Решение № 849 от 22.09.2025, Районен съд - Стара Загора

РЕШЕНИЕ

№ 849 гр. Стара Загора, 22.09.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, V-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти септември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Ваня Тенева при участието на секретаря Ивелина Б. Костова като разгледа докладваното от Ваня Тенева Гражданско дело №

20255530102714 по описа за 2025 година

Предявен е иск по чл. 55, ал. 1 предложение първо от ЗЗД.

Ищецът Х. Т. Х., твърди че на 18.03.2025 г. между него от една страна и ответника „Лендиво“ ООД, ЕИК 203811241 бил сключен Договор за потребителски кредит, предоставен от разстояние с № 166836 (накратко „Договора за заем“). Договорът за заем бил сключен чрез онлайн платформата на ответника - https://lendivo.bg, при следните условия:

Главница: 600.00 лв.

Лихвен процент по кредита: 36%

Годишен процент на разходите (ГПР): 42.58%

Срок за погасяване: 30 дни

Обща сума, дължима от потребителя: 618 лв.

Съгласно чл. 17 (1), раздел V. ОБЕЗПЕЧЕНИЯ от Договора за заем ищeцът е следвало в срок до 3 (три) дни от сключване на договор за потребителски кредит да:

Осигури действието на трето физическо лице, изразяващо се в сключване на договор за поръчителство по чл. 138 и следващите от ЗЗД с и в полза на Кредитора, с което третото лице се задължава да отговаря за изпълнението на всички задължения на потребителя по настоящия договор, включително за погасяване на главница, лихви, неустойки и други обезщетения, такси и други или

Предостави банкова гаранция, съдържаща безусловно и неотменимо изявление на банката да заплати на Кредитора всички задължения на Потребителя по настоящия договор (главница, лихви, неустойки и други обезщетения, такси и други) в срок от един работен ден, считано от датата на която банката е получила писмено искане от страна на Кредитора за заплащането на тези задължения. Срокът на валидност на банковата гаранция трябва да бъде най-малко 30 (тридесет) дни след падежа на последната вноска.

Съгласно (2) - Третото лице - поръчител, както и банковата гаранция, трябвало да отговарят на изискванията посочени в ОУ и се одобрява от КРЕДИТОРА. Одобрението се извършвало единствено по преценка на КРЕДИТОРА.

1

В чл. 27 ал. 1 от Договора за заем било описано, че в случай на неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, кредитополучателят ще дължи на Кредитора неустойка в размер на 0.9% (нула цяло и девет на сто) от стойността на усвоената по кредита сума за всеки ден, през който не е предоставено договорното обезпечение.

Сочи, че било напълно логично, не е успял да предостави обезпечение съгласно изискванията на кредитора, за което му е била начислена въпросната неустойка. В действителност, видно от погасителния план ищецът за срок от 30 дни трябвало да възстанови не описаните по договор 618 лв., а сума в размер на 828 лв., видно от приложения погасителен план.

На 22.05.2025 г. ищецът получил уведомително писмо от ответното дружество, видно от което общото задължение било в размер на 1,290.30 лв.

На следващия ден, 23.05.2025 г. заплатил на ответника 1,290.30 лв., за което представя платежно нареждане от Fibank, заверено с КЕП.

Счита, че въпросната неустойка е по същество скрита лихва, маскирана като неустойка при практически невъзможни за изпълнение условия, именувана неустойка за да не бъде включена в ГПР.

Счита, че договорът е недействителен, тъй като въпросната неустойка следва да бъде включена в ГПР и същият е в действителност неточно посочен, което влече недействителността на договора за заем.

Счита, че 690.30 лв. от платените общо 1,290.30 са платени при изначална липса на основание предвид разпоредбата на чл. 23 ЗПК.

Нищожност на клаузата уреждаща начисляване на неустойка при непредоставяне на обезпечение в срок от 3 (три) дни.

С оглед гореизложената фактическа обстановка и съдържанието на Договора за заем счита, че клаузата уреждаща начисляването на неустойка при непредоставяне на обезпечение след сключването на договора била нищожна поради следното:

Въпросното вземане, макар и именувано „неустойка“ няма характер на такава, то е било изначало уговорено без да притежава присъщите на неустойката и характеризиращите я като такава функции.

Кредиторът го е именувал „неустойка“, за да заобиколи ограничението по чл. 19, ал. 4 ЗПК, съгласно който разходите за обезщетения не се вземат предвид при изчисляване на ГПР.

Кредиторът си е гарантирал, че ще получи това вземане като е създал прекомерни изисквания, предпоставки за сигурно неизпълнение - осигуряване на поръчители или на банкова гаранция в тридневен срок. Това вземане било допълнителна и гарантирана за Кредитора икономическа облага, съставляваща печалба за търговеца, скрита под формата на неустойка.

Предвидената „неустойка” не изпълнявала обезщетителна функция, тъй като тя не зависи от вредите от неизпълнението на основното договорно задължение. Неустойката по никакъв начин не кореспондирала с последици от неизпълнението, а се начислявала като добавък към погасителните вноски, следователно така, както била уговорена, неустойката в този размер би се дължала и при редовно, точно и в срок изпълнение на задължението за внасяне на договорените вноски.

Нещо повече, от неосигуряването на поръчител, респ. на банкова гаранция, кредиторът не можел да претърпи вреди, чиято стойност да е по-голяма от тази при пълно неизпълнение от страна на Кредитополучателя, а при такова неизпълнение законодателят е определил горна граница на санкцията в чл. 33 ЗПК - размерът на законната лихва.

