Решение № 1571 от 07.04.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1571 гр. Пловдив, 07.04.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, I ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на тридесет и първи март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Анета Ал. Трайкова при участието на секретаря Невена Мл. Назарева като разгледа докладваното от Анета Ал. Трайкова Гражданско дело № 20245330121199 по описа за 2024 година

Съдът е сезиран с искова молба от С. Л. Б., ЕГН ********** против „Кредирект“ ЕООД ЕИК 207024290, с която се предявява иск с правно основание чл. 124, ал.1 ГПК за признаване за установено в отношенията между страните, че клаузата на чл. 18, ал.1 от Договор за потребителски кредит № ****** г., сключен между страните, предвиждаща заплащане на неустойка при непредставяне на обезпечение, е недействителна поради противоречие с добрите нрави, заобикаляща разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК, и поради неспазване на изискванията на чл.11, ал.1, т.9 и т.10 ЗПК.

В исковата молба се твърди, че страните по делото са сключили договор за кредит № ******* г., по силата на който на ищеца била предоставена в заем сумата в размер на 1400 лева при фиксиран лихвен процент в размер на 50 % и ГПР 63,25 %. Била постигната договореност съобразно чл.6, ал.1 от договора, че задължението по договора следва да бъде обезпечено с поне едно от следните обезпечения: безусловна банкова гаранция или поръчителство на поне две физически лица, които следва да отговарят на многобройни, подробно описани в исковата молба, изисквания. В чл. 18, ал.1 от договора било предвидено, че при неизпълнение на задължението за представяне на обезпечение, кредитополучателят следва да заплати неустойка в размер на 1033,592 лева на разсрочено плащане, заедно с погасителната вноска по договора. Посочената клауза, според ищеца, заобикаляла закона и накърнявала правота на другата страна по облигаторното задължение. Същата не била включена и в ГПР, по който начин се целяло заобикаляне на 1 разпоредбата на чл. 19, ал.4 ЗПК.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на искова молба от „Кредирект“ ЕООД. Не се оспорва сключването между страните на договор за заем. Твърди се, че договорът е сключен спри спазване изискванията на ЗПФУР. Твърди се, че с неустойката не се заобикаляла разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК. Същата не би могла да бъде включена в ГПР, тъй като същият се посочвал към момента на сключване на договора, а неустойката била проявление на свободата на договаряне на страните и се начислявала само в случай, че не се предостави обезпечение. Тя била уговорена във фиксиран размер, двете страни били напълно наясно с размера й. Тя била уговорена като санкция за неизпълнение в случай на неосигуряване на обезпечение.

Предоставянето на обезпечение зависило изцяло от волята и поведението на длъжника. Не било налице противоречие с добрите нрави. По изложените съображения се иска от съда да отхвърли предявения иск като неоснователен.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Страните не спорят, че между тя е сключен договор за потребителски кредит № *******г., както и че в определения в договора за кредит ГПР не е включена предвидената в договора неустойка.

Видно от представения по делото Договор за потребителски кредит заемната сума е в размер на 1400 лева, уговореният ГЛП е в размер на 50 %, а ГПР е в размер на 63,25 %. Общата сума за плащане, която ищецът е следвало да върне е 1696,41 лева за срок от 7 месеца. В член 18, ал. 1 от договора е уговорена и клауза за неустойка в размер на 1033,59 лв., дължима за неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение. За длъжника е предвидено задължение /чл. 6 от Договора/ в двудневен срок от сключването на договора да предостави обезпечение на кредита, под формата на банкова гаранция или поръчителство от едно или две физически лица, отговарящи на множество условия, изброени в чл. 6 от Договора. При неизпълнението на това поето задължение се начислява и дължи процесната неустойка, платима разсрочено заедно с месечните вноски по погасителния план.

Съдът намира клаузата за неустойка за недействителна, като споделя изложеното от ищеца в исковата му молба. Уговорената в чл. 18, ал. 1 от Договора за паричен заем неустойка излиза извън присъщите й функции, което се установява от предвидените в договора кратък срок за предоставяне на обезпечението – до два дни след сключването на договора, и многобройните изисквания към евентуалните поръчители, респ. изискването за предоставяне на банкова гаранция. Изводът от това е, че целта на посочената договорна клауза не е да гарантира предоставянето на обезпечение за изпълнението на основното задължение на кредитополучателя по договора за кредит – да върне получената сума в уговорения срок, и да обезщети 2 кредитора за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват, а да доведе до допълнително възнаграждение за кредитора за предоставянето на сумата, т.е. явява се скрита възнаградителна лихва. В случай, че кредиторът е искал реално да получи обезпечение на вземането си под формата на поръчителство, то той е могъл да сключи договора, когато длъжникът осигури поръчител, или при преценка за висок риск от неудовлетворяване на вземането, изобщо да не сключва договора. Така уговорена неустойката представлява скрита добавка към възнаградителна лихва, доколкото уговорения начин за плащането й е разсрочено, заедно с всяка погасителна вноска.

