Решение № 260987 от 03.11.2020, Софийски градски съд

Р Е

Ш Е Н

И Е гр.София, 03.11.2020 год.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на шести октомври през две хиляди и двадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

Теменужка Симеонова

ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян

Димитринка

Костадинова-Младенова при секретаря Н.Светославова, като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №2410 по описа за 2020 год., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение от 06.11.2019 год., постановено по гр.дело №34617/2019 год. по описа на СРС, ГО, 35 с-в, са отхвърлени като погасени по давност предявените от „О.Ф.Б.“ ЕАД срещу В.Л.К. искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 430, ал. 1 и 2 ТЗ вр. с чл. 99 ЗЗД за сумата от 4 551.48 лв., представляваща неизплатена главница по договор за кредит от 20.03.2007 год., сключен между ответницата и „Банка ДСК“ ЕАД, вземането по който е прехвърлено на ищеца с договор за цесия от 31.01.2013 год., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане, сумата от 251.49 лв., представляваща договорна лихва за периода от 20.05.2016 год. до 20.03.2017 год. и сумата от 441.53 лв., представляваща наказателна надбавка за периода от 20.05.2016 год. до 13.06.2019 год., като ищецът „О.Ф.Б.“ ЕАД е осъден да заплати на ответницата В.Л.К. на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените разноски по делото в размер на 580 лв.

Срещу решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ищеца „О.Ф.Б.“ ЕАД. Поддържа, че по делото било доказано възникването на 20.03.2007 год. правоотношение между ответницата и „Банка ДСК“ ЕАД по договор за кредит за текущо потребление, валидната промяна на страната на кредитора с оглед договора за цесия от 31.01.2013 год., сключен между банката и ищеца, както и уведомяването на ответницата за договора за цесия. От заключението по допусната и изслушана в първоинстанционното производство съдебно-счетоводната експертиза било установено наличието на неплатени суми за главница и договорна лихва. Неправилно първоинстанционният съд бил приел, че с получаването на препис от исковата молба по гр.дело №20270/2014 год. по описа на СРС, ГО, 57 с-в – на 08.05.2014 год. ищецът бил обявил на ответницата по надлежен начин настъпването на предсрочната изискуемост на задълженията, произтичащи от процесния договор за кредит. Обявяването на предсрочната изискуемост на едно вземане било волеизявление с правопроменящ материалноправен характер – правомощие, с което процесуалният представител, подписал исковата молба по горепосоченото дело, не разполагал. По посоченото дело липсвало волеизявление за обявяване на предсрочната изискуемост както от лицата, представляващи ищеца, така и от лицата, които представлявали цедента /банката/. С решение от 01.06.2015 год. по посоченото дело, потвърдено с решение от 11.04.2016 год. по в.гр.дело №12220/2015 год. по описа на СГС, ГО, ІV-Г с-в, предявените от ищеца по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове били отхвърлени именно поради липсата на надлежно обявена предсрочна изискумост. Следователно връчването на исковата молба не можело да се счете за надлежно уведомяване за настъпила предсрочна изискуемост, респ. за начален момент, от който започва да тече погасителна давност за вземанията. На следващо място сочи, че действително ефектът на прекъсването на давността с отхвърлянето на иска в производството по чл. 422 ГПК отпадало с обратна сила по силата на изричната разпоредба на чл. 116, б. „б“ ЗЗД, но ефектът на спиране на давността за процесните задължения оставал, тъй като по отношение на него липсвала норма за отпадане с обратна сила, подобна на тази, предвидена за прекъсване на давността. Аргументи за отпадането с обратна сила на ефекта на спирането на погасителната давност не можело да бъдат черпени от разрешението, дадено с т. 13 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 год. на ВКС по тълк.дело № 4/2013 год., ОСГТК, тъй като в него не била упомената хипотеза на отхвърлен допустим иск по чл. 422, ал. 1 ГПК, а отново се коментирало заличаването с обратна сила на последиците, които законът свързва с предявяването на иска по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК /включително прекъсването и спирането на погасителната давност/ при прекратяване на производството по делото като недопустимо. Ето защо моли решението на СРС да бъде отменено, а исковете – уважени. Претендира и присъждането на направените разноски по делото и юрисконсултско възнаграждение.

