конституционния съд да уреди възникналите от същата правни последици Държавата, чрез законодателния си орган – Народното събрание, не сторила това.

Действайки по гореописания начин същата нарушила и чл.4 § 3 от Договора за Европейския съюз /ДЕС/, както и чл.63, чл.107 и чл.108 от Договора за фунционирането на Европейския съюз /ДФЕС/, както и редица текстове от Директива 2009/72/Ео и Директива 2009/28/ЕО.

По тези съображения е поискано ответникът да бъде осъден да заплати на ищеца претендираната сума от 110 014,09 лв., като обезщетение за претърпени имуществени вреди, ведно с обезщетение за забава върху търсеното парично вземане, считано от 31.01.2016 г. до датата на предявяване на иска, както и законната лихва върху главницата, считано от предявяването на иска до окончателното плащане.

В условията на евентуалност е поддържано, че действайки по гореописания начин ответникът се е обогатил неоснователно за сметка на ищеца, т.к. е получила процесната сума без правно основание, поради което и дължи връщането й, ведно с лихвата за забава.

В отговора по исковата молба ответникът е оспорил допустимостта на предявените искова, по вече обсъдените съображения. Отделно е развил доводи за тяхната неоснователност, без да оспорва фактическите твърдения на ищеца.

Анализът на приобщените писмени доказателства безсъмнено установяват релевантните за предмета на настоящето производство факти, осъществяването на които не е било спорно между страните, а именно:

Ищцовото дружество е производител на електрическа енергия от възобновяем източник – вятър, и като такъв, вкл. в периода м.01.2014 г. – м.09.2014 г. е доставял и продавал произведената от него активна ел.енергия на „Е.ОН България Продажби“АД /Енирго-Про Продажби“АД, който я е купувал и заплащал, съобразно уговореното между страните в договор № 135/20.04.2010 г.

Според чл.18, ал.1 от същия цената на продажба на ел.енергия е регулирана и се определя от ДКЕВР, при условията на следващите алинеи на с.чл.

Страните не спорят и по осъществяването на общоизвестния факт, че с приемането на Закона за държавния бюджет за 2014 г., на парламентарно заседание на 42-рото Народно събрание, проведено на 04.12.2013 г. /ДВ бр.109/2013 г./е въведен и § 6, т.2 и т.3 от заключителните му разпоредби, с които са създадени нови разпоредби на чл.35а ал.1-3 ЗЕВИ, според които за производството на електрическа енергия от вятърна и слънчева енергия се събира такса, чиито размер е определен по формула, установена в ал.2 на разпоредбата. Задължени за таксата лица са производителите на електрическа енергия от вятърна и слънчева енергия, каквото е и въззиваемото дружество.