С изложеното, съдът приема, че вземането за неустойка е следвало да се включи и отчете при изчисляването на ГПР по кредита, тъй като дължимата сума за неустойка реално представлява разход по кредита по смисъла на § 1 от ДР на ЗПК. Невключването й не се и отрича от ответника, следователно, при включването на неустойката към разходите по кредита, както е следвало да стори и кредиторът, ГПР по процесния договор неминуемо би прехвърлил законоустановения лимит на разходите по чл. 19, ал. 4 ГПК - ще бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. За последното съдът намира, че дори не са необходими специални познания, предвид размера на неустойката от 1033,59 лв., което представлява 73% от отпуснатия заме и с оглед задължението за връщане на сумите по кредита на 7 месечни вноски, т.е. за период по кратък от година длъжникът е следвало да възстанови сума близо два пъти от полученото. Съгласно чл. 19, ал. 5 ЗПК, клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4 ограничения, се считат за нищожни. В тази насока и при съобразяване с изложеното, клаузата за неустойка в чл. 18, ал. 1 от процесния договор за кредит, действително се намира да е нищожна. С оглед на горното искът се намира за основателен и като такъв ще се уважи изцяло.

Относно разноските:

Съобразно изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, то се поражда право на разноски в полза на ищеца. Предвид това, то следва да бъде определено възнаграждение за процесуално представителство от един адвокат на основание чл. 38 ЗАдв., като посочената сума следва да се заплати от ответника в полза на адв. С. Н.. Ищцовата страна е сторила разноски за държавна такса в размер от 50 лева, които също следва да й бъдат заплатени от ответника.

Относно възнаграждението за процесуалния представител адв. Н. съдът намира, че следва да уточни следното:

По делото е представен Договор за правна помощ и съдействие, съгласно който на адв. С. Н. е договорено възнаграждение при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв за защита на ищцата. При определяне на размера на следващото се възнаграждение следва да се съобразят разясненията, дадени в 3

Решение по дело C‑ 438/ 22 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд. Съобразно т. 1 от постановеното решение чл. 101, § 1 ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т. 3 от цитираното решение на СЕС е посочено и че член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.

Следва да се отбележи още, че в случая отхвърлянето на исковете почива на общо основание – недействителността на договора за кредит, сключен между страните. В този смисъл, доколкото исковете почиват на едно правоотношение и на общо основание, то не следва да се присъжда възнаграждение за всеки иск.

С оглед посочените по- горе принципни съображения и като взе предвид цената иска – 1033,59 лева, фактическата и правна сложност на делото, обстоятелството, че делото е приключило в едно съдебно заседание, по което не са изслушвани свидетели или вещи лица, съдът счита, че на основание чл.

38, ал. 2 Закон за адвокатурата, в полза на адв. С. Н. следва да се определи възнаграждение в размер на 300 лева.

Така мотивиран, съдът

РЕШИ:

ПРОГЛАСЯВА на основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 19, ал. 5, вр. ал. 4 ЗПК нищожността на клаузата на чл. 18, ал.1 от Договор за потребителски кредит №******* г., сключен между С. Л. Б., ЕГН ********** като заемател и „Кредирект“ ООД ЕИК 207024290 като заемодател, предвиждаща заплащане на неустойка в размер от 1033,59 лева при непредоставяне на обезпечение по договора от страна на заемателя, поради това че с включването на размера на неустойката в годишния процент на разходите по договора, същият надвишава повече от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България.

4

ОСЪЖДА „Кредирект“ ООД ЕИК 207024290, да заплати на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв., на адв. С. К. Н. от ПАК, с адрес на кантората гр.

********** сумата от 300 лв., представляващо адвокатско възнаграждение, дължимо за оказана правна помощ на ищеца С. Л. Б., ЕГН ********** по настоящото дело.

ОСЪЖДА „Кредирект“ ООД ЕИК 207024290, да заплати, на С. Л. Б., ЕГН ********** сумата от 50 лева, сторени разноски по настоящото дело.

Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.

Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________ 5