Решение № 9911 от 28.05.2025, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 9911 гр. София, 28.05.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 47 СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: МАРИЯ В. БОГДАНОВА

НОНЧЕВА при участието на секретаря ДЕНИЦА Ж. ВИРОНОВА като разгледа докладваното от МАРИЯ В. БОГДАНОВА НОНЧЕВА

Гражданско дело № 20241110135332 по описа за 2024 година

, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 235 и сл. ГПК.

Образувано е по искова молба, уточнена с молби с вх. № 261656/14.08.2024 г. и с вх. № 310230/03.10.2024 г., подадени от М. И. Ч. срещу **. Предявен е иск за признаване за установено между страните, че ищецът не дължи на ответника суми за главница и лихва, начислени по договор за кредитна карта.

В исковата молба и уточняващите я такива се твърди, че през 2007 г. ищецът сключил договор за кредитна карта с „*********, въз основа на който бил отпуснат кредит в размер на 2500,00 лева. В хода на образувано от ответника заповедно производство по ч. гр. д. № 21509/2022 г. по описа на СРС, 63-ти състав, ищцата узнала, че ** претендирало от нея заплащането на предоставения кредит в размер на 2500,00 лева и дължима по същия лихва в размер на 3792,14 лева, начислена за периода от 20.11.2007 г. до 21.04.2022 г., въз основа на извършена в полза на дружеството цесия на процесните вземания. Издадената по посоченото дело заповед за изпълнение била влязла в сила, но изпълнителен лист не бил издаден до датата на предявяване на настоящите искове. М. Ч. поддържа, че не дължала на ответното дружество посочените суми, тъй като извършената между „********* и ** цесия, в случай че такава действително била извършена, не била породила действие спрямо нея, както и поради обстоятелството, че процесните вземания били погасени по давност. Отправено е искане за уважаване на предявената искова претенция и за присъждане на сторените по делото разноски.

Исковата молба и приложенията към нея са изпратени на ответника ** за отговор, като такъв е постъпил в законоустановения едномесечен срок. Със същия дружеството оспорва исковата претенция изцяло, като заявява, че същата била 1 недопустима и неоснователна. Твърди, че процесните задължения произтичали от Договор за издаване на револвираща международна кредитна карта с чип и предоставяне на овърдрафт по разплащателна сметка № РКО-***/20.11.2007 г., сключен между „***“ АД и М. И. *. Първоначално вземанията по договора били прехвърлени чрез договор за продажба и прехвърляне на вземания в полза на „***“ ***, а впоследствие – на **. Ответникът счита предявения иск за недопустим, тъй като същият се основавал на факти, които ищецът следвало да релевира в срока за подаване на възражение в хода на развилото се между страните заповедно производство по ч. гр. д. № 21509/2022 г. по описа на СРС, 63-ти състав. По отношение основателността на исковата претенция ответното дружество поддържа, че давността спрямо процесните вземания не била изтекла към датата на подаване на исковата молба, а извършената в негова полза цесия била произвела действие спрямо ищцата, включително и с оглед приложеното към отговора уведомление за същата. Отправено е искане за прекратяване на производството като недопустимо, а в условията на евентуалност – за отхвърляне на предявения иск и за присъждане на сторените разноски.

Софийски районен съд, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.

235, ал. 2 ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Предмет на делото е отрицателен установителен иск с правно основание чл.

124, ал. 1, предл. 3 ГПК за признаване за установено между страните, че М. И. Ч. не дължи на ** сумата от 2500,00 лева главница и начислена върху същата лихва в размер на 3792,14 лева за периода от 20.11.2007 г. до 21.04.2022 г., представляващи вземания по Договор за издаване на револвираща международна кредитна карта с чип и предоставяне на овърдрафт по разплащателна сметка № РКО-***/20.11.2007 г., сключен между „********* и ищцата.

