Определение № 4164 от 20.02.2026, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 4164 гр. София, 20.02.2026 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-II-Ж, в закрито заседание на двадесети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Калина Анастасова

Членове:

Темислав М. Димитров

Мила Г. Димова като разгледа докладваното от Мила Г. Димова Въззивно частно гражданско дело № 20251100513387 по описа за 2025 година

За да се произнесе, взе предвид следното.

Образувано е по частна жалба вх. №24896/24.01.2025 г. на „България Еър“ АД, длъжник в заповедното производство, представляван от юрисконсулт В.Н., срещу Заповед за изпълнение №39495/16.12.2024 г., издадена по ч. гр. д. №71662/2024 г. по описа на Софийски районен съд, 29 състав, в частта за разноските.

Жалбоподателят поддържа становище, че размерът на присъдените от първоинстанционния съд разноски от 1440 лв. е прекомерен, поради което моли заповедта в тази част да бъде обезсилена. Поддържа, че заповедното производство представлява факултативно, по което процесуалното представителство не е задължително. Излага, че с оглед строго формалистичния му характер, ограниченото му приложно поле и обстоятелството, че заявителят винаги действа по установен образец, същото не предполага необходимост от представителство. В процесния случай действията, извършени от пълномощника на заявителите- адв. В. Ч.- М., се свеждали до попълването на утвърдения образец на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, което не изисквало притежаването на юридическа квалификация. На следващо място, сочи, че адвокатското възнаграждение следва да бъде съобразено с извършената работа и не следва да бъде обвързано механично с материалния интерес по делото. Счита, че първоинстанционният съд не е съобразил задължителния характер на разясненията, дадени с Решение от 25.01.2024 г. по дело C-438/22, с което се потвърждават и доразвиват разрешенията, обективирани в Решение от 23.11.2017 г. по съединени дела С-427/16 и С-428/16. В тази връзка моли съдът да намали разноските въз основа на разумни критерии за пропорционалност, като общ измерител бъде количеството вложен от адвоката труд и да определи 1 тези параметри при собствена преценка. На следващо място, твърди, че по делото не са налице доказателства за реално плащане на уговореното адвокатско възнаграждение, поради което намира същото за недължимо в цялост. При тези съображения моли частната жалба да бъде уважена със следващите се от това законни последици.

В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от В.М., Д.М. и В.К., представлявани от адв. В. Ч.- М., с който жалбата се оспорва като неоснователна. Ответниците по жалбата поддържат, че претендираните от тях разноски за адвокатско възнаграждение съответстват с правната и фактическа сложност на делото. Твърдят, че по делото са налице редовно сключения договори по чл. 38, ал. 1 ЗАдв за предоставяне на безплатна правна помощ, поради което претендираната сума се явява дължима в цялост.

При извършена служебна проверка настоящият съдебен състав констатира, че частната жалба е редовна, като отговаряща на изискванията по чл. 275, ал. 2 вр. чл. 260, т. 1, 2, 4 и 7 и чл. 261 ГПК, и допустима- подадена в законоустановения едноседмичен срок по чл. 275, ал. 1 ГПК, от лице, което има правен интерес и срещу акт, подлежащ на обжалване по чл. 413 ГПК.

Разгледана по същество съдът намира частната жалба за основателна при долуизведените фактически и правни изводи.

Съгласно задължителните указания, дадени в т. 12 от тълкувателно решение № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС (ТР), ако пред съда в заповедното производство е подадена частна жалба по реда на чл. 413 ГПК срещу заповедта за изпълнение в частта за разноските, същата не се администрира до изтичане на срока за възражение по чл. 414, ал. 2 ГПК. Частната жалба се администрира и се разглежда от въззивния съд, ако не е проведено производство по установителния иск по чл. 422 ГПК, в което съдът се произнася по дължимостта на разноските в исковото и заповедното производство с осъдителен диспозитив. Ако производството по установителния иск приключи с влязло в сила решение, то частната жалба се явява без предмет. Когато обаче не се стигне до разглеждане на иск по чл. 422 ГПК, частната жалба по чл. 413, ал. 1 ГПК следва да бъде разгледана от окръжния съд. Това са хипотезите, при които не е подадено възражение, при оттегляне на възражението по чл. 414, ал. 1 ГПК, както и когато производството по установителния иск приключи с определение за прекратяването му, но заповедта не е обезсилена. В настоящия случай в срока за възражение е подадено такова от длъжника и настоящ жалбоподател, в което той твърди, че е заплатил вземането за главница с прилагане на доказателства, т.е. възражението намира своето основание в чл. 414а ГПК.

Хипотезата на чл. 414а ГПК не е изрично посочена в ТР, понеже към момента на приемането му чл. 414а ГПК не е съществувал. Не подлежи на съмнение обаче, че при твърдения за заплащане на задължението, то не е налице същинско възражение. Според чл. 414а ГПК при заплащане на задължението и представяне на доказателства за това в срока за възражение, не се дават 2 указания за предявяване на иск по чл. 415, ал. 1 ГПК. В този смисъл е и т. 10в от Тълкувателно решение №4/2013 г., според която ако кредиторът е получил изпълнение на вземането, но не и на разноските по заповедта за изпълнение в периода след подаване на заявлението и при депозирано възражение от длъжника, интересът от предявяване на иск за съществуване на вземането е отпаднал.

