Решение № 22716 от 11.12.2025, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 22716 гр. София, 11.12.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 156 СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ВАСИЛ В. АЛЕКСАНДРОВ при участието на секретаря АЛЕКСАНДРА В. ТОДОРОВА като разгледа докладваното от ВАСИЛ В. АЛЕКСАНДРОВ Гражданско дело № 20241110156576 по описа за 2024 година

РЕШЕНИЕ

11.12.2025 г., гр. София

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, I I Г. О., 156-ти състав, в открито публично заседание на четвърти декември през две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАСИЛ АЛЕКСАНДРОВ при секретаря Александра Тодорова, като разгледа докладваното от съдия Васил Александров гр. дело № 56576/2024 г. по описа на СРС, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.

Подадена е искова молба от „Т.б.А.Б. ЕАД срещу Г. Б. С., като се твърди, че страните се намирали в облигационно отношение по силата на Договор за потребителски кредит № . г. Поддържа, че по силата на договора била предоставена общо сумата от 5997,43 лева, която следвало да се върне на 36 месечни погасителни вноски – от по 160,60 лева и последна вноска от 166,43 лева. Навежда доводи, че предоставена сума ответника се бил задължил да върне в уговорените по договора срокове, ведно с уговорената възнаградителна лихва.

Излага съображения, че ответника не бил изпълнил задълженията си за заплащане на сумата от 4390,00 лева и сумата от 427,24 лева за периода от 05.11.2023 г. до 26.03.2024 г., както и сумата от 62,51 лева – мораторна лихва за периода от 05.11.2023 г. до 11.04.2024 г. Излага съображения, че е издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК, но длъжника бил 1 възразил, поради което имал правен интерес от предявените искове. Иска да бъде признато за установено, че ответника дължи претендираните суми, както и присъждането на деловодни разноски.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е подаден отговор на исковата молба, с която претенциите се оспорват. Твърди, че не е налице облигационно отношение между страните.

Поддържа, че по делото трябвало да бъде привлечено трето лице помагач „слк ООД, което следвало да отговаря по недействителната сделка, която била сключена в противоречие със ЗЗП и следвало да върне сумата по чл. 55 ЗЗД. Сочи, че договора не бил подписан от него, тъй като не разполагал с електронен подпис, освен това като потребител не бил запознат с условията по кредита. Освен това подписа на кредитора бил предварително положен, което показвало, че се очаквало само поведението на трето лице. Навежда доводи за нарушение на чл. 26 и чл. 33 ЗЗД. Излага съображения, че били нарушение и чл. 27-28 ЗПК, което обосновавало приложението на чл. 143 и сл. ЗЗП. Твърди, че не е получавал стоки и услуги на посочената стойност, поради което било налице противоречие със закона и добрите нрави. Поддържа, че стоките не били надлежно получени и приемани, а като цяло същите касаели анкета, която не била обвързваща за потребителя, а третото лице не се било съобразило с отказа на потребителя да сключи договор за покупко[1]продажба. Инвокира доводи, че електронната декларация по отношение на процесните стоки била неистински документ. Отделно от това сочи, че не били спазени изискванията на чл. 10,чл. 10а , чл. 11 и чл. 12 ЗПК. Развива съображения по отношение на дължимата лихва, която поддържа, че била в петкратен размер от пазарните такива. Излага съображения, че било налице вземане по отношение на „слк ООД за сумата от 4390,00 лева – представляваща получена без основание сума. Иска отхвърляне на исковете.