Съдът намира за неоснователно възражението на ответника за недопустимост на производството. След изискване на ч. гр. д. № 21509/2022 г. по описа на СРС, 63-ти състав, се установи, че в хода на посоченото заповедно производство няма издаден изпълнителен лист, нито е постановено съдебно разпореждане за издаването му, т. е. към датата на предявяване на настоящата искова претенция /13.06.2024 г./ не е издадено изпълнително основание по чл. 404 ГПК за процесните вземания. От това следва, че специалната защита по чл. 439 ГПК в случая не намира приложение, доколкото приложимостта на същата е обусловена от наличието на изпълнителен титул, въз основа на който може да се образува изпълнително производство за събиране на вземанията. Такъв в настоящия случай обаче не е издаден, поради което преклузията по чл. 439, ал. 2 ГПК не е относима към релевираните от ищеца основания на предявения иск за недължимост и съдът дължи да се произнесе по същите, като ги разгледа по същество.

С доклада по делото, приет за окончателен в проведеното на 11.03.2025 г. открито съдебно заседание, са отделени като безспорни между страните и ненуждаещи се от доказване обстоятелствата относно наличието на Договор за издаване на револвираща международна кредитна карта с чип и предоставяне на овърдрафт по разплащателна сметка № РКО-В4852/20.11.2007 г., сключен между „********* и ищцата, и относно наличието на образувано по подадено от ответника заявление заповедно производство за издаване на заповед за изпълнение за процесните вземания 2 по ч. гр. д. № 21509/2022 г. по описа на СРС, 63-ти състав.

Ищцата е релевирала като основания в подкрепа на твърдението си за недължимост на процесните суми изтекла спрямо тях петгодишна погасителна давност и непораждане на действие спрямо нея на извършената между „********* и ** цесия.

В производство по предявен отрицателен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК ищцата следва да докаже фактите, от които произтича правният интерес, а в тежест на ответника е установяването при условията на пълно и главно доказване на фактическите обстоятелства, от които произтича отричаното право. Съгласно принципа за разпределение на доказателствената тежест в процеса, всяка страна носи тежестта да докаже фактите, от които извлича изгодни за себе си правни последици, съгласно разпоредбата на чл. 154 ГПК. При предявен отрицателен установителен иск за недължимост на определена сума, какъвто е настоящият казус, кредиторът-ответник по иска трябва да докаже фактите, от които произтича вземането, а длъжникът-ищец – релевираните възражения за недължимост на същото, поради което именно ответникът по отрицателния установителен иск следва да докаже, че вземането е възникнало и съществува. В този смисъл е и константната практика на върховната съдебна инстанция (вж. Решение № 240 от 15.12.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1438/2011 г., III г. о.; Решение № 173 от 12.01.2011 г. на ВКС по т. д. № 901/2009 г., I т. о., ТК; Решение № 22 от 27.05.2014 г. на ВКС по гр. д. № 5260/2013 г., II г. о., ГК).

Фактът на валидно възникнало облигационно провоотношение между цедента „********* и ищцата се установява от приетия по делото договор за издаване на револвираща международна кредитна карта с чип и предоставяне на овърдрафт по разплащателна сметка № 51РКО-*** от 20.11.2007 г., по силата на който на М. И.

Чернев (с предходна фамилия И.), в качеството на картодържател, е отпуснат кредит в размер на 2500,00 лева. Уговореният между страните срок за ползаване на овърдрафт е в срок до 20.11.2009 г. /т. 3 от договора/. В представено от ответника искане за кредитна карта, приложено към договора, е отразено, че ищцата е получила кредитна карта № 5209505211071085 на 26.11.2007 г., като е удостоверила това обстоятелство с подписа си.