Ответницата по жалбата В.Л.К. счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено. Поддържа, че изводите на първоинстанционния съд съответствали на закона, константната съдебна практика и събраните по делото доказателства. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното:

Предявени са за разглеждане обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 430, ал. 1 и 2 ТЗ вр. с чл. 99 ЗЗД и с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД вр. с чл. 99 ЗЗД.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо, но е частично неправилно.

Безспорно е във въззивното производство, а и от съвкупната преценка на събраните писмени доказателства по делото се установява, че на 20.03.2007 год. между „Банка ДСК“ ЕАД, от една страна и В.Л.К., от друга страна, като кредитополучател, е бил сключен договор за кредит за текущо потребление, при Общи условия, по силата на който банката предоставила на кредитополучателката кредит в размер на 12 000 лв., а последната се задължила да го върне в срок от 120 месеца, ведно с лихва, формирана от базов лихвен процент за този вид кредит – 4.69 % и надбавка – 3.26 пункта, или при лихвен процент от общо 7.95 %, на месечни вноски, с падеж на всяка вноска – 25-то число на месеца, съгласно погасителен план. Съгласно чл.

19.1 от Общите условия за предоставяне на кредити за текущо потребление, при забава на плащането на месечната вноска за главница и/или лихва от 7-мия ден след падежната дата, определена в договора, остатъкът от кредита се олихвявал с договорна лихва, увеличена с наказателна надбавка от 10 процентни пункта, а според чл. 19.2, при допусната забава в плащанията на главница и/или лихва над 90 дни целият остатък от кредита ставал предсрочно изискуем и се отнасял в просрочие, като до предявяване на молбата за събирането му по съдебен ред остатъкът от кредита се олихвявал с договорения лихвен процент, увеличен с наказателна надбавка в размер на 10 процентни пункта.

На 31.01.2013 год. между „Банка ДСК“ ЕАД и ищеца „О.Ф.Б.“ ЕАД бил сключен договор за прехвърляне на вземания /цесия/. Видно е от клаузите на § 1, т. 1.1 и т. 1.7, както и т. 2.1, че по отношение на индивидуализацията на прехвърлените вземания договорът съдържа изрично препращане към приемо-предавателен протокол, съставляващ негова неразделна част /подписан от страните/, който е представен по делото, като в същия фигурират вземанията по процесния договор, сключен с ответницата, а именно: 10 483.19 лв. – главница, 7 972.97 лв. – договорната лихва, 932.85 лв. – законна лихва и 988.24 лв. – разноски. Следователно доказано е, че по силата на твърдения договор за цесия на ищеца са били прехвърлени вземанията по договора за кредит. Не се спори също така, че цесията има действие за ответницата, тъй като същата е била надлежно уведомена за прехвърлянето на вземанията по процесния договор от цедента /стария кредитор/, чрез неговия пълномощник – новият кредитор /ищеца/.

Видно е от заключението на вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза, което при преценката му по реда на чл. 202 ГПК подлежи на кредитиране, че ответницата е заплатила на кредитора сумата от общо 3 400.21 лв., в т.ч. главница – 1 576.81 лв., договорна лихва – 1 818.97 лв. и санкционираща лихва – 4.43 лв., като преустановила плащанията след 28.04.2009 год. Към 31.03.2013 год. /датата на сключване на договора за цесия/ неиздължените от ответницата суми възлизали, както следва: 10 483.19 лв. – главница, 7 972.97 лв.