Третото лице-помагач „слк ООД на страната на ответника е изразило становище за доказаност на предявените искове. Твърди, че между него и ответника е налице сключен договор от 29.09.2023 г. за покупко-продажба на стоки, като цената по същия била заплатена чрез стоково кредитиране. Навежда доводи, че стоките по договора, който е сключен с ответника в търговски обект са му били предадени веднага. Поддържа, че поради желанието на ответника цената по сключения договор за покупко-продажба е заплатена чрез банков превод по предоставен потребителски кредит на ответника от ищеца. Излага съображения, че сключеният договор за покупко-продажба напълно отговаря на изискванията на ЗЗД и ЗЗП. Твърди, че ответникът доброволно бил подписал както договора за покупко-продажба, така и приемо-предавателния протокол за стоката – масажен стол, като освен това фактически бил получил същият. Поддържа, че както офертата за закупуването на масажния стол, така и за потребителски кредит били ясно и конкретни, като в случая нямало злоупотреба с лични данни. Иска уважаване на предявените искове.

Съдът, като съобрази правните доводи на страните, събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното:

СРС, 156-ти състав е сезиран с първоначално обективно, кумулативно съединени положителни установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. чл. 415, ал. 1, т. 2 ГПК, във вр. чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ, във вр. чл. 9 ЗПК и чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Спорните материални субективни права са обусловени от осъществяването в обективната действителност на следните материални предпоставки (юридически факти): 1) наличието на валиден договор за банков кредит между ищеца и ответника; 2) клаузите от договора да са валидни, като не са неравноправни и не противоречат на императивните материалноправни норми; 3) клаузите от договора да са индивидуално уговорени или да не нарушават значително равновесието между страните и не накърняват добрите нрави; 4) усвояване на парични суми по договора за кредит в твърдения от ищеца размер, които да не са заплатени на уговорения в договора падеж, съответно вземанията да са станали изискуеми.

2

Представен е Договор за потребителски кредит № . г., сключен между „Т.б.А.Б. ЕАД от една страна, в качеството на кредитор и Г. Б. С. от друга страна, в качеството на потребител. По силата на договора кредиторът предоставя на потребителя сумата от 4390,00 лева, представляваща потребителски кредит с цел закупуване на масажен стол, а потребителят се задължава да върне предоставената сума, ведно с уговорената по договора възнаградителна лихва, съобразно уговорените по договора срокове.

В случая договорът за потребителски кредит е подписан чрез полагането на електронен подпис от страните, като въпреки дадените от съда указания на ответника с определението от 21.07.2024 г., последният не е уточнил писмените доказателствени средства за които иска откриване на производство по чл. 193 ГПК, поради което и съдът намира, че следва да цени оспорването единствено по отношение доказателствената стойност на представените по делото писмени доказателствени средства.

Електронното изявление е представено в цифрова форма словесно изявление, което може да съдържа и несловесна информация (арг чл. 2, ал. 1 и 2 ЗЕДЕУУ). Същото се счита за подписано при условията на чл. 13, ал. 1 ЗЕДЕП - за електронен подпис се счита всяка електронна информация, добавена или логически свързана с електронното изявление за установяване на неговото авторство. Законът придава значение на подписан документ само на този електронен документ, към който е добавен електронен подпис ( арг. чл. 13 ЗЕДЕУУ), но допуска страните да се съгласят в отношенията помежду си да придадат на обикновения електронен подпис стойността на саморъчен. Когато посочените предпоставки са налице, създаден е подписан електронен документ. Неговата доказателствена сила е такава, каквато законът признава на подписаният писмен документ, ако се касае за частен документ, той се ползва с такава сила само за авторството на изявлението (така арг. от чл. 180 ГПК) – вж.

Решение № 70 от 19.02.2014 г. на ВКС по гр. д. № 868/2012 г., IV г. о., ГК. В случая договорът за банков кредит, представлява частен диспозитивен документ, който е подписан от страните, поради което при липсата на доказателства за неговата неавтентичност последният обвързва страните с оглед обективираните в него изявление и произтичащите от това права и задължения – арг. чл. 180 ГПК.

Прието и неоспорено е заключението на СТЕ (почеркова), като се установява, че печатният текстове на изследваните по делото писмени доказателствени средства – договор за потребителски кредит и общите условия към него са набрани на шрифт „Arial Narrow”, с размер на кегела 11.