По твърденията на ищцата за липса на надлежно извършена цесия на процесните вземания, която да е породила действие спрямо нея, съответно – за погасяване по давност на вземанията, съдът намира следното:

В хода на заповедното производство по ч. гр. д. № 21509/2022 г. по описа на СРС, 63-ти състав, срещу ищцата и в полза на ответното дружество е издадена заповед за изпълнение с предмет процесните вземания на 12.05.2022 г. Заповедта е връчена лично на М* Ч. на 26.05.2022 г., като в едномесечния срок по чл. 414 ГПК тя не е подала възражение, с което да оспори дължимостта на претендираните от нея вземания. Срещу заповедта е подадена частна жалба от ищцата на 25.07.2022 г., която е оставена без разглеждане с Определение № 8969/19.09.2022 г. по ч. гр. д. № 9639/2022 г. по описа на СГС, ЧЖ-VI-Б състав, влязло в сила на 31.01.2023 г. след потвърждаването му с Определение № 298/31.01.2023 г. по ч. гр. д. № 233/2022 г. по описа на САС, 5-ти състав. Въз основа на дадените с посочените актове указания заповедният съд е администрирал подадената на 25.07.2022 г. от ищцата частна жалба като възражение по чл. 423 ГПК, като с неподлежащото на обжалване Определение № 10939/19.09.2023 г. по ч. гр. д. № 5845/2023 г. по описа на СГС, ГО, възражението не е прието за основателно. По процесната заповед за изпълнение не е издаван изпълнителен лист, нито е постановявано разпореждане от заповедния съд за 3 издаването на такъв.

Нормата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД предвижда, че ако вземането е установено със съдебно решение, срокът на новата давност е пет години. Заповедта за изпълнение замества съдебното решение като изпълнително основание, но при оспорването от длъжника чрез възражение по реда на чл. 414 ГПК проверката дали вземането съществува се извършва в общия исков процес по реда на чл. 422 ГПК. По силата на чл. 416 ГПК, когато възражение не е подадено в срок, както е в настоящия случай, заповедта за изпълнение влиза в сила. Не е налице изрична правна норма, която да предвижда, че съществуването на вземането в този случай е установено със сила на пресъдено нещо. Следва да се съобрази обаче, че ако длъжникът не възрази в рамките на установения в чл. 414, ал. 2 ГПК преклузивен срок, заповедта се стабилизира („влиза в сила“ по терминологията на закона), като се получава ефект, близък до силата на пресъдено нещо, тъй като единствената възможност за оспорване на вземането въз основа на настъпили преди издаване на заповедта факти, са основанията на иска по чл. 424 ГПК – новооткрити обстоятелства или нови писмени доказателства.

Извън иска по чл. 424 ГПК, длъжникът не може да се ползва от друга форма на искова защита, с която да оспорва вземането въз основа на настъпили преди издаване на заповедта факти. Когато длъжникът е бил лишен от възможност да оспори вземането, може да поиска от въззивния съд отмяна на заповедта за изпълнение на основание чл.

423 ГПК. Този режим се различава от регламентирания в ГПК /отм./ във връзка с издаването на изпълнителен лист въз основа на несъдебно изпълнително основание, в който се предвиждаше възможност за предявяване искове – чл. 252 ГПК /отм./, чл.

254 ГПК /отм./, чл. 255 ГПК /отм./, които не се преклудират със специални срокове.

Съгласно сега действащия ГПК обаче, с изтичане на преклузивния срок за подаване на възражение против заповедта се получава крайният ефект именно на окончателно разрешен правен спор относно съществуването на вземането. Аргумент в полза на това разбиране е и разпоредбата на чл. 371 ГПК, която допуска в производството по търговски спорове възражение за прихващане да се прави до приключване на съдебното дирене във въззивната инстанция, когато съществуването или неоспорването му са установени с влязло в сила съдебно решение или заповед за изпълнение.

Не може да се прави аналогия с вземания, за които е издаден изпълнителен лист въз основа на несъдебно изпълнително основание по чл. 237 ГПК /отм./. Въпреки съществуващите сходства между уредбата на несъдебните изпълнителни основания по ГПК /отм./ и заповедното производство, уредено в Глава XXXVII на действащия ГПК, последното има съществени специфики, които правят недопустимо приравняването им. Стабилитетът на заповедта за изпълнение произтича от това, че тя влиза в законна сила, за разлика от несъдебните изпълнителни основания по чл. 237 ГПК /отм./.