Решение № 446 от 03.04.2026, Окръжен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 446 гр. Пловдив, 03.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, IX СЪСТАВ, в публично заседание на пети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Николинка Цветкова

Членове:

Фаня Рабчева Калчишкова

Радослав Георгиев при участието на секретаря Пенка Георгиева като разгледа докладваното от Николинка Цветкова Въззивно гражданско дело № 20255300503384 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба вх. № 112823/31.10.2025г. на „Креди Йес“ ООД, ЕИК *********чрез адв. Н. Ш. против решение № 4312 от 08.10.2025г., постановено по гр. д. № 21589 по описа за 2024г. на Районен съд Пловдив, XII гр. с., с което отхвърля предявения иск от „Креди Йес“ ООД против Р. Х. Р., ЕГН **********, за признаване за установено, че Р. Р. дължи сумата от 575, 35 лева – главница по издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК, издаден по ч. гр. д. № 14005/2024г. по запис на заповед от 15.12.2023г., като неоснователен и недоказан. Осъжда „Креди Йес“ ООД да заплати на адвокат С. Н. сумата от 400 лева, която представлява определено по реда на чл. 38 от ЗА адвокатско възнаграждение за осъщественото процесуално представителство на ответника Р. Р..

Жалбоподателят счита решението за неправилно, поради допуснати нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост.Оспорва извода на съда за липса на сезиране за присъждане на чистата сума по кредита.Оспорва и извода за липса на правно значение на представения запис на заповед, както и извода за нищожност на целия договор за кредит на основание чл.

11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.Жалбоподателят счита, че задължението за неустойка не е разход по кредита, който следва да се включи в ГПР съгл. чл. 19, ал. 1 във вр. с § 1 от 1

ДР на ЗПК.Освен това тази клауза била индивидуално уговорена с всеки отделен заемател и под отлагателно условие.Недействителността на клаузите за вземания, относими към ГПР и невключени в него същевременно, не влечало след себе си недействителност на целия договор.Моли за отмяна на оспорваното решение и постановяване на ново, с което да се признае за установено в отношенията между страните, че ответницата дължи на ищеца сумата от 575, 35 лева – незаплатен остатък по запис на заповед от 15.12.2023г., издаден с полза на ищеца, предявен за плащане на 16.12.2023г.Алтернативно моли да бъде уважен иск за сумата от 500 лева – незаплатен остатък по записа на заповед от 15.12.2023г., представляващ неплатена главница по договора за паричен заем № 750798/15.12.2023г., за обезпечение на който е издадена процесната запис на заповед, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 417 от ГПК до окончателното плащане на вземането, за което е издадена заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 от ГПК по ч. гр. д. № 14005/2024г. по описа на РС Пловдив.Претендира разноски за въззивното, първоинстанционното и заповедното производство.

В срока по чл. 263 от ГПК не е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от другата страна. В хода на въззивното производство въззивната жалба се оспорва чрез назначения особен представител на въззиваемия.Моли се за потвърждаване на първоинстанционното решение като правилно и законосъобразно.Претендират се разноски.

Въззивната жалбата е подадена в срока по чл. 259 от ГПК, изхожда от легитимирано лице – ищец, останал недоволен от постановеното съдебно решение, откъм съдържание е редовна, поради което се явява допустима и следва да бъде разгледана по същество.

Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните пороци в жалбата.За нарушение на императивни правни норми съдът е длъжен да следи служебно и без да има изрично оплакване в тази насока съгласно задължителните указания, дадени с ТР № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС.

Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.

След анализ на събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и съобразявайки доводите на страните, свързани с приложението на императивни правни норми, съдът намира следното:

Първоинстанционният съд е бил сезиран с иск за установяване съществуването на вземане с правно основание чл. 422 от ГПК, за признаване за установено по отношение на ответницата, че дължи на ищцовото дружество сумата от 575, 35 лева, представляваща частично вземане по запис на заповед от 15.12.2023г., ведно със 2 законната лихва върху главницата, считано от 09.08.2024г. до окончателното изплащане на задължението, както и за направените разноски в размер на 25 лева за ДТ и 400 лева за адвокатско възнаграждение.