Съдът, като извърши преценка на заключението на СТЕ (почеркова), съобразно правилото на чл. 202 ГПК намира, че следва да я креидитра, тъй като е изготвена обективно, компетентно и добросъвестно. Вещото лице е отговорило изчерпателно на поставените задачи, като по делото не са установява експертът да е заинтересован от изхода на правния спор или да е недобросъвестен.

Според правилото на чл. 10, ал. 1 ЗПК договорът за потребителски кредит се сключва в писмена форма, на хартиен или друг траен носител, по ясен и разбираем начин, като всички елементи на договора се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не по-малък от 12, в два екземпляра – по един за всяка от страните по договора.

С оглед кредитираното заключение на СТЕ (почеркова) за съда се изяснява, че процесният договор за потребителски кредит и общите условия към него са изписани с шрифт „Arial Narrow”, с размер на кегела 11.

Следователно е налице хипотезата на чл. 26, ал. 1 ЗЗД, според което договорите сключени в противоречие със закона са нищожно. В този смисъл, при граматическото, систематично и телеологическо тълкуване на закона не може да се направи извод, че последният разграничава отделните елементи на договора – т. е. няма значение дали се касае за различие при изписването на данните на страните, необходимото договорно съдържание (Essentialia negotii), случайното договорно съдържание (Accidentalia negotii) или 3 съдържанието на договора произтичащо от правилата на закона (Naturalia negotii). Тоест в случая в позитивната правна уредба е залегнал принципа, че когато закона не различава и правоприложителят не трябва да различава, поради което не може да бъде приложен чл. 26, ал. 4 ЗЗД. Нещо повече, ако в случая да можеше нормата на чл. 26, ал. 4 ЗЗД да се приложи, то тогава практически ще липсват условията за ползване на платежния инструмент чрез който се предоставя уговорената сума по договора за кредит. По този начин би се достигнало до неизпълнен фактически състав, който ще изпълни хипотезата на чл. 26, ал. 2, пр. 2 – липса на съгласие, тъй като страните няма да са постигнали и уточнили един от съществените елементи на договора за кредит – условията за неговото усвояване и ползване.

Следователно, тъй като процесния договор за кредит е нищожен последният не е породил правен ефект, а претенцията основана на договорно основание е неоснователна.

На следващо място, съдът намира, че в случая с оглед приложението на чл. 23 ЗПК трябва да отбележи, че в случая последната е неприложима.

За да договорът да бъде сключен под формата на консенсуален или реален договор, то поне се изисква формата му да бъде спазена. Действително, независимо дали договорът за потребителски кредит ще е концесуален или реален договор, като последната хипотеза изисква един допълнителен елемент – in re, т.е. предаването на благото, за да се сключи договора, а в първата хипотезата (на консесуален договор) – изпълнение на задължение, то това не отменя изискването на чл. 10 ЗПК за формата на договора и шрифта на договора.

Казано по друг начин, за да се приложи чл. 23 ЗПК следва да е налице поне сключен договор, който да е нищожен на основание различен от неспазването на изискуемата от закона форма, когато вземането е кондикционно, а не по чл. 23 ЗПК. Да е приеме, че при недействително на договора за потребителски кредит в хипотеза на нищожност – поради неспазване на императивни правила на закона се дължи връщане на сумата на договорно, а не на кондикционно основание, практически обезсмисля нищожността. Дори от буквалното тълкуване на правилото на чл. 23 ЗПК се изяснява, че се връща чистата стойност, т.е. това което се връща и по пряката кондикция по чл. 55 ЗЗД. В противен случай от гледна точка на граматическото и систематичното тълкуване би следвало законодателят, вкл. и с оглед историко-политическото тълкуване на нормата да предвиди не връща не чистата стойност, а преживяване на договора в частта за задължението да се върне главницата, което изисква обаче различна формулировка на новелата на чл. 23 ЗПК.