Предвиждането в процесния договор, че кредиторът има право на обезщетение по чл.

92 ЗЗД, надхвърлящо значително размера на дължимата мораторна лихва при неизпълнение не защитава негов легитимен интерес, а внася неравноправност по смисъла па чл. 143, ал. 2, 2 т. 5 ЗЗП в договорното съдържание с цел неговото облагодетелстване в ущърб на потребителя.

Предвид уговорката, че неустойката се дължала не при неизпълнение на основното договорно задължение, а независимо дали кредиторът е претърпял вреди от настъпило неизпълнение, то тя изначално не притежавала обезщетителна функция.

На следващо място неустойката била договорена в нарушение на изискванията на добросъвестността и излизала извън присъщата й обезпечителна функция. В добросъвестните отношения, легитимният кредиторов интерес е да получи обезпечение преди сключването на договора, за да се гарантира срещу евентуалното пълно или частично неизпълнение от страна на кредитополучателя.

Не можело да се приеме, че неустойката изпълнява и санкционната функция, тъй като задължението на кредитополучателя, отнасящо се до осигуряване на банкова гаранция или поръчители, не е определено като предварително условие за сключване на договора, а регламентираните изисквания към поръчителите са утежнени и затрудняващи получаването на информация за тях, чието реално изпълнение е невъзможно в предвидения 3-дневен срок от подписване на договора за кредит, като по този начин се нарушава и принципът за добросъвестност и равнопоставеност на страните.

Нещо повече, неустойката не била обоснована от вредите за кредитора при неизпълнение на задължението за връщане на дълга, от размера на насрещната престация, от която кредиторът би бил лишен при неизпълнение, а произтичала от неприсъщо за договора за заем задължение на длъжника, което не било свързано с изпълнение на основното задължение на длъжника по договора. С оглед на това, като договорен подход неустойката целяла да се заобиколи забраната на чл. 143, т. 3 ЗЗП, защото със задължението за представяне на обезпечение следвало, че кредиторът не е извършил предварителна проверка за възможностите за изпълнение от потенциалния си клиент, а вместо това прехвърлял изцяло в тежест на последния последиците от неизпълнението на това свое задължение.

На отделно основание счита, че с въпросната клауза се заобикаля и разпоредбата на чл. 33, ал. 1 ЗПК, тъй като с нея се уговаряло още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение - недадено обезпечение, от което обаче не произтичат вреди. Подобна неустойка всъщност обезпечава вредите от това, че вземането няма да може да бъде събрано от длъжника, но именно тези вреди се обезщетяват и чрез мораторната лихва по чл. 33, ал. 1 ЗПК. Подобно кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва е недопустимо и в този смисъл съдебната практика е константна. По този начин неустойката се отклонява още повече от основните си функции - обезпечителна иобезщетителна и предоставя сигурна печалба за кредитора. Заплащането й представлява допълнителна финансова тежест за потребителя и в този смисъл уговорката противоречи на добрите нрави, не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя, поради което представлява неравноправна клауза по смисъла на разпоредбата на чл. 143 ал. от ЗЗП.

Отделно от това, съгласно чл. 146, ал. 1 от ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако не са уговорени индивидуално, като в алинея от същата разпоредба е посочено, че не са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им особено в случаите на договор при общи условия, какъвто е настоящият.

Такова разрешение е дадено и в Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5. IV. 1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори, която е транспонирана в българското законодателство с чл. 13а, т. 9 от ДР на ЗЗП. Според чл. 3 от Директива 93/13/ЕИО неравноправни клаузи са договорни клаузи, които не са индивидуално договорени и които въпреки изискванията за добросъвестност създават в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора. Фактът, че някои аспекти от дадена клауза или някоя отделна клауза са индивидуално договорени, не изключва приложението на чл. 3 от Директивата към останалата част на договора, ако 3 общата преценка на договора сочи, че той е договор с общи условия. Когато продавач или доставчик твърди, че клауза от договор с общи условия е договорена индивидуално, негова е доказателствената тежест да установи този факт. Предвид съдържанието на договора считам, че може да се направи обоснован извод, че договора е типов и изготвен при предварително посочени от кредитора условия, включително клаузата за предоставяне обезпечение в договорите в срок върху които потребителят не е могъл да влияе.

Счита, че посочената клауза за уговорена неустойка, следва да се счита за нищожна на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, поради противоречието й с добрите нрави и поради изключително завишения размер на неустойката спрямо отпуснатите суми. /така и Решение № 255 от 13.09.2022 г. по в. гр. д. № 102 / 2022 г. на Окръжен съд - Перник; Решение № 202 от 14.06.2022 г. по в. гр. д. № 241 / 2022 г. на Окръжен съд - Пазарджик; Решение № 99 от 29.03.2022 г. по в. гр. д. № 67 / 2022 г. на Окръжен съд - Плевен и много други срещу същия ответник относно клаузата за неустойка при непредоставяне на обезпечение/.

Счита, че договорът е недействителен, тъй като въпросната неустойка следва да бъде включена в ГПР и същият е в действителност неточно посочен, което влече недействителността на договора за заем.

Съгласно разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита, както и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора.

Счита, че процесният договор за кредит формално отговаря на изискванията на чл.

11, ал. 1, т. 10 ЗПК, доколкото в документите е налице посочване на лихвен процент, годишен процент на разходите и обща сума, дължима от потребителя. Размерите на тези величини, посочени в договора, обаче не съответстват на действителните такива съобразно поетите от потребителя задължения. Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а съгласно §1, т.1 от ДР на ЗПК - „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит.