Определение № 1608 от 12.06.2026, Софийски окръжен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1608 гр. София, 12.06.2026 г.

СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, II ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в закрито заседание на дванадесети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Ирина Р. Славчева

Членове:

Ивайло П. Георгиев

Лилия М. Руневска като разгледа докладваното от Ивайло П. Георгиев Въззивно частно гражданско дело № 20261800500586 по описа за 2026 година Производството е по чл. 248, ал. 3 от ГПК.

С Определение № 80 от 26.01.202 6 г. по гр. д. № 977/2024 г. на РС – Елин Пелин, постановено по реда на чл. 248 от ГПК, е изменено Решение №180 от 11.08.25г. по гр.д. № 977/2024г. по описа на РС – Елин Пелин в частта за разноските, с която е осъдено на основание чл.38, ал.1, т.3 от ЗАдв „Кредирект“ ЕООД, да заплати на адв. Елена Георгиева Иванова-Мирчева - ЕАД Елена Иванова адвокатско възнаграждение в размер на 480 лева, с вкл. ДДС, като вместо това е оставена без уважение исковата молба в частта за разноските, с която се претендира заплащане на основание чл.38, ал.1, т.3 от ЗАдв на адв. Елена Георгиева Иванова-Мирчева – ЕАД Елена Иванова адвокатско възнаграждение в размер на 480 лева, с вкл. ДДС.

Определението е обжалвано от ищцата в първоинстанционното производство – С. Н., която го счита за неправилно и незаконосъобразно. Излага съображения, че, съгласно чл. 36, ал. 1 от Закона за адвокатурата, адвокатьт има право на възнаграждение за извършената от него правна помощ и съдействие, като това право не може да бъде ограничавано от вида или броя на делата, които са били необходими за защита на правата и законните интереси на страната. Счита, че законът не съдържа ограничение, адвокатско възнаграждение да се присъжда само, ако пълномощното е представено в оригинал или да е налице конкретизация, касаеща спорното правоотношение. Намира, че представянето на копие (дори и заверено от адвоката) е достатъчно, ако няма спор относно представителната власт.

Позовава се на съдебна практика (непосочена), съгласно която, когато адвокатът е извършвал процесуални действия (напр. явявал се е в съдебни заседания, подавал е документи), реалното му участие в процеса доказва наличието на упълномощаване, освен ако изрично не се оспорва. Черпи аргументи от чл. 25 от Закона за адвокатурата, като прави извод, че законът не поставя изискване за представяне на оригинал на пълномощното или с нотариална заверка, а възнаграждение е дължимо дори когато договорът не е представен по делото, по което адвокатът се е задължил да окаже правно съдействие. Обобщава, че липсата на договор не лишава адвоката от право на възнаграждение по чл. 36, ал. 1 от ЗА. Изразява становище, че неприсъждането на адвокатско възнаграждение би представлявало недопустимо формализиране на процеса и би нарушило принципа на справедливост. Моли съда 1 да отмени Определение № 80/26.01.2026г., поставено по гр. дело № 977/ 2024г. на Районен съд Елин Пелин като неправилно и незаконосъобразно и да присъди адвокатско възнаграждение.

В срока за отговор е постъпил такъв от насрещната страна, която счита жалбата за неоснователна. Изразява становище, че поисканите разноски са подлежали на отхвърляне на три отделни основания, както следва: представеният договор за правна помощ не е индивидуализиран, не е конкретизирано качеството, в което на доверителя по него се предоставя безплатна правна помощ, и поведението на ищеца попада в дефиницията на злоупотребата с право.

По първото от горните основания ответникът по жалбата сочи, че договорът за правна помощ е неиндивидуализиран, поради което не може да бъде свързан с настоящото дело и да породи желаните от ищеца правни последици. Цитира съдебна практика в този смисъл. Подчертава, че идентичен договор за правна защита и съдействие, сключен на 24.07.2024г., е представен и по гр. дело № 979/2024 г., заведено от същата ищца срещу същия ответник.

По второто основание, ответникът сочи, че договорът страда от порок, изразяващ се в това, че не установява по безспорен начин, че са налице предпоставките за присъждане на разноски, доколкото не е посочената конкретната хипотеза, в която се предоставя безплатната правна помощ на доверителя, измежду предвидените такива в чл.38, ал. 1, т.3 от ЗА, а именно: на „роднина“, „близък“ или „друг юрист“. Сочи, че представеният в настоящия случай договор е непълен и от него не е видно, че помощта е оказана на лице от кръга на лицата по чл.38, ал.1, т. 3 от ЗА, доколкото в него не е конкретиризирано качеството, в което на доверителя се предоставя безплатна правна помощ от неговия процесуален представител. Цитира съдебна практика в подкрепа на тази своя теза.

По третото основание изтъква, че, с оглед естеството на безплатната помощ, следва да се държи сметка и да не се допуска злоупотреба с това право, а разноските по делото не следва да бъдат източник на неоснователно обогатяване за страната, в чиято полза е крайният съдебен акт. Във връзка с това обръща внимание, че формалното наличие на отделни правоотношения въпреки пълния идентитет на страните, оспорените клаузи от идентичните договори, обстоятелствата, на които се основават исковете, доказателствените искания и петитумите, е използвано от ищцата за образуване на две различни граждански дела, а именно - гр.д. № 979/2024 г. и гр. д. № 977/2024 г. по описа на РС- Елин Пелин. Намира, че по този начин е бил нарушен принципът на чл. 3 от ГПК.

При условията на евентуалност, ответникът по жалбата се позовава на промените в националното законодателство, продиктувани от Решението на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 година по дело С-438/22, а именно, че посочените в „Наредба № 1/2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа“ (ДВ, бр.14 от 2025 г.) размери на възнагражденията нямат задължителен характер и обвързваща сила за клиента, адвоката и съда, а единствено могат да служат за ориентир. Сочи, че в Допълнителните разпоредби на „Наредба № 1/2004 г. за адвокатските възнаграждения за адвокатска работа“ (ДВ, бр.14 от 2025 г.) са уредени и критериите, които следва да се съобразят във всеки конкретен случай при определяне на размера на адвокатското възнаграждение, като от значение са вида на спора, интереса, вида и количеството извършена работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото. Счита, че в случая следва да се съобразят и допълнителни критерии, а именно, че по спорните въпроси по делото съществува значителна по обем съдебна практика, съдът следи служебно за неравноправни клаузи в потребителските договори, както и указанията, съдържащи се в Решение на Съда от 13 юли 2023 г. по дело С-35/22 на СЕС и Решение на Съда от 21 март 2024 г. по дело С-417/22 на СЕС за изследване като основен критерий при разпределяне на разноските, дали е налице добросъвестно 2 упражняване на права.

Прави извод, че справедливият размер на адвокатското възнаграждение следва да е в значително по- нисък размер от посочения ориентир в Наредба № 1/2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа (ДВ, брой 14 от 2025 г.).

Моли съда да потвърди обжалваното определение.

След преценка на доказателствата по делото и доводите на страните, съдът намира от фактическа и правна страна следното:

Жалбата е подадена в срок, от надлежна страна и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима.

Разгледана по същество, тя е неоснователна поради следните съображения.

Повечето изложени в жалбата доводи касаят института на упълномощаването и се основават на недопустимо смесване между упълномощаване и договор за правна защита и съдействие. Във връзка с това на първо място следва да бъде изяснено, че упълномощаването е едностранна сделка с адресат, с която едно лице (упълномощител) учредява представителна власт в полза на друго лице (пълномощник) за извършване от негово име на правомерни правни действия, последиците от които настъпват направо за упълномощителя. За разлика от упълномощаването, договорът (вкл. този за правна защита и съдействие) представлява двустранна сделка, която поражда не само права, но и задължения. В случая тази разлика е от решаващо значение, тъй като с жалбата се претендират последиците от задължението на клиента за заплащане на адвокатско възнаграждение (респ. заместващото го задължение на загубилата делото страна по чл. 38, ал. 2 от ЗА), което произтича именно от договора, а не от упълномощителната сделка. Поради това, каквото и да бъде установено във връзка с упълномощаването, то няма пряка връзка с адвокатския хонорар по чл. 38 от ЗА и не може да бъде аргумент в подкрепа на неговата дължимост. По тези съображения съдът намира за напълно неотносими към правния спор и, съответно, не обсъжда изложените в жалбата съображения, касаещи представяне на пълномощното в оригинал или под формата на копие (заверено от адвоката или с нотариална заверка), фактическото извършване на процесуални действия от адвокат, които, евентуално, доказвали наличие на упълномощаване, както и разпоредбата на чл. 25 от Закона за адвокатурата.

Видно от представеното с исковата молба заверено копие от договор за правна защита и съдействие (л. 20 от първоинстанционното дело), същият е сключен на 24.07.2024г. и негов предмет е процесуално представителство „по гр.д. РС – Елин Пелин“, а договореното възнаграждение е безплатно на основание чл. 38, ал. 1, т. 3 от ЗА. В договора не е посочено конкретното дело, за представителство по което е сключен той, което, по принцип, не е пречка пред зачитането му като годно доказателство за уговорките между адвокат и клиент. В конкретния случай, обаче, на съда е служебно известно, че по гр.д.

№ 971/2024г. на РС- Елин Пелин е било представено заверено копие от абсолютно същия договор за правна защита и съдействие, чиято идентичност безспорно се установява по начина на изписване и взаимното разположение на ръкописните елементи от съдържанието му. При това, с Определение № 2045/19.12.2025г. по в.ч.гр.д. № 1091/2025г. на Софийския окръжен съд въз основа на този договор вече е било присъдено възнаграждение в полза на адв.

Иванова по гр.д. № 971/2024г. на РС- Елин Пелин в размер на 120 лв. с ДДС.

Поради това не може да се приеме, че този договор доказва съглашение между С. Н. и адв. Елена Иванова и по гр.д. 977/2024г. на ЕПРС, а евентуално присъждане на адвокатско възнаграждение въз основа на него по това дело би било недопустимо. Вместо това следва да се приеме, че по гр.д. 977/2024г. на 3

ЕПРС на практика няма договор за правна защита и съдействие, който касае именно това дело.

Във връзка с горното, неоснователен е доводът на жалбоподателката, че възнаграждение на адвоката е дължимо, дори когато договорът не е представен по делото, по което адвокатът се е задължил да окаже правно съдействие, респ. че липсата на договор не лишава адвоката от право на възнаграждение по чл. 36, ал. 1 от ЗА. Съгласно мотивите към т. 1 от Тълкувателно решение № 6 от 6.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК, „договорът за адвокатска услуга се сключва между клиент и адвокат, като писмената форма е за доказване“. С него се доказват както условията на договаряне между адвоката и неговия доверител, така и реалното заплащане на адвокатското възнаграждение, ако такова е извършено.

Следователно, за да се приеме, че е предоставена безплатна правна помощ, това обстоятелство трябва да е изрично отразено в представен по делото писмен договор. Същият извод може да се направи и без да е представен писмен договор за правна защита, стига в пълномощното да е отразено, че представителството се осъществява безвъзмездно, или ако по делото е доказана по друг начин уговорката между страната и адвоката за предоставяне на безплатна правна помощ. Няма нито нормативно, нито тълкувателно основание, това обстоятелство да се презюмира, а вместо това то следва да бъде доказано от страната, която се позовава на него – арг. от чл. 154, ал. 1 от ГПК. Евентуалното възприемане на обратната теза би довело до юридически и логически неприемливия резултат, че във всички случаи, когато няма достатъчно доказателства за заплащане на уговорен адвокатски хонорар, съдът следва да присъжда служебно такъв в полза на адвоката само въз основа на упълномощаването и на принципното становище, че адвокатският труд е възмезден (чл. 36 от ЗА), без да се държи сметка за това, че разпоредбата на чл. 38 от ЗА регламентира изключение от този принцип. Поради това и доколкото в конкретния случай представеният договор за правна защита и съдействие не следва да бъде зачетен като такъв по гр.д. 977/2024г. на ЕПРС (виж. по- горе) , съдът намира, че не са ангажирани доказателства за оказвана безплатна правна помощ на ищцата по това дело, поради което няма основание да се приеме, че й е предоставена именно такава.