Ищецът в първоинстанционното производство основава вземането си на издаден запис на заповед от 15.12.2023г., с който ответницата се задължила безусловно и неотменяемо да плати на ищцовото дружество на предявяване сумата в размер на 931 лева.Ценната книга била предявена за плащане на издателя на 16.12.2023г.Записът на заповед бил редовен от външна страна, издаден от ответницата като обезпечение по договор за паричен заем № 750798 към искане № 750798 от 15.12.2023г. По този договор, съотв. по издадената за обезпечаване на вземанията по него ценна книга, не постъпили плащания от страна длъжника.Срокът за връщане на дължимите суми по кредита изтекъл на 15.07.2024г.Поради това заемодателят депозирал заявление по реда на чл. 417 от ГПК, въз основа на което било образувано ч. гр. д. № 14005/2024г. по описа на РС Пловдив, XXIII гр. д. и издадена заповед за изпълнение № 7512/04.09.2024г. и изп. лист № 6139/05.09.2024г., за следните суми: 575, 35 лева – главница, представляваща незаплатена сума по запис на заповед от 15.12.2023г., предявен на 16.12.2023г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението – 09.08.2024г. до окончателното изплащане на вземането, 25 лв. разноски за заплатена ДТ, 400 лева адвокатско възнаграждение.Въз основа на заповедта за изпълнение и изпълнителния лист било образувано изп. дело № 20248190400453 по описа на ЧСИ Л. М. с рег. № *** на КЧСИ с район на действие ОС Пловдив.В законоустановения срок длъжникът депозирал възражение против издадената заповед за изпълнение, което обуславяло и интереса на ищеца от предявяване на иска по чл. 422 от ГПК.

В първоинстанционното производство е постъпил писмен отговор от ответницата по реда на чл. 131 от ГПК, с който е направила възражения за недействителност на каузалното правоотношение, във връзка с което е издаден процесния запис на заповед – поради противоречие с добрите нрави /чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД/ и при неспазване на нормите на чл. 11, т. 9 и т. 10 от ЗПК във вр. с чл. 22 от ЗПК.

Районният съд е приел за безспорно и доказано по делото, че процесният запис на заповед е подписан по повод сключения между страните индивидуален договор за заем от 15.12.2023г., както и че менителничният ефект е редовен от външна страна.Приел е също, че сключеният договор за кредит не отговоря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ГПК, което води и до недействителност на целия договор на основание чл. 22 от ГПК.С оглед на това е обосновал, че записа на заповед, доколкото обезпечава изпълнението на задължения по недействителен договор за кредит, не може да породи права за кредитора и поради това искът следва да се отхвърли.

3

Горните изводи се споделят и от настоящия състав на съда.

Приложеният към заповедното производство запис на заповед от 15.12.2023г., издаден от Р. Х. Р., ЕГН ********** за сумата от 931 лева в полза на „Креди Йес“ ООД, ЕИК ***********, е редовен от външна страна, тъй като съдържа предвидените в чл. 535 от ТЗ реквизити.Като ценна книга, материализираща права, записът на заповед е и доказателство за вземането, като основанието на поетото от издателя задължение за плащане е извън съдържанието на документа.Доколкото обаче с исковата молба са въведени твърдения от ищеца за наличието на каузално правоотношение, във връзка с което е издаден записа на заповед, се разкрива основанието на поетото задължение за плащане, респ. обезпечителният характер на ценната книга.В тази хипотеза в производството по чл. 422 от ГПК на изследване подлежи и каузалното правоотношение, доколкото възраженията, основани на това правоотношение, биха имали за последица погасяване на вземането по записа на заповед /в този см. т. 17 от ТР 4/18.06.2014г. на ВКС по т. д. № 4/2013г. ОСГТК/.

Тъй като страните не спорят относно наличието на каузално правоотношение, произтичащо от сключен между тях договор за паричен заем № 750798 от 15.12.2023г., изпълнението на задълженията по който е обезпечено с процесния запис на заповед, районният съд правилно е разгледал заявените от ответника релативни възражения за недействителност на основанието по каузалното правоотношение.

Установената съдебна практика по чл. 290 от ГПК /решение № 23/07.07.2016г. по т. д. № 3686/2014г. на ВКС, I т. о. и др./ приема, че за неравноправния характер на клаузите в потребителския договор съдът следи служебно и следва да се произнесе независимо дали страните са навели такива възражения или не, като служебното начало следва да се приложи и при преценка дали клаузите на договора са нищожни – т. 1 и т. 3 от ТР № 1/09.12.2013г. по т. д. № 1/2013г. по т. д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС.

С процесния договор страните по делото са уговорили клауза за задължаване на заемополучателя да осигури надлежно обезпечение на кредитора в тридневен срок от сключването на договора, като при неизпълнение са предвидили неустойка в размер на 362, 21 лв. с начин на разсрочено плащане, предвиден в погасителния план към договора – по 51, 75 лева месечно.Съдът намира, че така предвидената клауза за неустойка поради неизпълнение на договорно задължение за представяне на обезпечение, противоречи на чл. 21, ал. 1 от ЗПК.Съгласно чл. 21, ал. 1 от ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона, е нищожна.

На следващо място настоящият състав взе предвид, че съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК задължителен реквизит на всеки договор за потребителски кредит е годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени 4 към момента на сключване на договора за кредит.В случая в процесния договор е записана обща сума за плащане в размер на 568, 79 лв., която не кореспондира със задълженията по изготвения погасителен план, където е включена и неустойка в размер на 51, 75 лева месечно.С оглед на това настоящият състав намира, че процесният договор не отговоря на изискванията на чл. 11 от ЗПК, като липсата на част от задължителните реквизити води до неговата недействителност съобразно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК.Тази разпоредба от една страна е насочена към осигуряване защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на потребителски кредит, а от друга – към стимулиране на добросъвестност и отговорност в действията на кредиторите при предоставяне на потребителски кредити, така че да бъде осигурен баланс между интересите на двете страни.В случая липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора по см. на чл. 11, т. 10 от ЗПК не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването му предвид предоставените му от законодателя съответни стандарти за защита.

Съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК последица от недействителността е връщане само на чистата стойност по кредита от потребителя, без лихви или други разходи.Ако тази недействителност се установи в производството по чл. 422 от ГПК, съдът следва да установи с решението си дължимата сума по приетия за недействителен договор за потребителски кредит, доколкото ЗПК е специален закон по отношение на ЗЗД и в цитираната разпоредба на чл. 23 от ЗПК е предвидено задължението на потребителя за връщане на чистата сума по кредита.Това следва от характеристиката на договора за потребителски кредит, посочена погоре и задължението за периодичност за връщането на сумата.Ако се приеме, че установяването на дължимостта на чистата сума по получения кредит и осъждането на потребителя за нейното връщане следва да се извърши в отделно производство, по предявен иск с правно основание чл. 55 от ЗЗД, то би се стигнало до неоснователно обогатяване за потребителя, предвид изискуемостта на вземането по недействителен договор, в частност на нищожен договор за потребителски кредит и позоваване от страна на потребителя на изтекла погасителна давност.Това би противоречало на принципа за недопускане на неоснователно обогатяване, в какъвто смисъл е и въвеждането на разпоредбата на чл. 23 от ЗПК в специалния ЗПК /в този см. решение № 50174/26.10.2022г. по к. гр. д. № 3855/2021г. по описа на ВКС, IV г. о., решение № 50259 от 12.01.2023г. по к. гр. д. № 3620 по описа за 2021г. на ВКС, III гр. о. и др./.