В случая в подаденото становище по чл. 414а ГПК заявителката не оспорва, че е получила след образуване на делото пълно заплащане на главницата по заповедта или на сумата от 782,33 лв. за всеки един от заявителите. Плащането е извършено на 20.01.2025 г. и 21.01.2025 г., а заявлението е входирано на 29.11.2024 г. Поради това частната жалба срещу заповедта в частта относно разноските на длъжника подлежи на разглеждане.

Разноските за държавна такса в размер на 75 лв. също са заплатени в срока за възражение, но не и тези за адвокатско възнаграждение.

Частната жалба е насочена срещу определеното на осн. чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА в полза на адвоката на заявителката възнаграждение в размер от 1440 лв.

Обжалва се заповедта в частта за разноските дължими от длъжника по чл. 38, ал. 2 ЗА на адв. В. В. Ч.- М. за оказана безплатна адвокатска помощ на материално затруднено лице – заявител по заявлението.

Разгледана по същество, частната жалба е основателна. Софийският районен съд е бил сезиран със заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл. 410 ГПК за сумата от 488,96 лв. – обезщетение за закъснял полет. Претендираните разноски за адвокатско възнаграждение са по договор за правна защита и съдействие по чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА. Съдът е определил като дължимо адвокатско възнаграждение в размер о т 1440 лв. Съгласно чл. 7, ал. 7 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа (загл. изм. – ДВ, бр. 14 от 2025 г.) за процесуално представителство, защита и съдействие в производства за издаване на заповед за изпълнение възнаграждението се определя по правилата на ал. 2 на базата на половината от стойностите на претендираните суми. В конкретната хипотеза при определяне размера на дължимото адвокатско възнаграждение въз основа на половината от претендираните със заявлението суми се установява, че минималният размер на адвокатското възнаграждение в производството е 400 лв. съгласно чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа.

Съдът намира, че претендираното от заявителите възраграждение в общ размер от 1440 лв. (по 480 лв. с ДДС за всеки един от тях) в случая се явява прекомерно и несъответстващо на фактическата и правна сложност на делото.

Заявителители са подали заявление за изплащане на обезщетение за закъснял с повече от четири часа полет. Попълнено е заявление на бланка със съответните фактически твърдения. В хипотезата на чл. 38, ал. 2 ЗА размерите на възнаграждението се определят от съда.

Според практиката на СЕС по съединени дела С-427/16 и С-428/16 3 национална правна уредба като тази по чл. 36, ал. 2 ЗАдв. и чл. 78, ал. 5 ГПК, съгласно която не може да се договаря по-нисък размер на адвокатското възнаграждение, съответно съдът не може да присъди по-нисък размер от този по наредба, приета от професионална организация на адвокатите, ограничава конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по см. на чл. 101, пар. 1 ДФЕС. Въз основа на това е изведено, че преценката на националния съд за размера на възнаграждението следва да е според правната и фактическа сложност на делото, без съдът да е ограничен от Наредба 1/2004 г. на Висшия адвокатски съвет. СЕС е постановил, че национална правна уредба, съгласно която, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията "с оглед на целта" по см. на чл. 101, пар. 1 ДФЕС. При наличието на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи установената в чл. 101, пар. 1 ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики.

Съдът намира, че в конкретния случай дължимото възнаграждение за оказаната безплатна помощ следва да бъде определено в размер на 480 лв. при съобразяване съответствието му с действителната фактическата и правна сложност на делото, характера и спецификите, които проявява заповедното производство, както и на обема на извършената от адвоката процесуална дейност (в този смисъл и Определение № 1151 от 11.04.2025 г. по ч. т. д. № 581/2025 г., I т.о. на ВКС и др.).

По изложените съображения заповедта за изпълнение в частта, в която са определени разноски за адвокатско възнаграждение за сумата над 480 лв. до присъдените от Софийски районен съд 1440 лв., следва да бъде отменена.

Мотивиран от гореизложеното, Софийски градски съд, II- ж въззивен граждански състав.

ОПРЕДЕЛИ:

ОТМЕНЯ заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК № 394595 от 16.12.2024 г., издадена по ч.гр.д. №71662/2024 г. по описа на Софийски районен съд, 29 състав, в частта, в която е разпоредено длъжникът „България Еър“ АД със седалище и адрес на управление в гр.

София, Аерогара София, да заплати на адвокат В. В. Ч.- М. с личен №******** сумата над 480 лв., респ. 245,42 евро, до 1440 лв., респ. 736,26 евро, представляващи разноски за адвокатско възнаграждение като вместо това постановява

ОТХВЪРЛЯ заявление с вх. № 386511/29.11.2024 г. за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК за сумата от 960 лв., респ. 490,84 евро– 4 разноски за адвокатско възнаграждение, представляваща разлика между определеното от Софийски градски съд възнаграждение от 4 8 0 лв., респ.

245,42 евро, и определеното от Софийски районен съд възнаграждение от 1440 лв., респ. 736,26 евро, платими от длъжника „България Еър“ АД със седалище и адрес на управление в гр. София, Аерогара София на кредитора адвокат В. В. Ч.- М. с личен №********.

Определението не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

5