– договорната лихва, 932.85 лв. – наказателна лихва и 988.24 лв. – разходи /такса управление/. Общият размер на неиздължената главница и договорна лихва, включена в неиздължените анюитетни месечни вноски, за периода от 25.04.2014 год. до 17.06.2019 год. бил, както следва: 4 551.48 лв. – главница, 507.20 лв. – възнаградителна лихва и 441.53 лв. – наказателна лихва по т. 19.1 от Общите условия. От 31.03.2013 год. до датата на подаване на исковата молба – 17.06.2019 год. нямало извършени плащания от ответницата за погасяване на дълга по процесния договор.

Установено е също така, че с решение от 01.06.2015 год., постановено по гр.дело №20270/2014 год. по описа на СРС, ГО, 57 с-в, са били отхвърлени предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „О.Ф.Б.“ ЕАД срещу В.Л.К. искове с правно основание чл. 430, ал. 1 и 2 ТЗ и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 10 483.19 лв. – предсрочно изискуема главница по договор за кредит за текущо потребление от 20.03.2007 год., 4 957.47 лв. – договорна лихва за периода от 29.01.2009 год. до 02.04.2012 год. и 3 015.50 лв. – санкционираща лихва за периода от 05.02.2009 год. до 02.04.2012 год. Препис от исковата молба, по която е било образувано посоченото дело, е бил връчен на ответницата В.К. на 08.05.2014 год. Така постановеният съдебен акт е бил потвърден с решение от 11.04.2016 год., постановено по в.гр.дело №12220/2015 год. по описа на СГС, ГО, ІV-Г с-в /за което е посочено, че не подлежи на касационно обжалване/.

Единствените спорни между страните въпроси по същество във въззивното производство са свързани с началния момент на изискуемост на процесните вземания и дали те са погасени по давност с оглед своевременно релевираното от ответницата в писмения отговор на исковата молба възражение /чл. 120 ЗЗД/.

Съгласно разпоредбите на чл. 430 ТЗ и чл. 60, ал. 2 ЗКИ, срокът по договора за банков кредит е този, с изтичането на който кредитополучателят е длъжен да се издължи съобразно конкретно уговорените условия – в частност на отделни месечни вноски на договорените дати на плащане. Ако междувременно не настъпи предсрочна изискуемост на кредита /откогато започва да тече давностния срок/, то след настъпването на падежа на всяка една от погасителните вноски вземането на кредитора за нея става изискуемо – чл. 114, ал. 1 ЗЗД и започва да тече приложимият в частност петгодишен давностен срок по чл. 110 ЗЗД – поотделно за всяка вноска от датата, на която плащането е било дължимо /виж Решение № 261 от 12.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 795/2010 г., IV г. о., ГК, Решение № 28 от 5.04.2012 г. на ВКС по гр. д. № 523/2011 г., III г. о., ГК, Решение № 103 от 16.09.2013 г. на ВКС по т. д. № 1200/2011 г., II т. о., ТК, виж и Решение № 90 от 31.03.2014 г. на ВКС по гр. д. № 6629/2013 г., IV г. о., ГК и Решение № 161 от 8.02.2016 г. на

ВКС по т. д. № 1153/2014 г., II т. о., ТК/. Правната уредба на договора за кредит дава възможност на страните да уговорят връщане на кредита на погасителни вноски до пълното погасяване на задължението. Това обаче не превръща договора в такъв за периодични плащания, нито определя по-кратък срок за неговото погасяване, тъй като при периодичните плащания отделните задължения, въпреки техния общ правопораждащ факт, имат характер на самостоятелни задължения /виж и разясненията, дадени с Тълкувателно решение № 3/2011 г. на ВКС по тълк.дело № 3/2011 г., ОСГТК/, а при договора за кредит се поема задължение за едно цяло задължение, като с уговорените погасителни вноски отделните плащания са начин на разсрочено погасяване на едно общо задължение на отделни части.

Възнаградителната лихва представлява цената за ползването на парични средства /предоставения кредит/, като задължението за заплащането й възниква заедно и наред с главния дълг, от същия юридически факт и тъй като е била включена в дължимите месечни погасителни вноски по процесния договор, същата се погасява заедно с тях, т.е. с общата давност по чл. 110 ЗЗД.