Решение № 201 от 09.10.2026, Окръжен съд - Габрово

РЕШЕНИЕ

№ 201 гр. Габрово, 09.10.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ГАБРОВО в публично заседание на петнадесети септември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Галина Косева

Членове:

Кремена Големанова

Габриела Б. Илиева при участието на секретаря Весела Хр. Килифарева като разгледа докладваното от Габриела Б. Илиева Въззивно гражданско дело № 20264200500321 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Образувано е по въззивна жалба с вх. № 3431/08.06.2026 г. от "А1 България" ЕАД, чрез адв. Л. Р., против Решение № 123 от 26.05.2026 г. по гр. д. № 1435/2025 г. по описа на РС – Севлиево, в частта в което е отхвърлен иска за признаване на установено в отношенията между страните, че "Д. Строй" ЕООД не дължи сумата от общо 795, 56 евро, представляваща начислени неустойки за неизпълнение на договор I D на клиент 502552103, партида 102500722, ID на договор X 157853 от 31.02.2010 г. по фактура № 658760398, фактура № 658760410, фактура № 658760416, фактура № 658760405, за които е била издадена заповед № 1940/26.11.2025 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, по ч. гр. д. № 3167/2025 г. по описа на РС – Монтана.

Във въззивната жалба се съдържат доводи за неправилност на решението в обжалваната му част. Счита за незаконосъобразен извода на съда, че уговорената неустойката е нищожна поради забраната за неоснователно обогатяване. Развива съображения, че не може да се прилага по аналогия практиката за нищожност на неустойка при договорите за наем и финансов лизинг по отношение на договорите за предоставяне на електронни /мобилни/ услуги, т. к. предметът им и насрещните престации са различни. Посочва и че това е регулирана дейност, при която операторите заплащат предварително редица такси, трябва да извършват задължителни инвестиции, както и имат редица оперативни разходи. Излага съображения, че уговорената неустойка има компенсаторен характер и разкрива присъщите на неустоечната клауза обезпечителна, обезщететителна и санкционна функция. Сочи, че прекомерността на неустойката не я прави a priori нищожна поради 1 накърняване на добрите нрави. Моли съда да отмени решението в обжалваната му част и да уважи предявените искове. Претендира разноски за двете инстанции и заповедното производство.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК въззиваемата страна "Д. Строй" ЕООД, представлявано от управителя Д. Д., чрез пълномощника си адв. М. Д., депозира отговор на въззивната жалба, в който заявява становище за правилност и обоснованост на обжалваното решение, за което излага съображения.

Въззивната жалбата е редовна и допустима, като подадена в законоустановения срок, от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което подлежи на разглеждане по същество.

Съдът, след като прецени доводите на страните и събраните по делото доказателства, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Съгласно правомощията си по чл. 269 ГПК въззивният съд следи служебно за валидността на решението, както и за допустимостта му в обжалваната част, а по останалите въпроси досежно неговата правилност е ограничен от посоченото във въззивната жалба. Съобразно правомощията си, въззивният съд намира, че решението е валидно и допустимо, поради което пристъпва към проверка на неговата правилност съобразно наведените възражения от въззивника.

Първоинстанционното производство е образувано по обективно и кумулативно съединени искове с пр. квалификация чл. 422 ГПК вр. чл. 415 ГПК вр. чл. 79 ЗЗД, чл. 422 ГПК вр. чл. 415 ГПК вр. чл. 86 ЗЗД и чл. 422 ГПК вр. чл. 415 ГПК вр. чл. 92 ЗЗД за установяване в отношенията между страните, че "Д. Строй" ЕООД дължи на ищеца сумата от 3, 56 евро /6, 96 лева/, представляваща главница - месечни такси и потребление за предоставяне на услуги по договор ID на клиент 502552103, партида 102500722, ID на договор Х 1157853 от 31.08.2010 за периода 07.04.2025 - 06.05.2025, за които са издадени следните счетоводни документи: фактура 703405693 от 09.05.2025 с падеж 29.05.2025 и период на фактуриране 07.04.2025 - 07.05.2025 на стойност 6, 96 лв. за периода от 07.04.2025 г. до 06.05.2025 г., ведно със законната лихва за период от 26.11.2025 г. до окончателното изплащане на вземането; сумата от 0, 18 евро /0, 35 лева/ - законна лихва върху главницата, изчислена от датата, представляваща първи ден на забава за плащане по всеки отделен счетоводен документ, до дата, предхождаща датата на депозиране на заявлението за периода от 30.05.2025 г. до 25.11.2025 г.; сумата от 795, 56 евро /1555, 97 лева/ неустойка за следните фактури: фактура № 658760398 от 25.04.2025 г., с падеж 25.04.2025 г., на стойност 429, 96 лева - неустойка с ДДС (МАТ), фактура № 658760410 от 25.04.2025 г., с падеж 25.04.2025 г., на стойност 409, 44 лева неустойка с ДДС (МАТ), фактура № 658760416 от 25.04.2025 г., с падеж 25.04.2025 г., на стойност 358, 25 лева - неустойка с ДДС (МАТ), фактура № 658760405 от 25.04.2025 г., с падеж 25.04.2025 г., на стойност 358, 32 лева неустойка с ДДС (МАТ), ведно със законната лихва за период от 26.11.2025 г. до окончателното изплащане на вземането; сумата от 47, 07 евро /92, 07 лева/ законна лихва върху вземането за неустойка, изчислена от датата, представляваща първи ден на забава за плащане по всеки отделен счетоводен 2 документ, до дата, предхождаща датата на депозиране на заявлението С Решение № 123 от 26.05.2026 г. по гр. д. № 1435/2025 г. РС – Севлиево, съдът е признал за установено, че "Д. Строй" ЕООД дължи на "А1 България" ЕАД сумите за главниците по договорите, вкл. акцесорните искове за обезщетение за неизпълнение на главниците върху тях, като е отхвърлил иска за неустойка, заедно с акцесорния иск за обезщетение за неизпълнение на задължението за неустойка по чл. 86 ЗЗД.

Предмет на подадената въззивна жалба е решението в частта, с което е отхвърлен установителния иск за дължимост на претендираната неустойка.

По иска по чл. чл. 422 ГПК вр. чл. 415 ГПК вр. чл. 92 ЗЗД ищецът следва да докаже, в условията на пълно и главно доказване, 1) наличие на облигационно правоотношение с ответника; 2) изпълнение на задълженията си по сключения договор с ответника; 3) наличие на валидна клауза за неустойка в договора с посоченото от ищеца съдържание; 4) едностранно прекратяване на договора поради виновно неизпълнение от страна на ответника; 5) размер на неустоечното вземане.

Пред въззивната инстанция не се повдига спор относно фактическата обстановка, установена и от първата инстанция, а именно наличието на договор за предоставяне на телекомуникационни услуги между страните, в чието съдържание е включена неустоечна клауза, според която ако по вина на абоната или по него искане договорът бъде прекратен в рамките на определения срок на ползване, операторът има право да получи неустойка в размер на всички стандартни месечни абонаментни такси (без отстъпки), дължими до изтичане срока на ползване, поради което на осн. чл. 272 ГПК съдът препраща към мотивите на първоинстанционния съд. Спорно в производството пред въззивната инстанция е дължимостта на претендираната неустойка и обуславящият въпрос за валидността на уговорената неустоечната клауза.

В останалата си част първоинстанционното решение е влязло в законна сила.

По същината си неустойката представлява предварително определена по съдържание, основание и обем вторична санкционна правна последица, възникваща от факта на неизпълнението на едно валидно поето облигационно задължение, за което неизпълнение длъжникът отговаря. Тя обезпечава изпълнението на дадено задължение и обезщетява вредите, които изправната страна би претърпяла от неизпълнението или лошото изпълнение и се явява специфична форма на договорна отговорност.

Автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието на договора и в частност да уговарят неустойка, е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки: съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на закона, а в равна степен и на добрите нрави. В този смисъл ограничението се отнася както за гражданските, а също и за търговските сделки - арг. от чл. 288 ТЗ.

Д.те нрави представляват морални норми, на които законът е придал правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със закона – чл. 26, ал. 1 3

ЗЗД. Д.те нрави не са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи /или произтичат от тях/, един от които е принципът на справедливостта. Следва да се има предвид, че нарушението на добрите нрави е правно значимо с оглед защитата на обществените отношения като цяло, а не само поради индивидуалния интерес на конкретен правен субект. Преценката за нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора, като се използват като примерни критерии: естеството им на парични или на непарични и размерът на задълженията, изпълнението на които се обезпечава с неустойка; дали изпълнението на задължението е обезпечено с други правни способи - поръчителство, залог, ипотека и др.; вид на уговорената неустойка (компенсаторна или мораторна) и вида на неизпълнение на задължението - съществено или за незначителна негова част; съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението вреди. Неустойката следва да се приеме за нищожна, ако единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции /Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС/.

Уговорената клаузата в договора между страните за заплащане на неустойка противоречи на изискването за добросъвестност, т. к. чрез нея едната страна ще бъде принудена да заплати суми по-големи от тези, които евентуално би заплащала ако бе сключила безсрочен договор, който може да се прекрати винаги. С посочената клауза клиентът се задължава да заплаща всички месечни стандартни такси /без отстъпки/, за период, в който не получава услуги, при което се достига положение, при което доставчикът дори би получил повече отколкото, ако договорът се изпълняваше за целия му срок.

В този смисъл по възражението във въззивната жалба, че съдебната практика за неустоечната клауза по договорите за наем и финансов лизинг /Решение № 110 от 21.07.2016 г. по т. д. № 1226/2015 г. на ВКС; Решение № 193 от 09.05.2016 г. по т. д. № 2659/2014 г. на ВКС; Решение № 43 от 26.05.2016 г. по т. д. № 3027/2014 г. на ВКС; Решение № 219 от 09.05.2016 г. по т. д. № 203/2015 г. на ВКС; Решение № 50 от 30.07.2019 г. по т. д. № 1883/2018 г. на ВКС/ е неприложима, поради разликата в престациите с договора за електронни съобщителни услуги – след прекратяване на договора мобилния оператор не може да си "прибере" обратно излъчвания сигнал, е неоснователно. Излъчваният от оператора сигнал по електронни съобщителни мрежи се разпространява независимо от броя на ползвателите на услугата, поради което прекратяването на договора с индивидуален клиент, на който е бил предоставен достъп до мрежата, не лишава доставчика от този сигнал.

Напротив, с преустановяването на достъпа на един абонат се освобождава капацитет на мрежата, който операторът може да предостави на друго лице.

Така съдържанието на уговорената неустоечна клауза води до заместване на дължимото от клиента изпълнение на задължението му за заплащане на месечна такса /и то без отстъпка/ за предоставения му достъп до електронна съобщителна мрежа, без възможност да я използва, а доставчикът получава и освободен капацитет на мрежата, при което би могъл да предостави услугата за достъп на друг клиент.

Уговорената неустоечна клауза в договора противоречи на добрите нрави 4 и задължава ползващия електронни съобщителни услуги, при неизпълнение на негово задължение, да заплати необосновано висока неустойка с оглед морала, т. к. представлява средство за неоснователно обогатяване на доставчика. Това нарушава принципът за справедливост в гражданските и търговските правоотношения, закрепен в чл. 289, чл. 302 и чл. 307 ТЗ, който е залегнал в основата на разбирането, че с оглед защита на обществените отношения като цяло участниците в търговския оборот следва да упражняват правата си и изпълняват задълженията си в съответствие с добрите нрави, противоречи на принципа на добрата търговска практика, и обуславя извод, че претендираната неустойката излиза извън присъщите й обезпечителна, санкционна и обезщетителна функции. Практически се достига до хипотезата, че при неизпълнение на един договор, кредиторът да получи плащания, които не целят да го обезщетят за вредите от неизпълнението, т. к. ще надхвърлят в пъти това, което той би получил от самото изпълнение и което нарушава забраната за неоснователно обогатяване.